XIII. Париж, 1958-1960
След като напускат Танжер през юни 1957 г., Алън Гинзбърг и Питър Орловски отиват в Мадрид да посетят музея Прадо. По това време, след издаването на „Вой“ и „По пътя“, явлението бийт привлича вниманието на печата – списание „Тайм“ осигурява на Алън самолетен билет, за да отиде в Рим, където да бъде интервюиран. Алън постоянно отстоява своята позиция: „Битниците не са бунтовници, а просяци, които са се развели с едно общество, изцяло отдало се на натрупването. Уолт Уитман вече беше предсказал, че ако не се вземат мерки за одухотворяването на Америка, то тя ще трябва да се причисли към осъдените илюзии“. Или пък, както твърди Керуак „бийт явлението е пулсът, ритмичното минало, ударите на сърцето; това са победените, фрустрираните от света, преследваните от миналите епохи и гребците от античността, които е трябвало да гребат под ударите на чук и слугите, които подрънкват кухненските съдове с един-единствен ритъм – този на недоволството“.
От Рим Алън продължава за Иския в залива на Неапол, за да посети Одън, който прекарвал там летата си. Алън толкова се ядосал на високомерното поведение на Одън, че на вечерята прекалява с алкохола. Когато Алън заявява, че е настъпило вече времето за революция в американската поезия, Одън казва: „Питам се какво мислят за това днешните младежи“. Тази фраза поразява Алън като стрела, пусната от тъпия меценат. Значи след всичко Уилям Карлос Уилямс, инициаторът на бунта, не беше вече днешен младеж, а Роберт Крийли, който осем години си пишеше с Езра Паунд, не можеше да се причисли към les jeunes.1 А там стоеше Алън, младият поет изпълнен с ентусиазъм и възхищение към поезията на своето време, пристигнал в Иския за да бъде окуражен и поощрен, а Одън го третираше като класически реакционер.
Това бе повече отколкото Алън можеше да понесе и пламнал от алкохола извика: „Чудесен нахалник си, стар малоумнико, би трябвало да се срамуваш от самия себе си“. След което Алън избягва в нощта залитайки, а надеждите му за един изтънчен уикенд с един голям поет са напълно провалени.
От Иския настига Питър във Венеция, където са гости на Алън Ансен, завърнал се от Австрия. В апартамента му се отдават на добрата кухня, докато Алън в съседната стая се забавлява с италианските момчета. Както Бъроуз предната година, Алън и Питър правят лошо впечатление на Пеги Гугенхайм, дошла за едно питие в къщата на Ансен, и попаднала сред една дандания, в която двамата си мятат по една кърпа на голите тела, искрящи от пот в лятната жега.
Междувременно Грегори Корсо, самоопределил се като „лайнян интригант“, се намира в Париж „да си върши свои работи“. И той също получава някакво признание, като се има предвид, че „Сити Лайт“ се готви да публикува втората му книга с поезия. Грегори сравнява поезията със семето. Когато е вътре в теб, е плодовита, но веднъж изказана, умира. Трябва да има утроба за поезията, не само усет. Така той пише чрез своя „поетичен член“ за да възпроизвежда семе, кръстено от музата.
Грегори се среща с Жан Жьоне, най-обсъжданият писател на Франция, автор на „Дневник на крадеца“, който го настанявя в апартамента на един свой приятел, но се вбесява страхотно на Грегори заради навика му да рисува по стените. В гнева на Жьоне от вандализма на Грегори има някаква ирония, тъй като самият той е бил крадец и „пандизчийски боклук“ (негодяй), пуснат на свобода благодарение на петиция, подписана от някои от най-значимите френски литератори. Въпреки това за всеки французин, включително и за Жьоне, частната собственост е свещена.
Жьоне непрекъснато му повтаря: „Не ми харесват американците, защо не говориш френски?“, на което Грегори отговаря: „Вие французите сте декаденти, защо по дяволите не се събудите?“ Той искрено смята, че французите са най-пропадналите копелета на земята.
Същия септември, след като осребрява фалшиви чекове, Грегори заминава за Амстердам, за да избегне ареста. От Амстердам отива във Венеция, за да бъде с Алън Ансен. Първата вечер във Венеция го изхвърлят от „Harry’s Bar“ поради възмущението на някои негови американски сънародници от дългите му и рошави коси и от маратонките му. Каква човешка кофа за боклук е Алън Ансен – мисли си Грегори, – интересува се само да се натъпче с храна, но в същото време какъв ерудиран човек! Той е подвижна енциклопедия, може да се говори за всичко с него.
