Крадецът

Жорж Дариен

Книгата, която ви предстои да прочетете и в чийто край ще намерите моето име, не е написана от мен. След подобно изявление, още при прочита на заглавието, естествено би било да се предположи, че ръкописът ми е предаден за съхранение от някой изпаднал в немилост министър, поверена от някой вероломен нотариус на смъртния му одър или предадена от злоупотребил със служебните си задължения касиер. Но, бързам да ви кажа, че подобни хипотези, колкото и правдоподобни да изглеждат на пръв поглед, са напълно измислени. Тази книга не ми е предоставяна нито от министър, нито поверена от нотариус, но най-малко получена от някой касиер.

Аз я откраднах.

Признавам престъплението си. Не се опитвам да избягам от последствията на това мое злодеяние; готов съм да се явя, ако е необходимо, пред кралския прокурор.

 

Докато влакът прекосяваше безмерната тъга на предградията, аз продължавах да мисля за престъплението и кражбата. Когато човек си представи множеството човешки същества, обитаващи тези мрачни и олющени високи здания, тези зловещи казарми на мизерията, същества, всекидневно изправяни пред следните две предизвикателства: пояса на целомъдрието и пълната с ценности каса; когато човек се замисли, че всяка година в затворите на Франция влизат средно около петдесет хиляди нещастници и около милион такива в цяла Европа, изправен пред подигравателната снизходителност на безпомощните наказателни мерки, човек наистина е принуден да приеме, че единственото нещо, което все още би могло да възпре хората от склонността им към престъпления, това е страхът от дявола.

Диалогът ни с Исакар, моят приятел евреин, с когото вече не си спомням как се запознахме, не бе приключил.

– Естествено, ако се опитате да обясните тези неща на някой полицай, обзалагам се, че при всички случаи ще ви вземе за луд и при това доста опасен. Но не по-малко вярно е и това, че крадецът е един нов Атлас, понесъл модерния свят върху раменете си. Наречете го както щете: продажен банкер, индустриалец, изкупвач, изнудвач, джебчия, фалшификатор или мошеник, той е човекът, призван да поддържа равновесието на земното кълбо; той именно се противопоставя на възможността Земята да бъде превърната окончателно в огромна каторга, в която каторжниците ще бъдат като закрепостени за работата, а техни надзиратели ще са лихварите. Само крадецът умее истински да живее; другите вегетират. Той се движи, докато другите си избират позиция. Той действа, докато другите са изпълнители.

– И неговите действия се състоят в това да краде – пожелавам да уточня аз, човекът с откраднато наследство и поради това принуден на свой ред да краде.

– Ако искаме да изтласкаме нещата в крайната им граница, разбира се – отговаря Исакар, запалвайки цигара. – Но защо трябва да преувеличаваме? Очевидно е, че човекът въобще е алчен за незаконни печалби и че малка част от онези, които не се осмеляват да действат безскрупулно, мечтаят да се държат като разбойници, но единствено в рамките на установените от закона правила. От тази гледна точка възхитителен символ на човешкия род е триото, което се преструва, че агонизира вече осемнадесет века на Голгота: законният крадец вдясно, незаконният отляво, а самата доброта, Христос, представител на боязливото подчинение пред законната власт, в средата. Но не смятам, че правейки това сравнение, сме казали кой знае колко важно нещо. В душата на днешния човек съществуват неизменяеми елементи, но никой не се съобразява с външните различия, с начина, по който са подредени. Има цветя и цветя, въпреки че в самото си начало всички части на цветето са били листенца, така има крадци и крадци, въпреки че в същината си всеки би могъл да е мошеник.

– Не отивате ли и вие твърде далеч в размишленията си?

– Не мисля. Въобще не вярвам на твърденията, че човешката природа е болна в същността си или най-малкото неизлечимо болна; както и не вярвам, че човек се ражда престъпник. Това са просто едни лъжи, без съмнение, доста удобни, които в никакъв случай не би трябвало да се издигат като аксиоми. Вярвам в отвратителното и непреодолимо влияние на лошата среда, в която сме принудени да живеем. Че корупцията, породена от тази среда, е дълбока и всеобща, в това няма място за съмнение; съществата, които успяват да се изплъзнат от нейното влияние, са доста малобройни. Тях ги има въпреки всичко: ужасен парадокс би било да се твърди, че няма почтени хора. Най-вещите в тази материя лица нямат никакво съмнение по въпроса. Г-н Алфонс Бертийон дори твърди, че би могъл да намери в Париж измежду съществата, принудени от най-ранната си възраст да живеят в условия, създаващи престъпници, каквито повече или по-малко сме всички ние, около стотина изградени и останали напълно почтени люде. „Могат да бъдат намерени, но това ще са сто слабоумници“. Слабоумници или не, според мен няма никакво значение. Достатъчно е, че ги има.

