Докато го изучавах, бях максималист. Или всичко, или нищо! После размислих. Що за глупост! Първо се хваща питомното, после се гони дивото.
Сферата ми на действие се простираше върху малка пукнатина в светските му потребности. Започнах да я запълвам с каквото ми попадне: дребни и по-едри отломки от задушевни разговори, разходки, някой и друг филм, тук-таме изложба. Размяната на книги и постоянната телефонна връзка доизграждаха твърде бедната мозайка от взаимоотношенията ни.
Улисана в грижи по ежедневното ѝ уплътняване занемарих творчеството. Друг изход нямаше. За чуждото тяло отвън бе достатъчен и един незапълнен милиметър, за да се разположи с инструментите и материалите си. И докато се усетя, едва закрепилата се мозайка ще бъде разрушена.
Щом физическият труд понамаля, нетърпеливото Въображение пристигна с няколко архитектурни проекта. Отпратих го. „Рано е! Още не зная какво ще строя.“
„Поне се спри на нещо. Дворец или къща от градски тип, крайморска вила, планинска хижа, апартамент, мезонет или пък храм?“ – нервно занарежда то.
„Храм?“
„Какво пречи?“
„Даваш ли си сметка за вятърничавостта на замисъла? Храм върху пукнатина?“
„Колко си невежа, само поискай! Другото остави на мен. Отвън храмът ще бъде лек и изящен, като кула от слонова кост, а отвътре ще го изградя с най-скъпите и устойчиви материали. Разбери, не в масата, а в качеството ѝ е силата на строителството.“
„Но ти си гений! – извиках възторжено.
Разумът се събуди:
„Нима ще измътиш и Идол?“
Точно това смятах да сторя, но замълчах.
„Какъв Идол ще е той, освен фалшив?“ – изсумтя той. Инстинктът ме окуражи:
„Не му обръщай внимание! Фалшът ще е най-подходящият инструмент за целта.“
Опитът захленчи:
„Не може ли поне веднъж всичко да е истинско?“ Запуших уши. Ако слушах брътвежите на тези закостенели теоретици, нямаше да съм способна да помръдна и малкия си пръст. Какво знае тази вечно недоволна, каеща се сган от ипохондрици? Седят и умуват, а в устата им все обвинения.
„Махайте се! Предлагате си услугите, без да ме разбирате. Говорите за фалш. Фалшът е презрение, аз търся любов.“
Затворих очи и се понесох по измамните серпантини на идолопоклонничеството. Възвишено, нежно, незабележимо тъчех прозрачния ореол от внушения, които обгръщаха Идола като в облак. Сутрин коленичех пред Него и съзерцавах лика Му. Вечер се отдавах на танци и химни, докато ме връхлитаха мелодиите на страстта. Тълкувах ги различно: ту като реге, ту като рокендрол. Пред приятелка, в момент на опиянение, ги назовах дори симфонии. Ликувах! Предчувствувах нещо зашеметяващо.
Той бе поласкан. Веднага отдели вируса на внушенията и глътна от него необходимата за имунитета музикална ваксина. Нажежех ли се като въглен, охлаждаше ме с блус, вледенех ли се, обливаше ме с лавата на рокендрола, разиграех ли се, отпращаше ме в подземните глъбини на органовите меси. Стана страшно! Само нереалността на изживяванията ме спасяваше от инфаркт. Така продължи до деня, в който чух „Сватбения марш“ на Менделсон. Сърцето ми се обърна в салто и отново пое нормалния си ход. Паднах от такава височина, че не знаех къде съм. Виждах само пясъци. Навярно сънувах. Не помня колко време прекарах в тази пустиня.
Стресна ме пронизителен звън на телефон. Идолът ме канеше на сватбен пир.
Значи е истина.
Нахлузих балната рокля, обух сребърните пантофки и полетях…
Посрещнаха ме звуците на валс. Сред огледалния паркет, на кресло от слонова кост седеше Тя, неговата Жрица. Зашепнах възбудено: „Тя е, Тя е, Тя е истинската!“.
Почувствах се като пред камера. Изследваше ме взор със студен олигархически блясък. Резедаво-сребристите ѝ очи фосфоресцираха като лимузина в здрач. Музиката ликуваше в „Люси в небето с диаманти“. Огънах се в най-изящния верноподанически реверанс, на който бях способна. „Gloria“, „Gloria“, ехтеше наоколо.
