„В мига, в който видях трептящото витло на моторницата, разбрах, че скоро ще умра“ – си каза делфинът. Всъщност само от него зависеше дали да избяга, или да остане. Дори беше малко очарован от всичко това. Ако имаше смелостта да признае пред самия себе си всичко, щеше да установи, че все пак е изпитал приятно чувство. Да, той сигурно би бил поласкан от голямото внимание, което му се оказва, макар и за няколко минути.
Сега се отпусна върху вълните, които доскоро пореше с тялото си, без да ги поглежда, и изведнъж разбра колко е приятно да си мъртъв, да се оставиш във властта на сляпата съдба.
Захвърлен на брега – по-точно нежно положен върху пясъка от самото море, което, усетило, че вече може да го изостави, се отдръпна леко и се изцеди бавно от неговото издължено и масивно, с метален блясък тяло – той, делфинът, се уплаши и за миг поиска да влезе навътре, във водата, но като разбра, че вече няма сили, престана да се страхува. Остана така, неподвижен – „за първи път през живота си“, въпреки че изразът му прозвуча доста непривично. „За първи път неподвижен“ – това бе необикновено откритие за него. Да, всъщност с изключение на тази неподвижност с делфина не се случи нищо, но тъкмо това „нищо“ беше едно от най-приятните неща, които някога бе изживявал.
– Повече прилича на макет – дочу той някакъв глас.
– Във всеки случай това е едно абсолютно точно изчислено в геометрично отношение тяло. Всичко при него служи на движението, на скоростта му във водата. Главата е подводен тип, трупът е аеродинамичен, а опашката – кормило и заедно с това – витло. Тук всичко е точно толкова, колкото трябва да бъде: от всички възможни хипотези най-абсурдната е да допуснем, че имаме работа с обикновено животно, с живо създание – провлачено допълни друг, като ядоса делфина.
– И окото му е изкуствено! – добави първият глас тъй важно и сериозно, че на нашия герой изведнъж му мина ядът. Той сигурно с удоволствие щеше да отвори и затвори поне два-три пъти клепачите си, но вече не беше в състояние и това не само че не го натъжи, но дори го развесели.
– Сякаш и кожата му е от пластмаса – педантично уточни трети.
– Сякаш?! – засмя се четвърти. – Та тя си е чиста пластмаса или полиетилен, или полиуретан, а може и да е поливинилхлорид! Виж, оттук материалът се вижда!… Това си е чист индустриален продукт!
На делфина му се прииска и той да отиде до мястото, откъдето неговата кожа приличаше на индустриален продукт, но си спомни, че е обездвижен, и започна да мисли за предимствата на новото си положение.
– А тъй нареченото му „око“ е така геометрично очертано – продължаваше същият многознаещ и ироничен глас, – че кой би повярвал в способността му да вижда? Да, подобието на живот тук е толкова жалко, че и дете не би повярвало в това тъй наречено „око“! Да, всичко е направено толкова набързо и от най-евтини материали.
Странно, но думата „евтин“ засегна делфина по-малко, отколкото думата „материали“.
– Свикнаха да не си дават много зор и да пробутват всякакви боклуци на нас, клиентите, а ние приемаме всичко – извиси се същият глас. – Горките деца ще трябва да си вземат вместо от истински делфин парчета от тази серийно произведена пластмаса. И, разбира се, родителите им ще я плащат!
– Никой не иска да се плаща – забеляза строго педантичният глас. – И все пак мисля, че вие имате право. Прекалено прецизно е оцветен, за да бъде истински. Особено опашката, която респектира със съвършената си аеродинамична форма, а също и целият силует. Не, в живота не се среща подобно съвършенство.
„Те, направо казано, ме ласкаят. Разбира се, по техен си начин. А аз, без да се замисля, ги слушам и се радвам“, започна да се самоиронизира малко умореният от тези приказки делфин.
– Абсолютна имитация! – закрещя единият от присъстващите.
