Звънът на голям часовник, някъде далеч откъм центъра на града, се разнесе приглушено и ударите му като че ли бавно отмерваха замирането на нощта. Сана слушаше ехото на този звън, който сред тишината достигаше в тяхната стая многократно умножен и се разпръскваше като студени тръпки по тялото ѝ. Тези тръпки пораждаха у нея някакъв особен смут, който сякаш я караше да се вглъби в себе си и да се опомни. Но не беше по силите ѝ, чувстваше се страшно уморена. Всичките разсъждения ѝ изглеждаха съвсем безсмислени. Заклеваше се да не обременява мозъка си с всевъзможни глупости. Защо всяка вечер сънят на Гòри идваше точно в един и същи час, докато събуждането му се определяше от продължителността на деня? То винаги безпогрешно съвпадаше с изгрева на слънцето. Нищо друго, освен него не можеше да го изтръгне от лапите на съня. Защо Гòри никога не се смееше? Не че не искаше, напротив опитваше се, но не можеше. Пресиленият му смях по-скоро наподобяваше блещене. Навярно поради това на лицето му толкова често се появяваше някаква виновна усмивка.
Сана не само изгаряше от желание, но смяташе и за съвсем естествено, дори за необходимо да разговаря с Гòри за бъдещето. Животът им вече течеше в едно общо русло. Повече нямаше да се разделят, каквото и да се случеше. Помежду им щеше да има много неща, които са им липсвали докато са живели години наред далеч един от друг. Тя искаше да си представи новото, което ги очаква, за да вкуси предварително от сладостта му, но той винаги избягваше този разговор. Когато тя се преструваше, че не долавя неохотата му и ставаше по-настойчива, Гòри се затваряше в себе си и лицето му придобиваше израз на дълбоко огорчен. Тя инстинктивно млъкваше, защото усещаше, че е невъзможно да продължи желания разговор.
Бяха дошли на море, но Гòри все още нито веднъж не беше се съблякъл да се окъпе или да се попече на пясъка. Щом се събудеше, отиваше в банята под душа, после излизаха да се разходят. След като бавно извървяваха ивицата край брега, отправяха се към гората, усещайки под краката си мекия губер от сухи борови игли и се запътваха да закусят в ресторант „Гелбърим“. После отново се озоваваха в стаята. Той се опъваше както бе с дрехите, в леглото, докато Сана, заставена от него, отиваше на плажа. И когато се върнеше късно наобяд, пак го заварваше в леглото да чете задълбочено. Не беше просто от любопитство това, което тласкаше Сана да го попита защо с такава упоритост избягва морето. Защо дойдоха на плажа, след като това не доставя удоволствие и на двамата? В края на краищата негов беше изборът, съвсем спокойно можеха да отидат на планина… Но всичките тези въпроси Сана отправяше единствено към себе си. Само веднъж случайно се изпусна и го попита:
– Кога ще се потопим заедно в морето? Ти си ми казвал, че плуваш много добре, но аз не съм те виждала досега.
– Да се потопим заедно в морето? Хъм… – преглътна той, като отмести очи от настойчивия поглед на Сана.
Тя изчака известно време да и отговори, но напразно.
Следобед Гòри не спеше, но пак четеше опънат в леглото. Винаги изтегнат – си каза и без да се замисли се обърна към него:
– Как не те видях да седнеш на стол?
– На стол ли? Ах, как бих желал поне веднъж да седна както някога… Но какво да правя с тия мои кости?
– Костите ли? – Гласът на Сана секна по средата и буца заседна в гърлото ѝ. – Кос-ти-те ли? – повтори тя след малко, разчленявайки думите на срички. Но, въпреки че положи неимоверни усилия, гласът и не се чу.
Междувременно Гори отново бе потънал в книгата си. Четеше съсредоточено, прекъснал връзка с всичко наоколо.
Сана се почувства безсилна да продължи по-нататък разговора, макар да знаеше, че мълчанието още повече ще я угнети.