Алън го представя на Пеги Гугенхайм. Грегори знае как да се оправя с богатите жени, знае как да ги разсмее, мирисът на парите стимулира чувството му за хумор. Кани го в дома си и Пеги настоява да се подстриже. Говорят за секс, но Грегори не знае как точно да се държи, като се има предвид, че тя е на петдесет и девет години, а не е и красавица. Тя се опитва да го вкара в леглото си, но той се дръпва. Това е първата му грешка. След това Пеги го моли да ѝ прави компания при изпълнението на една малка церемония в градината ѝ. Там е погребан любимият ѝ малък дакел. Пеги навлиза в градината със скулптори с лейка в ръка, следвана от Грегори, като минават покрай статуи на Бранкузи и Джакомети, докато стигнат до една малка цветна леха, където е гробът на кучето и там Пеги с благоговение излива отгоре водата. „По дяволите, какво симпатична градинка“, казва Грегори. Това е втората му грешка. Въпреки това е поканен още веднъж на прием на Пеги, по време на който някакъв шегаджия отчупва пениса от голия рицар на Марино Марини. Естествено подозрението пада върху Грегори. „Е добре Грегори, кажи ми къде е“ пита го мис Гугенхайм. „Мога да ти кажа къде да го търсиш“, отговаря Грегори. „Хундертвасер беше, този тъп немски художник, той го сви“. Но общото мнение натежава срещу Грегори, който е обвинен в изчезването на бронзовия член. Това е третата му грешка. Както и другите битници преди него, и Грегори Корсо е изхвърлен от живота на Пеги Гугенхайм.
Във Венеция Алън се беше запознал с един висок и рус холандски художник на име Ги Харлоф, който му дава адреса на един евтин хотел в Париж, посещаван най-вече от напуснали родината си творци.
Когато пристигат в Париж през октомври 1957 г., Алън и Питър се настаняват в една стая на хотела, който се намира на № 9 на „Gît-le-Coeur“, улица на Левия бряг, която излиза на Сена, на ъгъла на „Плас Сен Мишел“, една от ключовите точки на Латинския квартал. Точно от другата страна на реката са разположени отделите на парижката полиция. „Gît-le-Coeur“ означава „Лежи сърцето“, израз приписван на Анри IV, който имал една любовница на тази улица и един ден, минавайки оттам казал: „Ici git mon coeur“, т.е. „Тук оставих сърцето си“.
В Париж имаше тринадесет категории хотели и този е последен в списъка. Няма даже име, макар че скоро става известен като „Бийт хотел“. Става дума за една невзрачна сграда с олющени стени, някога боядисани в сиво, с мръсни и разкривени прозорци, криво-ляво мебелирани стаи, без телефон и килими, осветявани от една-единствена крушка от 40 вата. На всеки етаж има турски клозет с нарязани вестници вместо тоалетна хартия. На първия етаж има малка баня и гостите трябва да предупреждават предварително ако искат да се изкъпят, за да може да се затопли водата. Браян Гизи, който се премества там през 1958 г. и плаща надбавка за банята твърди, че ако си потопиш главата във водата можеш да чуеш ромона на един подземен приток на Сена – Биевра.
За около тридесет долара наем на месец разбира се никой не може да се оплаче. Всъщност клиентелата от авангарда се стича, не само заради ниската цена на хотела, а заради стила му, наложен от легендарната Мадам Рашу, която го върти. Мадам Рашу е ниска на ръст жена, „висока една педя“, както се казва на френски, толкова дребна, че, когато трябва да застане зад цинковия плот на бара, стъпва върху обърната каса от вино. Има бели къдрави коси и по-скоро строга физиономия на булдог, но в чест на истината е олицетворение на толерантността и разбирането. Беше видяла много свят да минава покрай нея и не съдеше никого. Ако някой искаше да пуши трева в стаята или да си покани някоя алжирска проститутка, с която да прекара нощта, тя не създаваше никакви проблеми. Неизчерпаемо убежище, където можеш да живееш и да оставиш другите да живеят, „Бийт хотел“ прилича на онази легендарна сграда, описана от Лудвиг Бемелсман, във фоайето на която е висял картон с надпис: ЗАБРАНЕНО ПУШЕНЕТО НА ОПИУМ В АСАНСЬОРИТЕ.
