На Р. Чандлър и Р. Уотърс
Тялото се преобръща три пъти в каданс и влиза отвесно във водата. Звукът е кратък и тъп, дори плясък не се чува.
След два дни вълните го изхвърлят край Фриско. Гол, син, хоризонтален и надут. Ритнеш ли го – кракът ти потъва. В устата му – миди и пясък. На мястото на едното ухо – дупка.
Първа го вижда гаджето на Джон Атанасов, което в тоя ранен час пъшка върху него, а пясъкът под тялото му хрип-ти. Пъшкането преминава в стенание, Грета обелва очи и се просва до Джон, който изригва като вулкан върху корема си.
Вълните поклащат тялото на няколко метра от двамата, докато Грета играе номер „оргазъм“ и „О, мили…“
– Гадняр, виж го как гледа – сочи Грета трупа. Джон поглежда, изтрива набързо смазката и скача:
– Трябва да се омитаме.
– Почакай, не е редовно. Виж го… – трупът е на гол млад мъж, но не в ерекция. Грета не откъсва очи от него.
– Скапан плаж – казва Джон.
– Баба ти е скапана. Прибирай си топките и да изчезваме.
Джон, млад емигрант от България, е стреснат:
– Ами трупът?
– Ами твоя? – Грета го дърпа за ръката, а Джон нахлузва джинсите в движение.
Три дни по-късно Джон мие съдове в кухнята на мотела „Барбароса“ по артерията за Ел Ей. Мотелът е собственост на немец емигрант, но името му не прави кой знае какво впечатление на пътуващите по Западното крайбрежие. Джон е най-малкото нацист, пацифист или педераст, може би малко социалист, но не по убеждение. С Хайнц се разбират, защото бачка като луд. Грета е дъщеря на Адолф – брат на Хайнц, така че кръгът се затваря. Ще се женят, естествено. Преди това Джон ще стане протестант. Грета обаче е с тъмни коси, което разколебава Джон. Не е антисемит, а за ционизма дума не може да обели. Знае, че за да получи гражданство, трябва да се натурализира, па макар и с поамериканчени евреи. Впрочем в „Барбароса“ не задават въпроси. Както и по цялото Крайбрежие.
* * *
Ченгето му изстрелва „правата“, от които разбира единствено, че трябва да мълчи. После го отвеждат „на разпознаване“.
– Това е трупът. Виждам го за втори път – им разказва за неделните разходки с Грета по плажа. Ченгетата са тъпи и едри – като повечето ченгета по света. Не обичат да казват „сбогом“ и мислят с лицевите си мускули. От редуцираните реплики Джон разбира, че преди това са преслушали Грета. Тя не е толкова тъпа, въпреки че може да поддържа пет октави в продължение на час.
– Не трябва да напускаш района на Ел Ей до второ нареждане.
– Йе, сър – Джон се мъчи да отговаря без интонация. Не му пука, но е нервен.
* * *
Когато се прибира, Хайнц мълчи като тирбушон. Разменя няколко приказки на немски с двама приятели и затваря.
– Не им се връзвай – казва Хайнц. – Тукашните ченгета обичат да им се връзват.
– Няма – обещава Джон и отива да изчука Грета. Грета е жизнерадостна като мумията на Тутанкамон. Мърда и свършва с „О, мили…“, но Джон е наясно. И натясно. Помежду им е трупът.
* * *
Просто е намерил труп. Преди това е духнал от червена България през Канада и иска да остане тук. Това, че няма да мие вечно чинии в скапан мотел, му е по-ясно от огромните звезди по калифорнийското вечерно небе. Яд го е, че се държи като ретрогерой на Чандлър и това май е вторият американец, който е чел (като изключим Хамет). Шибани драскачи… Иска му се да бъде сам и да слуша „Пинк Флойд“ („С’кузи дове ил бар /Се пара калло пю айне тое-бар/ Сил ву пле у ле вьо бар (Джон, къде е шибаният бар?“)…
* * *
Призовките продължават, защото им е подръка. Джон е дисциплиниран като комсомолец и ходи. От това страда обслужването на мотела. Неизвестно защо викат само него, а забравят Грета. Хайнц го гледа накриво. Засега. Отразява му се и на секса. Джон е скапан, речникът му е малко по-богат от тоя на шимпанзе, за да им обясни. Джон не е бихевиорист, Грета и Хайнц не са чували за тоя -изъм, но са точно такива.