– Достатъчно е, наистина.

– Изхождайки от факта, че почтеният човек все пак не е мит, а обикновено изключение, ние се оказваме лице в лице с огромна маса, чиито елементи, абсолютно еднакви от физиологична или психична гледна точка, се различават въз основа на тяхното социално положение. За да бъдат разделени на две части вредните единици, съставляващи тази маса, човек е принуден да се обърне към Наказателния кодекс като база за оценка.

– Разбира се; кодексът, това е модерното съзнание.

– Да. Анонимно и с ограничени рискове… Първата част се състои най-напред от активни престъпници, чиито деяния са игнорирани, препоръчани или защитени от закона и които могат да нарекат себе си почтени, позовавайки се на определенията в закона; следват евентуални престъпници с целите и намеренията си, на които смелостта и средствата не им достигат, за да постъпват като патентовани злосторници и чиито съмнителни опити са по-скоро изолирани инциденти, отколкото начин на съществуване, тези също биха могли да нарекат себе си почтени. Цялата тази категория има за отличителен белег респект към законността. Някои от тях винаги са готови да извършат какъвто и да било акт в противовес на морала, възприеман като идеал или към общоприетия морал, стига да не попаднат обаче в никакъв случай под прекия удар на някой от членовете на наказателния кодекс, които те непрекъснато усъвършенствуват. Другите, стремейки се да им подражават, доколкото могат, от време на време и в границите на ограничените си способности са, общо взето, гротескно изиграни глупци и окаяни жертви, които се оставят да бъдат ограбени от облечените в безспорния авторитет на властта представители, определени от закона. Управляващите класи и управляваните маси. В името на закона, господине, в името на закона! И знаете ли до какви последствия води подобен порядък на нещата? Убийствен егоизъм във висините, морална и физическа мизерия в низините; и навсякъде сервилност, отчайващо унижение пред параграфите на Закона, които служат за основа на Златния телец.

– Разбира се, робията е всеобща и игото е по-тежко за управляващите може би, отколкото за управляваните. Несъмнена истина е, че те таят надежда да присвоят цялата земя, да монополизират всички ценности, да подчинят по научно обоснован начин останалия свят и да го затворят в скръбните пасища на филантропичното милосърдие. Убеден съм, че нито един глас няма да бъде издигнат в знак на протест, ако те успеят да установят подобен режим.

– Твърде възможно е. Възпитанието на човечеството от дълго време е насочено към подобна цел и социалистите-утописти го завършиха окончателно. Но този опит, ако може да се рискува, не ще успее и ето защо: има една категория индивиди, които не ги е грижа за закона, които се сдобиват с благата на другите, без да прибягват до услугите на съдебния пристав и които събират данъците от своите съвременници, без да правят опис на имуществото им. Това са крадците. Трябва да им бъде оставено това име, което принадлежи единствено на тях самите, в името на закона и дори етимологически. Шепа не означава само присвитата протегната длан на просяка. Вгледайте се внимателно в дланите на законодателите в който и да било парламент, когато гласуват с вдигнати ръце, и ще се съгласите, че званието крадец не би могло да бъде отнесено към нехранимайковците, които просят един от друг, за да извършат злодеянията си, като дадена им от законността милостиня. Не искам да кажа, че измежду тези узаконени измамници не би могло да се намерят истински крадци: разбира се, че има и броят им все повече ще се увеличава; но и те също спадат към изключението. Що се отнася до истинския крадец, каквото и да казват, той не е някой измъчен търговец, несъобразяващ се с обичайните формалности, нещо като башибозук1 на капитализма. Той е същество, което живее встрани, съвсем встрани, което живее чрез самото себе си и заради самото себе си независимо от закона и статуса. Единствената му роля в съвременната цивилизация е да и попречи да премине напълно степента на безчестието, до което е достигнала; да и попречи всяко преобразувание, което няма да постави в основата си абсолютната свобода на Индивида, да я затвори в собственото и Островче на печалбата, докато я застави безусловно да се предаде или да се самоунищожи като Нюманс.2 Той върши това несъзнателно, съгласен съм, но в края на краищата нали го прави. Не мога да допусна, че крадецът е разбунтувала се жертва на обществото, парий, който иска да си отмъсти за отчуждението, на което е подложен; възприемам го по-скоро като символично създание с неразбираеми обноски, с влечения, чийто смисъл не може да бъде разгадан, както не може да бъде разбрано правото на съществуване на някои животни, които въпреки всичко са полезни с нещо, но човек ги унищожава, заслепен от навиците си и дивата си злоба. Крадецът върви към целта си не защото самото престъпление е кой знае колко привлекателно и изгодата от него е огромна, а просто защото не може да постъпи другояче. Той чувства в себе си тежестта на моралното задължение да го направи. Да направи онова, което трябва. Казвам морално задължение. „Лисицата, отнасяйки кокошките, има свое основание за това, свой морал – твърди Карлайл; без него, тя не би могла да ги открадне“. Какво по-точно сравнение от това?