Мадам Рашу произволно решава кой може да наеме нейните стаи. „Знае как да командва“, казва за нея Бъроуз. Първото ѝ впечатление е решаващо, или ѝ харесваш или не. Препоръчително е да бъдеш представен от някого, който е спечелил благоразположението ѝ. Така клиентелата на хотела нараства и се превръща в едно голямо семейство.
Алън Гинзбърг получава един първи вариант на „Голия обяд“ и през ноември почва да обикаля с него, като го показва на Морис Жиродиа, основателят на „Олимпия прес“. Освен обичайната поредица порнографски книги, „Олимпия“ започва да издава добри произведения, които не са приети от най-значимите издатели, като „Лолита“ на Владимир Набоков и „Червендалестия мъж“ на Дж. П. Донлийви.
Морис Жиродиа е син на Джак Кахън, богат евреин от Манчестър, който се жени за французойка – Марсел Жиродиа и се установява в Париж. През трийсетте години Кахън основава „Обелиск прес“ и става първият издател на Хенри Милър, който имал навика да минава през неговия офис, за да вземе някой и друг франк назаем. Кахън умира през 1939 г. и по време на Втората световна война Морис е принуден да приеме фамилията на майка си – иначе го чака жълтата звезда.
През 1953 г. Жиродиа лансира „Олимпия прес“ с поредицата книги D.B. (Dirty Books – порно книги) от серията „Приятел за из път“. Всички книги са със зелена корица и са на английски, продават се най-вече в Париж и още няколко града, посещавани от много туристи. Това е сезонна операция. През зимата се умира от глад, но още при първите пъпки по дърветата Жиродиа отпечатва на кредит каталог, в който обявява нова серия D.B., още неиздадени. Каталогът е изключително важен, защото се изпраща на 2000 постоянни клиенти, най-вече англичани и чак когато се получат заявките, Жиродиа може да поръча на авторите написването и да плати отпечатването. И тук в играта се включва изобретателността на Морис, като се има предвид, че всяка година му се налага да измисля провокиращи заглавия, за да привлече нови потенциални клиенти: „С отворена уста“ от Карменсита де лас Лунас, „Бич в куфара“ от Борегард де Фарниенте, „Бели бедра“ от граф Палмиро Викарион. Под всяко заглавие има кратко резюме на интригата и веднага започват да пристигат чекове в запечатани пликове със следната бележка: СПЕШНО – МОЛЯ ИЗПРАТЕТЕ НЕЗАБАВНО…, а книгите дори още не са написани. За щастие имаше много млади американци, начинаещи писатели и поети, които навремето се шляеха из Париж и бяха невероятно щастливи да получат чек от 500 долара, за да надраскат някоя D.B. под псевдонима, който им слагаше Жиродиа.
За съжаление докато Жиродиа увеличава задочните продажби, слагайки ред в годишния каталог и организирайки отпечатването на книгите така, че да съвпадне с началото на туристическия сезон, все по-ожесточената борба с цензурата пречи на намеренията му за работа и разумна печалба. Нравствената полиция, която по принцип отговаря за хазарта и проституцията, започва да разширява обсега си и върху книгите, считани за непристойни. Това, което изумява Жиродиа, е фактът, че френските следвоенни правителства слагат издателите на едно ниво с проститутките и сводниците. Всъщност той много скоро си дава сметка, че инспекторите от Нравствената са намерили друг начин за взимане на подкупи, като се има пред вид, че целта на всяко отделение е да генерира пороци, които са източник на доходи.
Всяка седмица Министерството на вътрешните работи публикува в Държавен вестник списъци на забранените книги, а след това Нравствената със списъците обикаля книжарниците и изземва книгите. Всички книги на „Олимпия прес“ автоматично влизат в забранените списъци, но за щастие бюрократичният интервал от шест месеца между издаването на ново заглавие и цензурирането му като непристойно дава възможност на Жиродиа в това междувремие да продаде по-голямата част от тиража.