В събота напуска полицейския участък с метален вкус в устата. Изплюва кръвта върху тротоара и поглежда луната – едра като рекламата на „ПанАм“, изгряла във внезапно спусналия се калифорнийски мрак. След това влиза в първия бар. Докато си поръчва „Бъдвайзер“, прехвърля дъвка от едната буза към другата и мярка с нарочно пренебрежение тълпата.
Шумно е като на стадион „Янки“. Поръчва си и пица.
В това време на масата му сяда ченге. Огромно и важно. И то пие бира.
– К’во си ме зяпнал?! – озъбва се то. – Не се ли вижда?
– Йе – отвръща Джон, но не иронично, докато кръволокът държи бутилката. А и черният аргумент, калибър 38, който стърчи отдолу, го прави още по-нервен и внимателен. Още повече, че е събота, а Джон е напуснал участъка преди половин час. Пие си „Бъдвайзера“ и слуша. Сякаш „Джъмбо“ излита от летището „Кенеди“… Боже, „Кенеди“… Но това е преди Христа. А днес чука американка, за която ще се жени, и чака тъпия резултат от следствието. („Хей, ти! Недей помага чрез стената /да пъхнат зад решетки светлината./ Недей да се предаваш без борба.“)
Някои пият бира с джинджифил; в тоя ранен час са кротки като даначета в кланица. Банда пубертети лочат сарсапарила; не им пука, както обикновено, въпреки че липсва звън на метъл. Други обръщат съмнителен „чай“ и се гледат влюбено. Ченгето пие бира без мезе и гледа сериозно. Джон наблюдава нещо над рамото му. Мръсница…
Грета оставя червилото си върху бузата на грингото ченге и показва език на Джон. Ченгето се засмива като олигофрен и я плясва отзад. Въпреки двата „Бъдвайзера“ мисълта на Джон е бърза като раздразнен кротал: не му се ще второто любимо четиво да бъде Наказателният кодекс, нито иска да го учи наизуст. Мрази хърбавите, шошоните, трезвениците, бедняците, умниците, данъците, непокритите чекове, бримки по чорапите, отличниците, червените локви, захар в кафето, твърди кресла и тесни бюра, пристанищни кръчми и тъпи слаботелесни горили, измрели свидетели, татуирани танцьорки и филипинци в събота вечер, изрусени хихикащи брюнетки в разбъркани кревати, жизнени непукисти, леви крошета-тесли, ритници в бъбреците, уханието на крастави жаби след запой, зли кучета и приятни сицилианци… Обича всичко друго: патлаци, папи, дебели като досиета портфейли, неозъбени мълчаливи и дългоноги блондинки и мивки за драйфане в ъгъла…
* * *
Прибират го в ареста. Пак му четат „правата“ и му дават служебен адвокат. Адвокатът – залязваща 35-годишна феминистка, го посещава и му казва, че няма страшно и ще излезе, ако плати 200 долара и подпише декларация. Иначе можа де го изритат от Щатите. Чувства се порториканец. Знае, че могат, но не толкова баламски. Поне да беше претрепал ченге, за да си го запише в дневника.
На сутринта цъфва Грета и си го прибира. Хайнц го гледа на кръв.
– Това ти е последно, а другата неделя – в църквата. Сега Джон не мрази толкова ченгетата.