– Никакво. Това означава да приемеш престъплението в неговата същност: като изцяло социологическа материя. И да приемеш също и крадеца с неговата същност: като неизбежно следствие от задвижването на покварените управленчески машинарии, един деликатен кълн, който се появява още при зараждането на организма на всички общества, които вземат като база чудовищното съвкупление на частната собственост с обществения морал; кълн, който се развива с обществото и може да умре само и ако самото общество загине. Това означава да направим от крадеца индивид, притежаващ специален морал, който го лишава от възможността за хармонично сцепление с капиталистическия начин на организация. Означава да го превърнем в последния представител, извратен при това, на индивидуалното съзнание.

– Разбира се – съгласява се Исакар. – Но той е не само последният, той е вечният му представител. Всички цивилизации, които не са основани на природните закони, са били принудени да гледат това изправило се срещу тях живо плашило – крадецът; те никога не са знаели как да го унищожат и той ще продължи да съществува, докато и тях ги има; той е жив, за да разкрие per absukoum, глупостта на тяхното държавно устройство. Правителствата имат смътно усещане за тази реалност; и с някаква дързост, по-наивна може би, отколкото иронична, те заявяват, че тяхната мисия е да поддържат ред, тоест всеобщото раболепие и да водят безпощадна война срещу престъпниците, тоест срещу индивидите, определяни от техните устави като такива.

– Точно както някой завоевател би заявил, че единственото му основание да съществува, е да завладява и покорява чужди земи. Присъствието му не се нуждае от обяснения. Но също така твърде вероятно е експлоатираните маси най-после да проумеят, че техният най-зъл неприятел е не преследваният от полицията криминален престъпник, определен като изкупителна жертва, която ще осигури на закона така необходимото му одобрение. Гладът обаче ще изкара вълците от гората…

– Вълците са си вълци – отвръща Исакар, – но хората са друго нещо… Годишно в Европа стават петнадесет хиляди самоубийства; а само във Франция деветдесет хиляди души умират от глад и лишения, докато други седемдесет хиляди са въдворени в лудници вследствие на душевните терзания и нищетата. Смятате ли, че тази сбирщина от нещастници би могла да има по-солидни морални принципи от тези на своите съвременници? В никакъв случай. Само в някои по-будни и революционно настроени среди все още вярват в почтеността. Но дистанцията между мислите и действията е толкова голяма! Те предпочитат по-скоро да умрат, отколкото да я преодолеят.

– Въпреки всичко – намесвам се аз, – почти всички са християни и тяхната религия им внушава необходимостта от смелост. Дори самото небе, казва се в Евангелието, принадлежи на силните, които са го похитили. Violenti rapiunt illiud.3 Какво мислите за рая, който обещават на престъпниците?