Въпреки това Жиродиа бива подведен под отговорност и осъден за нарушаване на обществения морал чрез книгите си. При обжалването отново бива осъден и така вследствие на последвалите присъди между 1953 г. и 1958 г. му се натрупва срок от шест години лишаване от свобода, който благодарение на непрестанните обжалвания никога не излежава. Нещо повече – по нареждане на съда бива лишен от право на каквато и да е издателска дейност за период от деветдесет години и три месеца, което очевидно показва произволността на съдебните решения…
Но не цензурата е тази, която нанася последния удар на Жиродиа, а неговата любов към литературата. Истинските беди започват, когато се отклонява от линията на D.B., за да издаде книги с по-високи литературни качества. През 1954 г.,след десет години на откази, Бекет открива в него издателя на „Watt“, а в последствие на „Моллой“, „Малоун умира“ и „Непристойният“.
Когато се появява „Лолита“ през септември 1955 г. не се случва нищо особено, ако не се счита това, че Жиродиа е затрупан от възмутени писма на преданите му клиенти, които след като купуват книгата въз основа на това, което е рекламирано, го обвиняват, че е измамил свещените им очаквания. Какви бяха тези неразбираеми и студени книги, подписани от Бекет и Набоков? „Но как е възможно да се публикуват такива боклуци?“, се питат верните читатели, любители на порното. „Продължете по стария път!“ съветват го те.
По-късно, около декември в „Таймс литерари суплемънт“, Греъм Грийн пише, че „Лолита“ е един от трите най-добри романа на годината. Книгата веднага се превръща в скандален успех. За разлика от всички предишни книги изпратени отвъд океана от Жиродиа, този път граничните американски власти му съобщават, че „Лолита“ след съответната проверка е определена като приемлива за читателите. Какъв успех! Каква аванта! Огромният успех на романа, който веднага се превръща в бестселър го поставя сред първите в класацията, след като измества дори „Доктор Живаго“ и донася на Жиродиа 300 000 долара…
Убеден, че само Жиродиа може да издаде една книга „порив“ като „Голия обяд“, Алън Гинзбърг отива да говори с него през ноември 1957 г. с ръкописа на Бъроуз под мишница. „Това е ръкописът, който нося със себе си от Танжер“, започва Алън, „авторът е Бил Бъроуз и този роман е шедьовърът на века“. Всеки път, когато чуеше израза „шедьовър на века“ Жиродиа си пожелаваше да получи хиляда франка, убеден, че това е сигурен начин за правене на пари. Това е едно определение, което го кара да се усъмни. Когато след това вижда състоянието на ръкописа, който му се препоръчва от Гинзбърг, съмненията му нарастват – ръкописът изглежда като гризан от плъхове в каналите на Париж. Той е абсолютно измачкан и нечетлив, с налепени хартиени ленти и всякакъв вид изрезки, добавки, корекции. С вроденото си чувство за ред, нещо обичайно за Франция, Жиродиа се чувства обиден от този палимпсест. Той е на мнение, че един хаотичен ръкопис е недвусмислен белег за перверзната несигурност на автора. Един подобен ръкопис намирисва на беди и биха се случили още по-големи неприятности, ако се замесеше с него. И така той казва на Гинзбърг, че това може да е всичко друго, но не и книга и че ако успееше да убеди Бъроуз да го препише по един приличен начин, би се радвал да му хвърли още един поглед. Алън решава, че Жиродиа не иска книгата, защото не се връзва към неговата формула на D.B. – „Голият обяд“ е един роман по-скоро предизвикващ повръщане, отколкото еротичен. Жиродиа трябваше да мисли в границите на изгодните за него неща, искаше да скалъпва романчета за радост на 3000 моряка, взети от Шести флот, слезли в Ница с разрешение за престой от 24 часа, които искаха да купят нещо, върху което да мастурбират по време на дългото завръщане към родината. Алън е разочарован и обезкуражен, защото Жиродиа бе единствената му надежда и когато се сбогуват, Жиродиа го забелязва.
Бъроуз пристига в Париж в средата на януари 1958 г. и Алън му намира стая в „Бийт хотел“, който му се харесва. Стаята мирише на прах и цигари „Голоаз“ и човек можеше да прави това, което си иска, никой нямаше да му досади. Никой не нахлува изведнъж, за да оправя стаята, никой не се интересува дали стаята е оправена или не. Можеше да се рисува по стените и да си донесеш собствени мебели, а пък в бара чаша вино струва по-малко от едно кафе.