* * *
В събота привечер лежи на брега на океана. Мисли за родителите си и мисълта му е ясна, опитва се да нагласи доминото на спомените, но не се получава. Шарада. Спрял е „Форда“ на 100 м. в сушата. Зяпа носталгично изчезващото във вълните слънце. Дошъл е да остане и толкова. Това, което е видял, не му дава спокойствие. Дойде, побачка, Guten Aben, дори утре ще се натурализира. Иска да мисли за онова петънце на Балканите, но вълните изтриват мислите му като фигури по пясъка. Единственото, което съзира ясно, е краят. Там, където слънцето залязва. И своя програмиран финал. Бяга на запад при залез слънце, за да види по-добре Венера, но напразно. Върви още един филм…
…Отгоре ръми, мрачно. Спускаме се покрай пряспа сняг към Бъбрека. Изумлението и възторгът ни е отстъпил място на умората, но ние вече свикваме и вдишваме с удоволствие разредения въздух. Водачът не може да ни задържи. Снимаме се на фона на Бъбрека. Спираме се на Второто езеро, разделено на две почти независими езера. Красиво е, но мрачното небе попива във водата и не ти позволява до определиш дълбочината ѝ. Огромен кръгъл камък бележи мястото на Дъновистката чешма. Водата е студена, твърда и чиста като кристал, „най-студената в България“, според водача. Опитваме се да побутнем скалата с полукръгла форма, за която, твърдят, само Учителят можел да помръдне. Над чучура има надпис: „Братя и сестри, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, вий служители на живота, отворете сърцата си за Доброто и бъдете като този извор!“… Спускаме се до хижата и там пием чай. Прислугва един стар дъновист с черна брада, който мълчи, въпреки че се опитваме да го заговорим. Той върши черната работа през сезона, а после прави щуротии: пред новогодишната нощ се изгубил – опитал се да издържи на виелиците и студа под една скала; едва го спасили, не се обаждал, въпреки че чул виковете на спасителната команда… До хвойните около Първото езеро ни огря слънцето. Пощуряхме, аз се съблякох и нагазих във водата. Беше ледена, но се виждаше дъното на десетина метра, където се мяркаха сенките на пъстърви. Заплувах…
Тогава се разнася музика и Джон тананика: „Мъжът облечен в черно, яхнал бял кон, /безполезен живот по безкраен наклон./ Зачервени очи и сълзите текат /докато избледнява в залеза мъжът.“…
* * *
…така изчезна емигрантът Джон Атанасов. Когато отидох в Ел Ей, първата ми работа беше да завъртя една шайба. Завъртях. Въртях като откачен, защото бях съвсем сам. Никога телефонен секретар не ми беше казвал: „Ъхъ…“
– О’кей – отговорих му и се отправих към залеза.
Новият Стриндберг
Три пъти се издрайфа, преди да докопа синджира на казанчето. Отвън се опитваха да изкъртят вратата. Водата напълни чинията и преля, краката му подгизнаха във фекалии и слуз. Сигурно беше поспал. Погледна зарешетеното прозорче над главата си, но между железата не можеше да се провре и еректирал пенис. Попипа своя (не го виждаше); не беше на мястото си, но беше в ерекция. Беше достатъчно. Опита се да го захапе и почти успя да повърне в краката си.
Воят отвън не спираше. На две крачки от дупката над главата му тъп влюбен се обясняваше. Глух. Горе в бардака се клатеха полуиздрусани; после всеки се потапяше някъде. Когато отвори вратата…
Събуди се след 24 часа в легло. В една стая. Някаква мастия сновеше наоколо и го щипеше. Беше като в текста на Веня Ерофеев. Той не беше чел Веня и се опита да я изнасили. Позволиха му, но не беше като на родео. Всъщност никакво родео нямаше, въпреки че го беше възкачила. Попъшка и се помята, а после се зае орално. Все едно италианец обядваше с жаби. А той беше сух като Невада. Върху него лежеше превъзбудена игуана. Вече не пъшкаше, съскаше и удряше с юмрук по гърдите му. После ката нещо мръсно, вдигна си олигавения задник от тестисите му и отиде в банята.
Когато се върна, той още лежеше. Дрипа. Казаха му, че е шибан Стриндберг и го пратиха да пише. Да пише. После…
После се напи. А когато остана сам, заплака. Цедеше сълзи без звуци. Отвори вратата на балкона и навън запълзяха мъгли. Сигурно не всичко беше свършено. Номерът беше да те разберат. Досега никой не беше си направил труда. Тогава – потапяй се, или плачи, докато има смисъл. Продължи да се тресе без отговор. Мекотело.
След 24 часа се събуди издрусан. В легло. И в някаква стая. Нямаше глад. Все пак се друсаше отскоро. За трети път, но беше забравил защо започна. В съседната стая двама се чукаха така, че стените стенеха. Само единият беше влюбен.
Облече се и си изми зъбите. Получи ерекция, без да го докосне (мислеше за единия от двамата, които се бяха изчукали оттатък). Хванаха го нервите, защото беше свършила без чувство, и го заблъска върху ребрата на парното. Не го заболя. И кръв не пусна, макар че щеше да се пръсне.
После заспа. Сънува сиамка, която лежеше върху лицето му; женски гърди от дунапрен, месо, което течеше. Устата му беше пълна с косми. Повръщаше по гръб, без да мръдне. Вече нямаше черва.
И четвърта доза нямаше. Беше вирусоносител. От три години. Хвърли топа малко преди да бъде обявен за „новия Стриндберг“.
От пещерата
Вече не помня от колко години се събуждам и сядам пред компютъра. Сигурно от оня момент, когато механичната ми машинка бичеше сола като барабаните на Бонзо, но умря.
