В чест на римата
Същинското значение на римата е да повтаря и напомня на ума неговата простичка, непретенциозна канава; защото истинският, елементарният детайл на мисловния механизъм не е нито по-рационален, нито по-разкрепостен, нито по-малко повърхностен от една римна схема. Удивително е как тази формална норма се стреми – без това да е предварителен замисъл – условно да възпроизвежда непредубедения низ от случайни реакции в съзнанието, и е всъщност израз на произволността в нашата собствена последователност.
Чудо е, че този сбор се проявява накрая като нещо независимо от външния свят, чудо е, че от римуваните стихове накрая се получава смислово цяло. Периодично принуждавана да спазва римните изисквания, мисълта постоянно се връща към собствените си случайности и дори е подтиквана да ги създава и експлоатира.
Римуваната поезия би била немислима, ако умът не бе способен на капризни арабески, ако не представляваше нескончаема бродерия, ако не можеше да се връща към всяко разсъждение и се задържа над хиляди детайли.
* * *
Римата притежава вълшебното свойство (…) да извиква множество идеи или по-скоро комбинации, които никога не биха дошли сами. Появяват се мисли, съвършено чужди на замисъла ти. Впоследствие литературният критик хвали, упреква, оспорва, осветлява разни образи, които ти никъде не си влагал. Приписва ти се авторство на пиеси, играни на твоята сцена, случки, станали в твоята провинция.
* * *
Какво представляват класическите правила на френския стих? Невъзможно е да бъдат обосновани като цяло; иначе лесно се помнят, но при приложението им се стига до неизбежни нелепости, тъй като голяма част от енергията се изразходва за тяхното спазване. Механичната им точност позволява да се оцени творбата без оглед на тона, на поезията. Чисто условни правила, които много лесно могат да направят смешен истински поет и неговата музика пред умеещия да брои до дванайсет.
Красотата на стиха, неговата стихия, се състои в това, че той не може да бъде мислен, не се явява естествено в мисловния процес така завършен, подреден, плавен, музикален и стегнат. Мисълта е в състояние да произведе спонтанно само отделни фрагменти.
* * *
Смисълът на поемата е дело на читателя.
Дело на поета е да изгради нещо като словесно тяло, устойчив, но нееднозначен предмет. От опит е ясно, че прекалено простата творба страда от недостатъчност и се изчерпва при първия прочит. Дори не е вече поетичен факт. Зарядът на поемата зависи от броя на тълкуванията, които текстът позволява; този брой е в зависимост от определена степен на яснота, която задължава към тълкуване, и от определена степен на неяснота, изключваща подобна задължителност.
* * *
В поетичната фраза синтаксисът и отделните части трябва да бъдат максимално ясни, но смисълът – не-ясен, множествен, никога докрай отъждествим с определена окончателна функция на думите.
Същинската проза трябва да се приема като алгебрично уравнение: анулира се в момента, в който е разбрана.
Истинският поет никога не знае точния смисъл на онова, което е написал. Миг по-късно той вече е обикновен читател. Написаното е призвано не да изрази, а да получи някакво значение.
Как да се обозре този противоречив акт? Написваш нещо, което ще възстанови онова, което не си вложил. Стихът очаква да чуе своя читател. И като казвам, че наблюдавам своите Идеи и образи, със същия успех мога да твърдя, че те ме наблюдават. Къде е мястото на Аз-а, и защо това отношение е асиметрично?
Прозата е такова поведение на речта, при което се запазва контакта с предмета, конкретния обект, който е едновременно предмет и момент, различен от мен, но произтичащ от функцията ми на пишещ, и който обект речта трябва да опише с неговите присъщи свойства, закономерности, специфични отклонения, особености, да се дефинира чрез речеви отношения, назоваване, различни операции.
Речта е нещо като членоразделен орган, например ръка, езикът – подобен на съпротивляваща се материя, но която все пак се огъва и позволява да бъде моделирана във всички посоки както медта или пък както обработката на хомогенен камък.
Стихът е друг вид материя – непокорна, съставена от безкрайно твърди ядра, от разнопосочни пластове и повърхности; трудността идва от това, че към свойствата на езика трябва да се прибавят законите на хармонията.
Тетрадки
Тета
Метафизиката отива по-далеч от религиите, свеждайки Бог до функцията на средство, причина, необходимост, обяснение на света; това означава, че той носи цялата отговорност – от която следователно е зависим и на която е подвластен – за всичко порочно и грозно в същия този свят.
И се стига до следния абсурд – съвършеното да създава несъвършени неща. И присъщо ли му е изобщо да извършва някакво действие? Състоянието на равновесие не се стреми към равновесие, нито пък сферата към повече кръглост.
Представата за Бог следва да се разглежда по съвсем различен начин. Във всеки случай не като се говори за ведомото и неведомото, за причината на причините. Това са само думи.
* * *
Бог си легна.
Практическо изчезване на трасцендентални понятия.
* * *
Психологическата природа на Бог (образ или понятие) не изниква в съзнанието, докато нещата са ясни и нормални.
