Присънват ми се стада,
които никога не съм виждала.
Присънва ми се, че слизат от планината
и минават край мен,
без да се забележат.
И аз се събуждам
за живота,
за който моите прадеди
са благословили
раждането ми.
А овцете вървят ли, вървят,
и не ме познават.
И какво ли да сторя, що да им кажа?
Оставам сама в планината.
Изчезва звънът на хлопотарите.
Не разбирам защо не мога
да понеса най-естественото поражение –
да се спусна
с овцете в равнината.
Полет
Болестта, от която страдам,
не е смъртоносна.
Тя може да се преживее.
Същността ѝ е във вечността –
нещо като рак на времето,
увеличава се до безкрайност.
Диагнозата и е безпогрешна –
непрекъснато страдание;
стъклен звън,
отекнал в заглушаващата тишина.
Падане,
което само защото е безкрайно –
се нарича полет.
Зная, непорочността е безплодна –
девиците не раждат деца!
Това е великият закон на омърсяването –
отплата за живота.
От гъсениците се раждат пеперуди,
от цветовете – плодове.
Белият сняг е недокоснат,
а топлата земя – нечиста.
Невинният ефир спи,
а живият въздух гъмжи от микроби.
Не се раждай, ако не искаш,
но живееш ли – все някога ще умреш.
Словото е щастливо само в мислите.
Произнесено – то опошлява.
Към кое да наклоня везните?
Към безмълвната мечта или към славата?
От мълчанието и греха –
кое да избера: цветето или пчелата?
Или драмата – да умра в бяло…
Смъртта ли, която все пак побеждава…
Кой от нас?
Когато ти си отиваш,
кой от нас двамата си отива – не зная.
Когато протягам ръцете си,
не зная себе си ли търся.
Когато казвам: Обичам те,
не зная на себе си ли говоря.
(Изгарям от срам тогава!)
А някога
знаех как изглеждаш.
Ти беше толкова висок и строен.
И аз знаех добре откъде започваш ти
и къде свършвам аз.
Лесно намирах
шията ти, плещите ти, слепоочията ти.
Знаех – това са устните ти,
а това е паметта ми.
Бяхме двама.
Обичахме да се държим за ръцете…
Кой си отиде?
Кой съумя да остане?
А нашето тяло –
твое ли беше
или мое?
За кого ли от нас днес тъгуваме?
И само като замълча,
стисна зъби и затворя очи –
мога да забравя.
Трябваше да се родим старци –
за да бъдем по-мъдри,
да решим по-добре съдбата си,
да познаваме пътищата.
Да бъдем млади след това,
да постигнем разцвета на силите си
и да влезем в царството на любовта –
вече съвсем млади.
Да се превърнем в деца
в рождения час на нашите деца
и те де бъдат по-големи от нас
да ни научат да говорим
да ни люлеят, преди да заспим.
И ние постепенно да станем още по-млади,
малки като зрънце от грозде, малки като зрънце от мак.
Превод от румънски: Огнян Стамболиев