* * *
изобилие от плодове в нозете ни,
тежки гроздове, дюли, нарове –
стипчиви мъниста между зъбите ти,
никога не познах техния вкус,
гладна дупка в корема ми,
там свири изпосталелият вятър
и тънката връвчица на недоверието
умъртвява думите,
вдени по-здрав конец в иглата
да зашием всички пукнатини
в теб и мен, в пространството,
уединението клечи на стоманеното ѝ връхче,
единият ръкав в скута ти, другият
в скута ми, по-бързо,
по-бързо, една клечка кибрит ни е достатъчна
за мрака, който ще ни погълне.
* * *
Да чакаш, да искаш да чакаш, да умееш
да чакаш, докато протяжният следобед се процежда
през прозорците прекалено тесни
за високите тавани без огледала,
в чийто ъгли клечи нощта,
позволи ми да отворя вратата,
не е по мярката ми този дом
с огромното желязно легло
с още топлите очертания на едно мъжко тяло
чие тяло, питаш и от коя есен,
без значение е за крехкия вечерен здрач,
телата постепенно изгубват топлината си
и завръщанията са несъстоятелни,
когато в леглото нахлува неизменният студ –
дори да запалиш всички камини на спомена,
не ще докосваш същото тяло
позволи ми да отворя тази врата,
мъглата бавно приижда, пълзи по пътеката,
приижда мъглата и обгръща телата ни,
не е възможно да напиша думите,
които ме правеха щастлива:
„толкова е гладка кожата ти, страхувам се
да не я нараня, ако те докосна“
не е възможна вече промяната,
защото думите ден след ден
умъртвяват пеперудите на страстта и самотата е,
която си подхвърляме един на друг
като топката на неродената ни дъщеря,
позволи ми да отворя вратата,
не е по мярката ми такъв живот.
* * *
Нощта се изплъзва между притиснатите ни кореми
и изпохапаните ѝ пръсти извикват в съня ти
стенанията на друга жена,
трета есен окапват плодовете на смокинята,
какво от това, че я гледахме заедно
и обиквахме заедно,
три години семенцата полепват по голите ни тела,
вече няма никакво значение
дали ще ти кажа или ще премълча:
„който обича, не наранява“
един от нас ще угаси любовната свещ и моето тяло
няма да ти принадлежи.
* * *
плахите стъпки, изпомачканите чаршафи
и кучетата на безсънието
цяла нощ дращят по външната врата,
смалява се, изтъняват костите, изсъхва
непожелаваното тяло,
камък в утробата, в гърлото, камък
върху езика,
изпълзяват голи охлюви изпод камъните
и по лигавите им следи се прокрадва самотата,
опипом като слепец се движиш напред-назад,
напред-назад от единия до другия край
на пресъхналото желание,
по влажните коридори на къщата
избуява зеленикав мухъл
като очите ѝ, като плача, чия е къщата
и кой е този град, и кой ще те утеши
в увисналия на парапета следобед,
жената ли
с напуканите устни, с пресъхналия си език
и разраненото зърно на лявата гръд
или желанието да я приласкаеш
и да възвърнеш свободата си.