Религията в своето най-елементарно състояние се свежда до образа на отеца, до наличието на всеобщ непознат баща.
* * *
Религията е ужасна присъда над същността на човека. Щом непрекъснато го подтиква към милосърдие, значи го подозира във вродена склонност към омраза. Щом непрекъснато му втълпява, че има Някой, който вижда всичко, значи го приема като съзнателно коварен и вродено прикрит. Нейната чистота е толкова по-съвършена, колкото са по-мрачни преценките ѝ; в крайна сметка на непоправимото тя не е в състояние да противопостави нищо друго освен вечността.
* * *
Достатъчна е само мисълта за множество решения и вярата – която изключва подобна възможност – става уязвима.
Вярата изисква съзнанието за едно-единствено решение и незнанието на всички останали; или пък, ако човек познава и други, да ги е осмислил поред, но крайно неравнопоставено, с различна настойчивост, продължителност, желание и яснота.
* * *
Аз отдавна съм загубил своя Бог – когато разбрах, че е в самия мен, онова аз, което винаги съм презирал. Това бе мярата, с която пристъпвах към всяко нещо, така че да го схвана, без да бъда хванат.
Морското гробище
1.
Тук покрив тих сред гълъбово ято
и мрамор бял трепти, в ели и злато;
блестящ зенит изпълва тази шир
с море, море безкрай възобновено!
О, благодат, след мисъл мигновена,
спокоен взор в божествения мир!
2.
Незрим творец – загадъчната пяна
в елмазен прах и рой искри обляна,
извайва свят с измамна ведрина!
Във този час от слънцето огрени
на вечността творбите съвършени
са трепкащ миг, познание в Съня.
3.
Естествен храм, свой дом Минерва
има в безбрежността от неподвижност
мнима, пламтящ покой и поглед – скрита мощ
във тишина и дремеща позлата,
мълча и аз… О, здание в душата,
но с Покрив от море, лъчиста площ!
4.
О, Време, във въздишка достижимо,
към тебе, миг най-чист, летя незримо,
обгърнат цял от морския си взор;
и сякаш дар най-висш за боговете,
мисловността над дълбините свети
и несмутим е гордият простор.
5.
Тъй както плод по устните минава
през сладостта към своята забрава,
оставил дъх след формата от плът
долавям тук и моята промяна
във полъх лек, и вече разлюляни
са брегове и свод над моя път.
6.
Промяната ми виж, небе сияйно!
След леността ми тъй необичайна,
но пълна с власт, докрай освободен,
с блестяща шир изцяло се обгръщам,
и примирен, към мъртвите ме връща
със полет лек и сянката под мен.
7.
Душата ми ще устои, ранима,
пред яркостта така непоносима
на твоя лъч, о, висша светлина!
Възнасям те до чистата ти същност,
но ти блестиш… и значи имаш също
обратен лик, потънал в тъмнина.
8.
Заслушан сам във себе си, където
извира стих, дълбоко при сърцето
от празния до истинския миг,
очаквам мощ да закънти във мене,
на същина сред мрак и звън вглъбена,
в душата кух и незатихващ вик!
9.
Кажи ми, шир, сред клони бяг стаила
и мрамора в отблясъци пленила,
загадка за ума ми заслепен,
кажи какво влече плътта мисляща
към края тих и към земята спяща?
Смъртта като искра проблясва в мен.
10.
О, кът свещен, изпълнен с жар нетленна,
ти къс земя от светлина пленена,
обичам те, сред сенките изгрял,
изваян цял от злато и от пламък;
морето със венец от бронз и камък
е верен бог при кръстовете спрял.
11.
Сияен страж край гробище заспало!
Когато сам над стадото ми бяло
аз дълго бдя с усмивка на пастир,
прогонвай пак заблудите свещени,
под зоркостта на ангел съхранени,
и гълъб свят, всевечния кумир!
12.
Щом дойдеш тук и бъдното е леност.
Мушица бди сред суха овъгленост
и всичко се разсейва в дъх лъчист,
до същина непреходна догаря,
в небитие животът се разтваря
и лека е скръбта, умът е чист.
13.
Земята тук е сгряла мъртъвците
и тайнството им във гръдта ѝ скрито.
А горе Юг е неподвижен бог,
във себе си затворена вселена,
завършен ум и мисъл съвършена,
в която за промяна съм залог.
14.
Причина съм за твоята тревога!
Със чувства и съмнения аз мога
да променя лика ти, с моя лик!
А те, в нощта от мрамор натежала,
и своя мрак със корените сляла,
преселват се в покоя ти велик.
15.
В червена пръст безследно се стопиха,
със бяла плът земята напоиха
и вече в свят от сенки тихо спят!
Къде сте, гласове неповторими,
очи, слова, пристрастия любими?
Във череп сляп днес червеи пълзят.
16.
На женски смях игривата възбуда,
очите в плен на поривите луди,
в красива плът запалили страстта,
за всеки дар на тръпнещите длани,
и блясъка на устните желани –
един и същ е жребият в пръстта!