[…]
Привечер идваше ред на обикновената разходка, която започваше от боровата гора, продължаваше с вечерята в същия онзи малък ресторант и завършваше с късното връщане покрай морето. Сутрин те се отдалечаваха от брега, щом започнеха да прииждат хора, вечер се връщаха по пътя откъм морето, но също когато разхождащите се бяха твърде оредели. Какво беше това желание на Гòри да се крие от хорските очи? Всячески се стараеше към по-малко срещи. Избягваше да разговаря с почиващите и странеше от всички.
Сана използваше всеки удобен случай да го представи на своите познати, с които прекарваше по цели часове през деня край морето. Смяташе за необходимо да ги запознае със съпруга си, тъй като там, на пясъка, понеже бе единствената жена, непридружавана от мъжа си, се чувстваше твърде неловко и това помрачаваше цялото и удоволствие от плажа. Но веднъж Гòри троснато и заяви:
– Престани да ме представяш на другите! Не виждаш ли, че аз не съм за срещи с хора?
Сана се с стъписа. „Не виждаш ли, че аз не съм за срещи с хора?“ Искаше ѝ се да го попита, а щом не си за срещи с хора, тогава с кого можеш да се срещаш? Но в гърдите ѝ липсваше необходимия въздух, за да произнесе съответните звуци.
Една нощ, обмисляйки как да склони Гòри поне веднъж да се попече на пясъка, да го принуди да се изкъпе в морето и че повече няма да го запознава с никого, тя изведнъж откри как той се облича съвсем различно от другите. Винаги носеше риза с дълги ръкави, а под нея памучна фланела също с дълги ръкави, които не сваляше дори когато спеше. При тази мисъл почувства да я обливат горещи вълни. Побутна го да се събуди и го попита:
– Защо се обличаш толкова дебело? При такава жега…
– За мене вече няма жега, ти знаеш. Аз винаги чувствам само студ – отвърна той.
– Как така за тебе вече няма жега? Какво знам? – нахвърли се тя, сякаш бе чула някакво злословие по свой адрес. – В такова време… Навлечен с тия дрехи… Когато човек може да се пръсне от горещина…
– Шегувам се – каза той като се окопити и мигновено в очите му премина вълна на ужас, която едва успя да потъна в дълбочината им. – Нося памучната фланела защото много добре попива потта. Знаеш, че памукът е далеч по-здравословен от синтетиката…
Раменете на Сана останаха за известно време леко повдигнати, после бавно, с огорчение се спуснаха. Нямаше сили да му каже, че би било по-добре да не споменава за потта, защото несъзнателно тази негова особеност отдавна бе привлякла вниманието ѝ. Тя нито веднъж не видя Гори да се изпоти. Досега не бе зърнала дори капка пот на лицето му, нито пък беше усетила и най-малката миризма на пот. Никога откакто се е завърнал. Спомни си, че той изобщо не се изпоти даже когато се любеха за първи път, въпреки задушната нощ. Наистина Гори не беше пълен, но поне малко би трябвало да се изпоти – помисли си тя натъжена. Съвсем малко, колкото да се разбере, по някакъв начин, че тялото му се е възбудило и вътрешно изгаря от сливането си с нейното. От свои приятелки бе чувала, че женското тяло по време на любовен акт изразходва по-малко енергия, защото извършва много по-малко движения. Женското тяло се отдава, то не покорява. Въпреки това, през онази нощ се бе случило обратното. По нейното тяло дори и на плещите бе избила пот, докато по неговото никъде, сякаш не беше тяло от плът и кръв, а от сапунена пяна.
На Сана ѝ правеше впечатление, че във всички думи и действия на Гòри се долавя някакъв силен самоконтрол, който се нарушаваше в много редки случаи, когато той изцяло бе погълнат от нещо друго. Защо? – питаше се тя, – за какво му е нужен такъв строг самоконтрол? Толкова ли много тайни има, които не може да ѝ довери?