Когато вижда отново Бъроуз, Алън изпада в състояние на разбираемо безпокойство дали Бил отново ще го измъчва с обичайните си еротични предложения. Сега, когато Питър Орловски е заминал за Ню Йорк, кой щеше да го освобождава от мръсните тревожни мисли, които сатаничният Бил можеше да му причини. На 19 януари сядат един срещу друг и Алън му признава всички свои съмнения и притеснения. Но Бъроуз го успокоява, като му казва, че през последните месеци се е променил много и че не е пътувал чак до Париж, за да иска нещо от него, а за да се освободи от психологическите си задръжки с помощта на един добър психоаналитик. В Танжер изпаднал в жестока депресия, докато накрая започнал да се моли на Господ и Господ му отговорил – така му се беше очертала благосклонната фигура на Алън. Междувременно разработил метод за медитация, който се състои в изваждане от дълбините на най-ужасните фантазии, вместо да ги подтиска или да ги премахва като перверзии. Имал кошмарни видения, ужасни фантазии за убийства като тази, че убива Алън и Питър, но като размисля, си дава сметка, че са част от него. Всички фантазии като тази, че Алън убива Питър давейки го, или тази, че умира, изоставен от всички, са част от нас , те са истински.
За да докаже на Алън способностите си за медитация, Бъроуз предлага да опитат заедно. Изляга се на леглото мълчаливо с широко отворени очи, втренчени в празното пространство, със застинало като маска чудновато лице, но Алън се изплашва, притеснявайки се , че може да се превърне в чудовище и да го убие. Бъроуз, като усеща страха му, става отново нормален и двамата се успокояват. Действително Бил се е променил, мисли Алън. Вече не мисли за секс, говори, че иска да поднови връзките си с жените. Любезен с всички младички хипарки, които пушат клечки и които кръжат около „Бийт хотел“, той скоро става техен любимец. Говори непрекъснато за какво ли не, а освен това дава практически съвети за всичко, за саденето на домати в Тексас, разпростирайки се от чая до рака. Символ на човешките отношения, той става обект на безкрайна симпатия. Настанен в „Бийт хотел“ той намира там близка до духа му атмосфера, сходна с тази в Танжер, заобиколен от множество съмнителни творци и млади поети, както и с пласьори, проститутки и други видове утайки. Той се чувства в свои води сред това човешко многообразие на Левия бряг, в Париж в края на петдесетте години.
Ги Харлоф, младият холандски художник с кинематографичен арийски вид, който беше насочил битниците към този хотел, го забавляваше, появявайки се докаран като комунист от работническата класа, а Бъроуз знаеше, че е от състоятелно семейство, от което получаваше щедра рента. По тази причина Мадам Рашу му отпускаше на драго сърце на кредит питиетата. Харлоф принадлежеше към заможния пролетариат.
После идва и Синклер Бейлс, един мършав млад южноамерикански поет от еврейски произход, живял във и извън институтите. Той става голям почитател на творбите на Бъроуз, защото също като него определя обществото като мрежа от механизми за контрол. Бейлс задоволява самотните си капризи в стаята и единственият човек, който е в състояние да го накара да млъкне е дебелата швейцарска чистачка, която, удряйки по вратата му, вика: „Затвори си човката, гаден мръснико“.
Синклер има оригинален и интересен ум, ако и доста объркан и непредвидим. Един път той, Корсо и Бъроуз, докато се разхождат край Сена, се спират да погледат група туристи, качени на едно корабче за разходки. Изведнъж Синклер си сваля панталоните и си вкарва пръста в задника. „Това е отвратително поведение“, коментира Бъроуз. За да не остане назад, Корсо обвинява Бейлс, че е паразит.
Друга фигура от типа на тези, които му напомняха за Танжер беше един млад арабски работник, на когото викаха Хаджи (човек, ходил на поклонение в Мека), който продава много качествен хероин. „Бийт хотел“ беше включен в ежедневния му маршрут и си беше създал много клиенти измежду писателите на D.B., които, изтощени от еротичните си творения, след като ги завършеха изобщо не ги привличаше повече сексът и се отдаваха на дрогата. Жиродиа им даваше аванс, за да си купят пишещи машини, а те ги харчеха за дрога…
Превод от италиански: Александрина Дженева
1 les jeunes (фр.) – младите (Б. ред.)