– Намерили начин да лъжат глупаците! Обзалагам се, че са произвели поне петдесет такива екземпляра и са ги разхвърляли по целия плаж, разбира се, в „най-естествени“ пози! Да, тия делфини са просто част от плажния инвентар, също като водните колела или чадърите за слънце…
„А аз се мислех за неповторим“, усмихна се горчиво нашият герой. Откровено казано, той вече се отегчаваше от хорската врява и се зачуди дали това глупаво и абсурдно дърдорене е по-поносимо от смъртта.
– Ама, татко, това е съвсем истински делфин. Виж го: дори е ранен!
„Раната като доказателство за истинност – това съвсем не звучи зле“, веднага си помисли делфинът. После се сети за болката от раната като за нещо приятно. Беше внезапно и грубо навлизане в някакъв непознат, ярко осветен свят, за който дори не бе чувал – престанал да съществува, още преди да бъде напълно открит.
Бялата неподвижност, която постепенно заемаше мястото му, бе тъй агресивна и очарователна, че не позволяваше на насъбралата се в душата му мъка да вземе връх.
– Татко, аз мисля, че някой го е ударил – отново чу разтревожения глас на детето. – А може и сам да се е ударил – добави още по-тъжно то, този път съвсем тихо, само за себе си.
– Това е фалшива, изкуствена рана, направена е с обикновени, но доста ярки бои, за да се вижда отдалече – възрази малко истерично гласът, който държеше на индустриалния произход на делфина и накрая се оказа, че е бащата на детето. После процеди през зъби: – Стигнаха дотам, че вече имитират и рани.
– Но, татенце, това е съвсем истинска рана, виж, има и кръв. Това е истински делфин – извика, отчаяно от неверието на баща си, момчето, готово да избухне в плач. Но в същия миг то закрещя от радост, напрягайки се доколкото му стигат силите: – Движи се! Татенце, той е наистина жив: истински е! Виж го, движи се! Движи се!
Делфинът изчака малко да чуе контрааргумента на бащата и като разбра, че той няма да каже нищо повече, реши да промени сегашното си положение на неподвижност. И в същия момент нещо го дръпна назад. Понесен от обратните движения на една вълна, започна бавно да се оттегля от брега. Но знаеше, че това няма да промени нищо. Не, той не се движеше… Гласовете, които чуваше, като че ли не бяха същите: звучаха още по-подигравателно.
– Нали ви казах? Нали ви казах! А вие не ми повярвахте! – тържествуваше детето. – Вижте как пори вълната с хрилете си! Вижте го!
Всъщност вълната го носеше и ритмично повдигаше хрилете му. Делфинът се остави във властта на потръпващата морска повърхност, подчинен на еднообразния и ритъм. „Така е добре“, помисли си успокоен и дори щастлив, готов да дочака края си. Ала дочу ниския, но все още гневен глас на бащата:
– Толкова се изкривихме всички, че вече не можем да различим едно живо същество от изкуственото му копие от най-обикновена пластмаса. Станахме толкова подозрителни един към друг, че се съмняваме дори в природата. Свикнахме с разни фалшификати и заместители.
„Какъв фанатик и само колко е прибързан“, презрително го изгледа делфинът. После, усетил тежестта на водата върху тялото си и почти чувственото ритмично докосване на вълната – дотогава не беше имал време да го забележи – се отдръпна, понесен от течението навътре в морето.
– Аз имах право! Той е жив, виж го как се плъзга по вълните! Жив е! – достигна го ироничното ехо от вече заглъхващия вик на детето.
– Да. Трябва да призная, че се излъгах – поясняваше бавно и отчетливо педантичният глас, също както произнасяше и думите, закръгляйки ги една подир друга, сякаш очарован, че се е излъгал. – Съвършенството, с което…
Но щастливият делфин изобщо не го чу. Отдалечи се съвсем от брега или просто умря.
Превод от румънски : Огнян Стамболиев