Действащи лица: Адам, Ева, Горан, Ганка, Пешо, Отчето, Правдивов, Правдивова, Рада, Гласове
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
В дъното на сцената – висока бетонна стена, наподобяваща силно Берлинската. По средата на стената има голяма дървена порта, чиито две крила са заключени с огромен ръждив катинар. Над портата е закачена табела с надпис: „Рай“. В средата на сцената има детска пързалка, метално конче, люлка и пейка. Лъчите на два прожектора обхождат сцената и създават впечатлението за охраняема зона. Войник с автоматична пушка и противогаз на главата патрулира върху стената, но никой на сцената не му обръща внимание, сякаш не съществува. Влиза Адам облечен в черни къси панталони, бяла риза и червена пионерска връзка. Оглежда се в недоумение. Вижда надписа и спира. Остава няколко секунди неподвижен. После опипва припряно тялото си. След това обикаля в паника сцената и се спира пред портата. Вдига глава, гледа надписа за момент и пада на пода. Остава неподвижен десетина секунди. Изправя се на лакти.
Адам: Не!… Не!… Това не може да бъде!
Пауза.
Аз съм умрял!… Не, не съм!…
Пауза.
Тялото ми е умряло. Превърнало се е в труп… В пиршество за червеите… (Застава на колене) Аз ги виждам. Стотици, хиляди, милиони червеи да се нахвърлят върху трупа ми… Виждам ги как пълзят в очите ми, ушите ми, устата ми, червата ми… Виждам ги как тлъстеят, големеят… Ето, привършват ме! И се нахвърлят един върху друг… Животът е едно безкрайно изяждане на ближния…
Пауза.
(изправя се) Но душата ми е жива… Сега съм само душа… Душичка, душенце, душко, душ. (Чеше се по тялото) Ох, да имаше един душ да си изкъпя душата. Неприлично е с мръсна душа да се явя пред Бог.
Пауза.
Ако сега съм само душа, то как е душа в мъжки род?… Душан?… Душище?… А може би всички души са женски? (Опипва се припряно между краката и въздъхва облекчено) Не, не са!…
Пауза.
Не, не е възможно! Нали съм материалист! (Удря се по главата) Пардон, бях… Всички бяхме. Дори и поповете. Аз познавам един поп. Поп Андрей му викаха. Той имаше топ… Значи затова съм жив. Ако си бяхме останали материалисти, нямаше да имаме душа. И аз щях да съм мъртъв.
Пауза.
(Опипва внимателно тялото си) Да, но аз съм с тяло. Сигурно ръцете ме лъжат. (Гледа ръцете си) Те може и преди да са ме лъгали, а аз да не съм го знаел. (Приближава се до портата и тропа с все сила. Ослушва се. Тропа отново) Алоооо!… Има ли някой? (Ослушва се. Тропа) Алооо! Аз дойдох!…. Отворете!….
Пауза.
(Лови катинара и го оглежда) Вижда ми се ръждясал. (Отдалечава се. Сяда на пейката. Мисли за момент) Всъщност аз как попаднах тук?! (Става и крачи замислено напред-назад) Прибрах се от бачкане. Наплесках децата. После нахоках жената… По-нататък? Пих една ракия. После още една. Не, не беше така… Децата ги нямаше. Жената също. И ракия нямаше… Ама, че шантава вечер! Огледах се за кучето да го сритам, но и него го нямаше… Тогава ми причерня пред очите. И се опитах да скоча от балкона… Тъкмо се провесих и гледам Пешо комшията да се задава с една дамаджана. Скочих от радост… Не долу, а оттатък, у Пешови. Като му седнахме – цяла вечер! Така сладко му пийнахме! В пиенето сме ненадминати. А и каква приказка се отвори, ум да ви зайде! Кого ли не оплюхме, кого ли не напсувахме само! Докато накрая се разбра, че само двамата сме свестните хора останали в тая скапана държава. Което си е чистата истина…
Пауза.