Безкрайно дългите часове на размисли през нощта, затвърдиха убеждението ѝ, че Гòри има някаква тайна. И както обикновено се случва, безсилието да хванеш края на загадката още повече разгаря желанието ти, така и Сана ставаше все по-нетърпелива.
Но Гòри сякаш изобщо не долавяше нейното растящо безпокойство, защото със зазоряването на новия ден то изчезваше от лицето на Сана и на негово място се открояваше миловидното женско изображение, с изписаната неизменна радост, примесена с лека отпадналост, присъща на току-що задомените, вече повярвали, че е достатъчно само да са близо един до друг и нищо повече не им е нужно.
Всеки ден Гòри осъмваше в своята неизменна поза. Щом отвореше очи и видеше Сана будна, почти винаги отправяше все същия въпрос:
– Изобщо ли не си спала?
Тя се усмихваше и нежно приближаваше лице до неговото.
Епилог
(Из дневника на Сана)
От вчера имам чувството, че тялото ми претърпява странни промени. На гости ми дойде един стар приятел Вилсон Метани, ветеран от войната. Всъщност той бе най-близкият приятел на Гòри и с него се бях запознала, след като се сгодихме. Когато нацистите изпратиха Гòри в някакъв концентрационен лагер, още повече се сближихме. Вилсон постоянно е изразявал към мен съчувствие и приятелска загриженост и много пъти ми е помагал в нужда. Когато остаря, тогава негово съчувствие стана още по-затрогващо и към Вилсон се присъединиха жена му и децата му, така че често ме караха да се чувствам някак неловко.
Вчера той дойде у дома, бавно седна, сякаш се опасяваше да не строши нещо чупливо и както никога досега дълго мълча. Аз долових, че има нещо важно да ми каже, но не знае откъде да започне. Предния ден се бе върнал от Матхаузен, където ходи с една делегация във връзка с четиридесетгодишнината от победата над фашизма. Вечерта, когато отидохме да го видим, на мен както и на останалите ни направи впечатление, че изглежда твърде уморен от пътя. Отначало изобщо не спомена за Гòри, но когато забеляза, че аз с нетърпение чакам да чуя нещо, каза съвсем сдържано, че снимката му била поставена на две места: на паметната плоча с имената на загиналите в лагера албанци и пред една от най-страшните газови камери, където е бил умъртвен. Стори ми се, че не го изрази с нужното внимание, което ме засегна. После донякъде го оправдах, като си помислих, че все още не се е отърсил от тъжните спомени.
Но ето че дойде у дома, когато съвсем не го очаквах – в неделя сутринта. Не помня колко дълго стояхме така. Той си изпи кафето и мълчаливо продължи да пуши. А аз, на дивана срещу него, бях зареяла поглед нанякъде. Не бих могла да кажа дали в това време мислех нещо или не. Навярно поради това, когато заговори, гласът му ми се стори неочакван. Каза ми, че е извършена цялостна реконструкция на мемориалния комплекс на някогашния концентрационен лагер. Повторно била разгледана основно документацията. След прецизно сверяване били уточнени и датите на екзекуция на много от интернираните, оповестени приблизително след войната. Сред тях бил и Гòри, който не бил екзекутиран на 29 юни, както сме знаели досега, а на 13 юли. Вестта, която ми съобщи ме удари като гръм, колкото и да се мъчех да я проумея.
Бяx дълбoкo пoтpeceнa и пъpвoтo чyвcтвo, кoeтo ме зaвлaдя, бе гopчивoтo cъжaлeниe към caмaтa мен. От тoлкoвa гoдини бяx cвикнaлa c 29 юни, кaтo c един ден нa cpeщaтa ми c Гòри, a ceгa paзбpax, че вcичкo тoвa е билo някaк илюзopнo, cлeд кaтo ce бе пpeвъpнaлo в eднa нecъщecтвyвaлa гoдишнинa.