Постоянно си мисля нещо, затова се чувствам длъжен веднага да го вкарам в нужния файл. Не че ще ми свърши работа, но съм спокоен.
Това беше до оня ден. Върнах се и си налях два пръста уиски с две кубчета лед. Бях спуснал щорите и срещу мен светеше екранът и зеленото на хард-диска.
Чакаше ме халтурата – малко преводи и малко статии за енциклопедията. Бях бесен. Ледът се топеше. Отпих. Отпих отново и запалих. Пушекът се беше изпънал като Млечния път в средата на стаята. Аз мислех. След второто уиски мисленето ми бе концентрирано, а аз – неадекватен. Все пак пръстите ме слушаха. Мисълта ми беше хаотична, но правилна. Един прожектор осветяваше върху отсрещната стена портретите на Стриндберг, Кафка и Бекет, които бях рисувал с туш, а после ги бях сканирал и пуснал през лазерния принтер уголемени.
Евреинът ме топеше меланхолично под бомбето си, романтизираният келт с настръхнала четина ме зяпаше осъдително над диоптрите си. Със Стриндберг бях в добри отношения. Приличахме си и бях спокоен, когато срещнах погледа му. Намигнах му и седнах срещу екрана. Влязох в текста машинално…
…А после заваля топъл юнски дъжд. Два часа преди това свалях кръглите ѝ слънчеви очила, за да не ни пречат. Очилата се изгубиха някъде. И аз с тях. Потънахме в тревата, където не отлепихме устните си цял век. Езиците ни изтръпнаха, превърнали се в парчета дърво; после смучехме последователно устните си една по една; в почивките изследвахме всички подутини върху телата си, а между краката ни лягаше росата на желанието. На десет метра деца беряха жълти череши, но не ни виждаха. И ние, но аз ги чувах. По-късно вече не чувах нищо. Тя беше оглушала в момента, щом долепи устните си до моите. По телата ни пълзяха мравки и ние ги мачкахме помежду си. Любимите ѝ щурци бяха неми, глухарчетата пускаха ята от хеликоптери.
Целувах я навсякъде. Зърната на гърдите ѝ бяха колкото детски юмрук, но по-корави. Целувах я до пръстите на краката и обратно. Изпразних се. Надявам се и тя. Благодарих ѝ мислено. Сигурно не ме разбра, защото се бе ожесточила. Май не беше дочела Милър и Буковски. Аз бях, но полза нямаше.
Умората ме беше свалила години преди това. Релаксирах в движение. Буковски и Милър го духаха в дует, а аз си свирках; пиеше ми се бира от тенеке. Запалих.
Спиш ли? – попитах я, без да вдигам главата ѝ от гърдите си. Не, не спяла. И аз нямаше да мога да заспя при оня змей на една педя от устните ѝ. Гледаше го като хипнотизирана. Използвах намалението, за да сложа ръката ѝ върху него. Озърна се, въртеше очните си ябълки в различни посоки. Аз пушех, а вятърът навираше глухарчета-хеликоптерчета в очите ми. Искаше ми се да слушам Ози, Джетро Тал, Ян Гилън, Сага, Гънс, Гери Мур, Ейша, Рик Уейкман, Флитууд Мек, Джо Сатриани, Боб Дилън, Уичбон Еш, Джек Брус, Ерик Клептън, Марк Нопфлър, Робърт Плант, Бед Къмпани, Стикс, Муди Блус или нещо такова…
Децата бяха обрали всички череши по дърветата, глухарче не беше останало по стъблата, вятърът беше стихнал и се чуваше само учестеното дишане на двама в тревата, из която безмълвно пълзяха мравки. Светът потъмня, звуковете стихнаха и бяхме в пещерата. Съблякохме се. Влязох вътре и стоях век; после ни омръзна. Трябваше да релаксираме. Релаксирахме удивително бързо. Бях отново вътре. И тя. И аз. След сто години се събудихме. Бяхме същите, но нямахме нужда от релаксация. Спаси ни пещерата.
…Срещу очите ми синееше екранът. Бях възбуден
Посегнах към поредната чаша. Хвърлих вътре две кубчета лед, които започнаха да пукат, щом ги залях с уиски. Не бях прибирал бутилката в хладилника. Бях свършен. Бях свършил. На екрана блестяха думите „Спаси ни пещерата“. Смятах, че са велики. Не бяха. В стаята светеше екранът, срещу него бях седнал аз с чаша в ръка; потъвах в тъмнината, мислех, че бях обичал за последен път; маркирах текста и го изтрих. После изпих питието.