Кога съм се довлякъл до жената, затова нямам спомени. Но си спомням, че я награбих. Тя взе да протестира – била уморена, трябвало да става рано. Ама на мене тия не ми минават. Когато съм се надървил ставам звяр… Метнах се отгоре и заклатих. Сигурно така и съм заспал, клатейки… Сега съм тук…
(Сяда на пейката) Възможни са три версии за смъртта ми. Жена ми да ме е заклала, Пешо да ме е отровил, или и двамата заедно да са ме очистили… (Скача като ужилен от пейката) Чакай! Чакай!… Оня ден ги видях да си говорят пред блока. Сигурно са се наговаряли, а аз глупакът, да не се сетя… Ах, мамицата ви мръсна! Само да ми паднете, със зъби ще ви разкъсам!
Пауза.
Какво ли правят сега?!… Избутали са ме в края на леглото. Аз лежа по корем. И голямата червена роза от вазата стърчи от дупето ми… Чувал съм, че убийството било сексуално, така както сексът бил убийствен. А това значи, че са се възбудили и се чукат. На метър от трупа ми, нападнат от червеите, мравките, чакалите, коцкарите… От клатенето червената роза в дупето ми се мандахерца надолу-нагоре, напред-назад, наляво-надясно и разпръсква упойващ аромат. (Докато обяснява това Адам ляга на пода, повдига си леко дупето и прави съответните движения) От аромата те се разпалват още повече… Не!… Не!… Не мога да го понеса! Чувате ли, ще ви избия, копелета такива!…
Пауза.
(Става, притиска с палци слепоочията си и ги разтрива) Ох, как ме цепи главата от тази ракия! А в корема ми сякаш пламъците от Райхстага са се настанили. Да имаше сега една умряла бира или душата ѝ за да оправя проклетия си махмурлук.
Влиза Ева, облечена като евтина проститутка. Оглежда се уплашено. Вижда Адам и се спира. Двамата се гледат.
Ева: Здравей!… (Адам не реагира. Ева се приближава до стената и вижда надписа. Пада на колене и се лови за главата)
Адам (Качва се на пързалката и се спуска по нея. Ева се обръща бавно и го гледа): Искаш ли да опиташ? Страшно е! (Отново се качва на пързалката)
Ева (Приближава се до него и го оглежда): Ти да не си нещо… психично недостатъчен?!
Адам: Защо?! (Пуска се по пързалката)
Ева: Дрехите ти… И тая червена връзка.
Адам: Това е атавизъм. Никога не успях да се преборя с носталгията си по пионерските години. Когато съм сам вкъщи си я слагам. Един приятел, пък, умира да се облича в женски дрехи… Нали съм хубав?
Ева: Виждала съм и по-смотани.
Адам: Ама, недей така! Зигмунд Фройд смята, че това е нормално.
Ева: Ти си направо за Чарлз Дарвин, като те гледам.
Адам: Това комплимент ли беше?
Ева: Глупак! (Опипва тялото си. После се приближава до Адам и го сграбчва за слабините)
Адам (Изревава от болка, отдръпва се): По дяволите, какво ти става?!
Ева: Проверявам те.
Адам: И какво откри?
Ева: Ние имаме тела.
Адам: Това е илюзия. Ръцете те лъжат.
Ева: Глупости!
Адам: Така е. Логически. Ние сме умрели и сега сме само души. Затова сме тук.
Ева: Къде?
Адам (Сочи надписа): Тук. Не можеш ли да четеш?
Ева (Доближава го и обвива ръце около него. Притиска се сладострастно) Искаш ли?
Адам: Какво?
Ева: Мъртвите не го правят.
Адам: Откъде знаеш?
Ева: Инак биха се размножавали – майка-труп и татко-труп си имат бебе-трупче. Как ти звучи това?
Адам: Звучи абсурдно!
Ева: Виждаш ли?! (Роши му косите и се притиска още по-плътно до него. Адам се дърпа) Не се притеснявай! Ще го направим единствено заради познавателната му роля.
