Сега в романите излезе нова мода: героят – ту убиван, ту отново раждан, може в промеждутъка от петото хилядолетие преди Христа до наши дни неколкократно да живее. Духът, приемащ новите превъплъщения, си спомня приключения от преди две хилядолетия.
Не се размина и на мен. Не бях дрогиран, нито пък сънувах. Както винаги, пресмятах върху листа борчовете си. Изведнъж вратата се отвори и влезе облечен от главата до петите в броня рицар-кръстоносец, досущ като онези в историческите филми:
– Поздрави от Негово Величество краля на Франция Луи Шести. Казаха да ви предам: Ако не му представлява трудност, да заповяда за минутка в двореца.
Ясно – ненормален. Извиках навътре:
– Деца!
Синът и дъщеря ми коленичиха в нозете на бронирания подобно на жива реклама на фабрика за метални изделия мъж, превиха кръст, глави склониха:
– Рицарю, добре дошли!
Хоппала!…
– Деца, побъркахте ли се? Какви ти рицари през двайсти век?
– Татенце, сънуваш ли? Какъв ти двайсти век? Дванайсти век сме…
Възможно е да бъркам в сметката, но може ли да сбъркаш с цели осем века? Отвън ни чакаха двама коняри с четворка коне. Работата не е на шега. Възседнахме конете и поехме към двореца. Беше в сутрешните ранни часове. Както си седеше на престола, Луи Шести ми рече:
– Виж какво, рицарят дьо Гаргарен напсувал папата…
– И правилно!…
– Правилно – неправилно – това си знае вече Негово Светейшество самият папа. А папата извика рицаря на дуел. Рицарят намери някакъв бедняк, който да се бие вместо него. На уважаемия папа пък му дожаля за теб – все не си намирал начин да се разплатиш за наема. Изхождайки от милосърдие, уважаемият отец любезно прие ти да участваш в дуела вместо него.
– Ваше величество! Не познавам нито този папа, нито някога съм виждал физиономията на дьо Гаргарен!… Нека не изглежда като опит за измъкване, но не може ли и рицарят, и папата, и ние, вместо да се дуелираме, да се разотидем по живо, по здраво?
– Законът си е закон! Хайде в гората!..
На развиделяване достигнахме с каретите до някакво открито място.
Папата:
– В замяна на това, че ще се дуелирате на мое място, ви давам десет лири!..
Аз:
– Не става. Като си рекъл да е добрина, поне да ми платиш в зелено!..
Папата:
– Не се занасяй. Какви долари, като Америка дори не е открита още? Ако умреш в дуела – десет лири, ако оживееш – две лири и половина в банкноти.
Тогавашните десет лири са сегашни десет хиляди… Само помисли – от десет лири ли да се откажеш, или от живота си? Сложна работа… Издигнах като Хамлет ръката си във въздуха:
– То bе оr not to bе… Да бъдеш или – десет лири!..
В това е цялата далавера!..
Погледнах към съперника си. И той, горкичкият, изглежда е несретник като мен. А папата и рицарят, които щяхме да заместваме в дуела заради обидите, които бяха си нанесли, най-спокойно се шегуваха:
– Благородни рицарю!.. Хващам се на бас срещу хиляда лири, че моят ще види сметката на вашия смахнат!..
– Преподобни отче, съсухрен от глад, моят ще подскача като бълха. Залагам за него две хиляди лири.
По закон присъстваха и двама секунданти, съдия и прокурор. Съдията рече:
– Победителят убива победения по избран от него начин. Ако поиска, може да вземе жената на противника, а също и цялата му собственост. Тъй че, лъвове мои, бийте се геройски!.. Бон шанс!..
Секундантите дойдоха на средата. Този, който ръководеше дуела, рече:
– Готови ли сте?
Пристегнах панталона си, избърсах си носа и се провикнах:
– Готови сме!
А мечът как тежи…
Чат, чат… Чат… Чата-чат. Пошушнах на противника:
– Слушай, не бъди идиот!.. Сега ще се престоря на умрял. Ще се просна на земята и готово…
Не щеш ли, той бил по-дертлия и от мен:
– Такива да ги нямаме, ако умреш, ти дават повече. Не виждаш ли, че постоянно ти се откривам, за да ме убиеш лесно.
Пронизах го с меча си, като че нанизвах на шиш някакво кюфте на скара. И понеже стомахът му бе празен, мечът ми се вряза в корема му като в чувал със слама. Той пък беше действал още по-светкавично и ме бе прерязал като краставица на две.
Взех, че се замислих. Как ли да завърша този разказ?
Да приложа класическия номер, че изведнъж съм отворил очи с мисълта Унима е било само сън – не върви. Веднъж вече казахме, че не е сън. Не можеш да се отречеш от нещо казано на всеослушание.
Да кажа, че съм в лудницата – няма да се вържете. Най-добре ще е да пиша истината… Паднах мъртъв. Оттогава духът ми сменя непрекъснато своите калъпи. Но духът ми толкова е смахнат – ще намери, ще намери все калъпа на такъв без пукната пара. Честно казано, ми втръсна да приемам образите на нещастници, готови да се бият и умират вместо някой друг по време на гостуването си на този свят, наречено борба за оцеляване. А все не мога да натикам духа си в някой по-мастит калъп. Но ако ми падне сгоден случай да го настаня в калъп на крал на захарта, желязото или памука, елате да ме видите тогава… И ако Азраил (ангелът на смъртта) намине за душата ми, ще му река:
– А бе, приятел, ето ти десет хиляди долара, сто хиляди долара. За толкова пари ще се намерят един билюк будали, готови да умрат на мое място.
Превод от турски: Азис Таш