С повелителен жест Тя ми посочи място в краката си, върху изкусно изработено с резба столче. Усетих нежно докосване по главата. Идеше ми да заскимтя от удоволствие и тъга. Гледах я като хипнотизирана. Лицето ѝ грееше с хилядите отблясъци на кристалните полилеи – безучастно и безизразно като козметична реклама. Почти не разбирах какво ми говори. Съзерцавах изрисуваните ѝ в полутонове очи на ослепителна красавица, перлените ѝ устни, перлените ѝ ръце, перлените ѝ коси… Какъв блясък!
Не усетих кога останахме сами.
„Къде е той?“, попитах.
„Отиде да спи. Поръча да те задържа при нас тази нощ.“ Поклатих глава.
„В никакъв случай!“
Срамът и страхът ме парализираха.
„Сбогом!“
„Жалко, научих, че си музикална и добре танцуваш. Щяхме да се забавляваме сами и да чуеш мелодии, които никога не си слушала.“
„Не искам.“
„Впрочем, все едно. Всяка жена ги знае.“
„Но – смутолевих, – каква жена съм аз. Никога не съм била. И какви ли танци мога да играя аз – обикновената поклонница, с една истинска Жрица?“
„Защо мислиш така?“
„Та ти спечели сърцето Му, на Него – Неповторимия.“ Тя се разсмя. Нещо в нея изскърца, сякаш бавно се отвори изгнила врата. Запълзя мрак, нахлу вятър, а гласът ѝ се сля с неговото свистене.
„Та той е чудовище – изкрещя. – Всичко в него е сатанинско. Това е демон с ангелски лик.“
Шепнешком заразплита възлите на зловещата му стратегия. Лицето ѝ заприлича на Горгона.
Имал безпогрешен нюх. Отдалеч надушвал жертвата. Подготвял грижливо стръвта и щом моментът настъпел, ѝ я подхвърлял. Наивницата се стрелвала като акула и миг преди да я захапе, я отдалечавал. Опасното за живота ѝ напрежение поддържал с променлива дистанция. Обезумялата жертва напразно се опитвала да улови изплъзващото ѝ се късче живот. Продължителността на спектакъла се определяла от издръжливостта на нейното сърце.
„Но как победи в този убийствен маратон? Сърцето ти трябва да е от камък?“
„Аз нямам сърце и не съм никаква жрица, а звероукротителка. Цели десет години неотклонно следвах стръвта, докато накрая сам той ми я предложи.“
„И ти я глътна?“
„Напротив, изплюх я. Как мога да поема подобна гадост.“ „Какво представляваше?“
„О, беше най-обикновена муха, бръмчаща от мании, амбиции и комплекси.“
„А, той? Не те ли изгони?“
„Опита се, и то неведнъж, но аз бързо го успокоявах и приспивах. Подреждах и изчиствах бърлогата му, приготвях всякакви гозби. После го будех, измивах краката му, придружавах го до трапезата и заставах отляво – в услуга на всеки негов жест. Това се превърна в ежедневие, а самата аз станах негова втора природа. По-скоро бе готов да изтръгнат сърцето му, отколкото да се лиши от удобното ми присъствие. такава е тази игра, съвсем битова.“
„А, аз, бедната, за кратко му върнах онова, което ти му бе отнела: свободата, вълненията, въображението, мечтите…“ „Ти го разсмиваше. В началото приказките ти можеха да заблудят, но неовладените ти емоции държаха винаги нащрек. Според него около теб витае напрежение от страсти и срам. Много бързо разбра той, че в теб всичко е само думи и фантазии и дори не те и включи в богатата си колекция от разбити сърца. Можеш ли да си спомниш друго освен това, което си мечтала за него? Не, нали. Няма и какво да си спомняш. Помежду ви стояха само разговори. Мойто момиче, няма любов! Поетите са я измислили. Но ти не си и това. Какво си всъщност? Започвам да се замислям дали наистина съществуваш?“ Преди да затвори вратата след мен, ми подари един съвет. „Разтроявай нещата, за да схванеш тяхната действителност!“ Опитах. При появата на всеки нов Идол с нетърпение очаквах следващата го по петите Жрица. Знаех, че без нея Той не би понесъл обожанието ми, а без мен Тя не би пристъпила към развенчаването Му.
Три е и сатанинско число от АНТИТРОИЦАТА, а тя е нашият свят.