17.
Не вярвай, о, душа, в съня безкраен,
забравил за отблясъка нетраен
на слънце и вълни във зряща плът!
Ще пееш ли, щом само дух остана?
Всемирен бяг! Нали съм крехка пяна,
погребва в теб и вечното часът!
18.
Безсмъртен блян във черно – златна броня,
о, жалък сън със лаврова корона,
ти на смъртта издигнал мамещ храм,
с мним ореол сам себе си обрекъл!
Кой разум тук докрай не е отрекъл
смеха зловещ на черепа ти ням!
19.
Дедите спят в покоите нетленни
дълбоко там, под стъпките ни земни,
безчувствени в далечното отвъд;
неумолим е червеят, но страшен
е не за тях, под този камък прашен…
Той в мен безспир човърка жива плът!
20.
Любов или омраза, всякак мога
да назова тъй близката тревога,
на ориста ми тук творец зъбат!
Щом вижда, бди, живее, мисли в мене,
плътта ми щом докрай във този плен е,
принадлежа на неговия глад!
21.
Жесток Зенон! Щом полети стрелата,
пронизва ли ме, трепкаща, крилата,
бездвижна уж във полет бързокрил!
В звука съм жив, а тя е смъртоносна!
О, слънце… теб едва ли ще докосна
с душата си – застинал в бяг Ахил!
22.
Не! Не!… Стани! Във бързащото време
отхвърляй, плът, това мисловно бреме
и жадно пий от полъх в миг роден!
Душата ми, чрез него възкресена,
е във дъха ти свеж, о, мощ солена!
Почерпвам в теб живот възобновен!
23.
Да, в теб, море, развихрена тигрица,
ти, пъстра шир с пробита плащеница
в пенлив безкрай от слънчеви петна,
о, хидро, чуй, лазурното ти тяло,
проблясващ край с началото си сляло,
как тътне във безумна тишина,
24.
излиза вятър!… Към живот ме връща,
със мощен дъх книжата ми обръща,
вълнист порой облива те, скала!
Хвръкни и ти, о, странице огряна!
Вдигнете се, вълни! Плиснете пяна
над покрив тих със ято от весла!
Утро
1.
Вцепенената забрава
завладяла ме в съня
чезне в светлата поява –
ранен образ на деня.
Съществото ми се връща
към увереност присъща
на гласа на утринта!
И изплувал от мъглите,
пак на разума следите
срещам с чудна яснота.
2.
Още сънени, здравейте!
Багри от слова, след миг
в съответствия огрейте
смисъла им многолик!
С пълни шепи ще отпия
от жужащата магия;
вече в златен кръговрат
по ефирни стълби нека
на свенливостта ми лека
белите нозе летят.
3.
А зората очертава
форми женствени сега!
От привиден сън изгрява
като тръпнеща снага,
сънено-прозрачни длани
по косите разпиляни;
още близо до нощта,
фея в мисълта ленива
с буден глас полека влива
миротворна бистрота.
4.
Тук ли бяхте, о, Идеи,
през нощта с неясен лик?
На ума любими феи,
куртизанки в скучен миг!
– Тук – отвръщат ми смирени –
с неизменчивост дарени,
верни на дома ти пак!
Бяхме близо, но незрими
паячета, несравними
в бездните на твоя мрак!
5.
Вън от тъмните предели
ще откриеш изумен:
хиляди слънца сме вплели
в твоя свят неподреден!
Хаотичната вселена
в нишките ни е пленена
и във тебе, още спящ,
паяжинките безспирно
в построение ефирно
вложиха реда трептящ…
6.
Тъканта им съвършена
скъсвам в трепетен обрат,
жреца на стиха във мен е,
в гъстия сетивен свят.
Свят! О, слух, тъй необятен!
Устремена е душата
в чувствения порив цял…
Същността си доловила
в осезаемата сила,
бяг по устните ми спрял…
Превод от френски: Жанета Узунова
Погубеното вино
Сред синя океанска шир
(в далечен кът на паметта)
аз вино като еликсир
принесох в дар на вечността.
На Господ ли се подчиних?
Добро ли сторих или грях,
когато с дух във унес тих,
аз вино вместо кръв пролях?
А бистротата му позната
след розов облак във водата
възвърна своя цвят красив…
Щом вино вкусиха вълните,
съзрях из въздуха горчив
в танц сенките на дълбините.
Наровете
О, нарове корави, напращели
от напора на своите зърна,
разпукани сте в горда светлина,
подобно на чела с идеи смели!
След изтърпените от вас слънца
усмивката е вашата награда;
разкъсайте червената преграда,
проронвайки рубинени сърца.
Черупката ви е от сухо злато,
но пукната – съкровище богато,
разкрива тя, а то във сок трепти
и тази рана с блясък на лазура
зарежда моята душа с мечти
по скритата си в мрак архитектура!
Превод от френски: Атанас Сугарев