– Това обещание ме забавлява. Въпреки всичко то е доста задълбочено и казуистите не са го отхвърлили. Чрез него престъпниците започват да се ползуват върху тази земя от известни привилегии, които съвсем не са споделени от почтените люде. Някога се казваше, че крадецът има едно заболяване в повече в сравнение с останалите хора: бесилката; днес би могло да се каже, че има едно заболяване по-малко: болестта на респекта. Най-любопитното е, че тази почит, която все по-малко и по-малко усеща в себе си, той я вдъхва у другите. Идете да видите например някое дело за прелюбодейство; крадецът в очите на публиката, пък и на самия съд, си създава доста по-привлекателен образ от ограбения. И кой би повярвал тогава, че провалът не е бил установен заради доброто на длъжника, за да му бъде възвърната непорочността?

– Никой, със сигурност. Дори би могло да се отиде доста по-надалеч от онова, до което вие сте достигнали; помислете си само, че след осемнадесет века християнска цивилизация бедните биват осъдени още със самото си раждане! Осъдени са като крадци! Ти си откраднал част от живота, от силата, от светлината! И затова си осъден да заплатиш с плътта си, с кръвта, с животинските си движения, с потта и сълзите си! И тази непочтена комедия, в която подлото милосърдие ги задължава да играят! Когато чуете някой човек да пее на улицата, можете да бъдете сигурен, че няма хляб.

– Какво искате? – иронично се обръща Исакар. – Те са настроили срещу себе си общественото мнение – същото, което престорено ще ви наругае, ако сте се оставили да ви сгащят по време на някой грабеж. Само бедният е осъден на вечни мъки, завинаги и безпощадно; защото достойнството на нещастника е мъртво. Вие ще бъдете опозорен за известно време и до известна степен, защото сте били достатъчно хитър, за да скриете на сигурно място плячката от предишните си грабежи. Вижте, има само едно-единствено мнение – това на Борсата и тя определя всеки ден котировките си. Прочетете я, направете си сметката, дори ако току-що сте се върнали от каторгата, и ще разберете какво мислят за вас. Вие, както и всички останали престъпници, сте тласкан от неизвестна сила, която в никой случай не може да се приеме като онаследена от предците ви и на която средите, където сте пребивавали, просто са позволили свободно да се развие. Крадецът е предопределен от съдбата.

– Възможно е. Самият аз крада, защото не съм достатъчно богат, за да живея така, както ми харесва. И защото искам да живея по свой начин. Не приемам никакво иго, било то и на самото предопределение.

– Пазете се. Ако успеете да се освободите от всяка власт, вие се самоосъждате да понесете всякакви временни влияния.

– Все ми е едно. И освен всичко, обичам да крада.

– Това е вече основание. Човек може да се пристрасти към всичко, към удоволствията и престъплението, и то чистосърдечно, и бих се осмелил да кажа, с възвишеност.

– Може би наистина не грешите след всичко това, когато говорите за крадеца като за избраник на съдбата. Дори ми се струва, че ако бях останал богат, може би нямаше да имам влечение към нищо или само към недостижими неща.

– Сигурно щяхте да сте или самотник, или свободомислещ човек, просто защото сте индивид; бидейки беден, вие сте злодей според официално приетите определения. В едно общество, където всяко желание за действие и дори страстите са предварително регламентирани, престъплението във всичките му форми, от разврата до бунта, е възможно най-лесно предвидимият изход, имплицитно разрешен от закона за живите сили, които не могат да намерят приложение в установения механизъм на социалната машина и на които бедността не позволява да се самоизолират. Можете да се опитате да правите какво ли не; веднага ще ви признаят за характер и вече сте загубен. Фенерът, с който Диоген е търсел един човек и който вече е бил в ръцете на Йеремия, днес този фенер индивидът го носи на гърдите си – за да може другите да се прицелят точно в сърцето му и да го прострелят в мрака.

– Следователно аз трябва да си остана крадец и нищо друго освен крадец…

1897 г.

Превод от френски: Аксиния Михайлова

 

БЕЛЕЖКИ

1 Авторът Ж.Д. дава в бележките си обяснение на понятието Ваchi-Bouzouk, обяснение от което българският читател, струва ми се, не се нуждае. (Бел. пр.)

2 Нюманс – древен град в Испания, разрушен през 133 г. преди Христа от Сципион Емилиан след продължителна съпротива. (Бел. пр.)

3 Violenti rapiunt illiud. Евангелие на Матея ХI, 12. „Които се насилят, го грабват“ (небесното царство) (Бел. пр.).

Коментари