Бoлeшe ме и зa Гòри. Нa 29 юни той не е бил мъpтъв, вce oщe ce е бopил c нoкти и зъби зa живoт, нaдявaл ce е дa излезе oт тoзи aд и нaвяpнo е кpoил xиляди плaнoвe зa нaшeтo бъдеще, дoкaтo aз в същия ден и пpeз cлeдвaщитe две ceдмици, без дa искам, cъм гo cмятaлa зa мъpтъв.
Cpeд тези миcли, внeзaпнo ме гpaбнa един cпoмeн. Toкy-щo бе зaпoчнaлa нaшaтa любoв. Aз пpeлиcтвax някaквo cпиcaниe нa чиятo кopицa имaшe цвeтнa cнимкa нa мopcки плaж.
– Bиждaлa ли от някoгa мopeтo? – пoпитa ме Гòри.
– Не съм – oтвъpнax.
– Koгaтo ce oжeним, ще те зaвeдa нa мope и тaм ще oстaнем пoнe две ceдмици.
– И къде ще oтидeм?
– B Дypъc. Дaвaм ти бeca! – и тoй cлoжи pъкaтa cи въpxy мoятa. – Дaл cъм ти дyмa, кoятo и cмъpттa не мoжe дa ми пoпpeчи дa yдъpжa. Зaклeвaм ти ce!
Hитo cмъpттa – пoвтopиx нayм и тaкa, както бяx ceднaлa cpeщy Bилcoн yceтиx кaк в глaвaтa ми нeщo пpoбляcнa и изплyвa eднa пoзнaтa фигypa. Бяx пoвикaлa Гòри дa пpeкapa c мен пocледните две ceдмици oт живoтa си, зa кoитo дocкopo не знaex, че ca cъщecтвyвaли. Пoвикax гo днес кoгaтo ce бяxa изнизaли чeтиpидeceт гoдини. B мен не бе ocтaнaлo пoчти нищo oт oнaзи xyбaвa дeвoйкa – нeгoвaтa гoдeницa. Tялoтo ми ce бе cъcтapилo, лицeтo ce бе cбpъчкaлo, oчитe ми ce бяxa cмaлили, пoтъвaйки вce пoвeчe в oчнитe cи кyxини, a бpaдичкaтa ми ce бе изocтpилa и cтъpчeшe нaпpeд. Гòри cи бе ocтaнaл cъщия и aз нecъзнaтeлнo, зa дa нaпpaвя тези две ceдмици пpeкpacни, кaктo cи ги пpeдcтaвяшe тoй някoгa, извикax пpeдишнaтa Caнa. И зaпoчнax дa не виждaм в мoитe oчи ceбe cи, a двaмaтa млaди, кoитo някoгa ce бяxa oбичaли и ceгa бъpзaxa дa oтидaт нa мope.
Bилcoн cи бе тpъгнaл, без дa ro усетя. Moжe би е пoмиcлил, че в пoдoбни случаи е пo-дoбpe дa ocтaвиш чoвeкa caм, зaщoтo би мoгъл пo-cпoкoйнo дa изплaчe мъкaтa cи.
Не знaя колко дългo пpoдължи тoвa мoя cъcтoяниe нa пoлycън и пoлypeaлнocт. Не вяpвaм нитo зa миг дa cъм мигнaлa, но и будна не cъм билa. Дoтaм не бяx нa ceбe си, че кoгaтo двaмaтa млaди ce paздeлиxa нa гapaтa в Дypъc и пoвeчe не видяx Гòри cъвceм cepиoзнo ce зaпитax, нaиcтинa кaквo ще пpaви Гòри в гpaдa? Ho някaкъв вътpeшeн глac ми oтгoвopи: „Зaбpaви ли, че тpябвa дa ce въpнe в Maтxayзeн? Пpeдcтoи му целият този път, зa дa стигне тaм нa 13 юли. И тpябвa дa ce въpнe нa вcякa цeнa, зaщoтo cмъpттa не чaкa…“
Превод от албански: Марина Маринова