Адам: Снощи го правих заради облекчаващата му роля. И съм още уморен. Откъде да знам, че ще умра и сексът ще се окаже единствената форма на доказване.
Ева: Сексът е универсален. Става за всичко. Затова се и практикува толкова масово. При него грешка няма. Любовта се доказва чрез секса. Трудовата квалификация също. Инак няма бачкане. Неврозите и те, уж са психически болести, а се лекуват чрез секса. Една моя приятелка, голяма невротичка, на какви ли не доктори ходи. Дори и в чужбина ходи да се лекува. Подобрение никакво. Накрая легна на легло и ще умира. Там една сутрин я намерило съседчето. И като я пришпорило – яхало я, яхало я, та чак до заник слънце.
Адам: И какво, излекувала ли се?
Ева: Аха… Сега се шиба като разпрана. Така вземала превантивни мерки срещу неврозата си.
Адам: Гледай ти, какви чудеса ставали на тая земя! Това сексът трябва да е голяма работа…
Ева: Най-голямата! Но само за този, който умее да го прави.
Адам: Ти какво, намекваш нещо ли?
Ева: Опазил ме Бог!
Пауза.
Адам: Може ли след малко?
Ева: Да не ни приберат дотогава?!
Адам: И какво от това? Ще проведем експеримента вътре.
Ева: Мислиш ли, че там е позволено?
Адам: А защо да не е?!
Ева: Може да ни кастрират при постъпване. Чувала съм, че грехът идвал от пола.
Адам (Оглежда се притеснен): Добре тогава. Къде ще експериментираме?
Ева (Сочи извън сцената, вляво): Ей там, в тъмното. (Адам рови припряно из джобовете си) Какво търсиш?
Адам: Презерватив.
Ева (Вади един от чантата си): Аз имам.
Излизат припряно като се обарват. Чува се пъшкане. Съблечените им дрехи биват разхвърляни по сцената.
Ева: Ох!… Ох!… По-силно!
Адам: Ох!… Ох!… Страшна си!
Ева: Ох!…Умирам!
Адам: И аз умирам!
Ева: Ах! Ще умра!… Наистина ще умра!
Адам: Ох! И аз ще умра!
Ева и Адам: (в хор) Ох!… Ох!… Ще умрем!… Умираме!… Ура!… Живи сме!
В момента, в който дрехите започват да летят на сцената влиза Горан. Облечен е в изтъркани дънки и рокерско яке. Гледа учуден падащите дрехи. След това се оглежда, вижда надписа и се приближава до портата. Вади голяма топка ключове и се мъчи да отключи катинара, но не успява. Слага ключовете обратно в джоба на якето си и се приближава до мястото, откъдето се чуват стоновете.
Горан: Здравейте! Какво правите там в тъмното?
Адам (пъшкайки): Доказваме!
Горан: Какво доказвате?!… Като ви гледам така, направо се чукате.
Адам: Не знаеш как да гледаш. Липсва ти научна позиция. Обаче от резултатите и ти ще имаш полза.
Ева (пъшкайки): Какво го просвещаваш?! Дори и да се чукаме, това си е наша работа.
Горан: Обичам да съм наясно с обстановката. Надявам се, че не съм ви провалил експеримента. Желая ви плодотворна работа! (Обръща се отново към стената и я оглежда внимателно. После сяда за момент на пейката, но става и се разхожда напред-назад като хвърля погледи към стената. През това време се чуват гласовете на Адам и Ева извън сцената)
Ева: Разбираш ли, душите ни са НЕ-МА-ТЕ-РИ-АЛ-НИ!
Адам: Уж го разбирам, ама не съвсем. Липсва ми опорна точка. Аз знам определението на Мумията за материята. И не само аз. Всички го знаем. То гласи: „Материята това съм аз!“. Те затова са го и мумифицирали, за да съхранят материята. Вятърът да не я отвее… Но нематериалното трябва да е нещо по-особено.
Ева: Прав си. То не се вижда. Влизаш в църквата, а тя – празна… Да, ама не е празна.
Адам: Как да не е празна?!… Празна е! Аз лично съм влизал в една.
Ева: Бог няма тяло. Затова не може да се мумифицира. Обаче той е вътре, в църквите. Бог обитава в тях, те са неговият дом… Същото е и с душите, нали са божествени. Значи не можеш да ги видиш, а това потвърждава непоклатимо тяхната действителност.
Адам: Като си толкова отворена, я ми кажи тогава определението за нематериално.
Ева: Още не е формулирано. Но е създадена комисия и се работи по въпроса.
Адам: Трябва да побързат, щото от липсата на определение, да знаеш, е тая каша навсякъде. Човек вече не знае какво е. Навремето имаше яснота… Бяхме материалисти, което ще рече, че нямахме душа. Затова бяхме бездушни… бездуховни, неодухотворени… После отрекоха материята, но с нищо не я замениха и хората продължават да залитат по несъществуващото – като къщи, коли, секс…
Адам и Ева влизат голи или толкова разголени, колкото публиката може да толерира.
Ева: Съвокупихме се. Сега може да се запознаем.
Адам (Подава ръка): Адам, много ми е драго!
Ева (Ръкува се): И на мене, Ева се казвам.
Започват да събират дрехите си.
Горан (Приближава се до тях): Аз съм Горан.
Ева: (Към Горан): Какво обичаш?
Горан: Исках само да се запознаем.
Адам: С непознати не разговаряме!
Горан: …да разбера за експеримента, дали успяхте да докажете хипотезата…
Ева: Я, чупката оттук!
Горан: Ама вие сте били по-лоши и от мене!
Ева (Към Адам): Ние всъщност, защо го пъдим?!!
Адам: Не знам… Ти започна.
Ева (Към Горан): Ти защо си тук?
Горан: Заклаха ме… Заради Бог…
Ева: Бог?!
Горан (Кима с глава): Задето го убих.
Адам: Кой?!… Бог?!
Горан: Да… С един кол. Аз всъщност нямах намерение да го убивам, ама не си прецених удара…
Адам: И за какво се спречкахте? Нещо фундаментално?… Или се заразминавахте в дефинициите?
Горан: Той ме нападна… С нож. Беше пиян. В краката ми имаше кол. Грабнах кола и ударих Бог. Само веднъж. Колът се строши… За нещастие главата на Бог също.
Пауза.
Ева (Сочи с ръка стената и надписа): Ти нямаш предвид този Бог, нали?
Горан (Смее се): О, разбира се, че не. Бог беше името на селския луд. Докато не пораснах не знаех, че и друг се казва така. А и никое от децата не знаеше… После ми беше много трудно. Каже някой „Бог“, а аз все за лудия от село си мисля… (хапе устни) Мислите ли, че Бог би допуснал до себе и такъв като мене?…(към Ева)А ти как попадна тук?
Пауза.
Ева: Бях застреляна.
Горан: От кого?
Ева: От един клиент.
Пауза.
(От очите ѝ потичат сълзи. Тя ги бърше с дрехите си, които е стиснала с ръце) Трябваха ми пари. Майка ми беше болна. Аз никога преди това не бях крала. Инак щях ли да бъда проститутка?!… Извадих портфейла от джоба му и побягнах. Мислех, че спи. А той – право в гърба ми… Изпразни целия пълнител, копелето…
(Свлича се на пода и плаче)
Влизат Пешо, комшията и Ганка, жената на Адам. Виждат Адам и замръзват на място. Дамаджаната се изхлузва от ръцете на Пешо.
Ганка и Пешо (Гледат Адам и крещят с пълен глас):Аааа!… Аааа!… Ааа!
Адам (Захвърля дрехите си и се спуска към тях): Мамицата ви мръсна!
Спира се на няколко сантиметра от тях. Вдига ръка да ги удари, но Горан се приближава тичешком зад него и го сграбчва отзад. Адам се мъчи да се освободи, но Горан го държи здраво. През това време Пешо и Ганка не мърдат и продължават да крещят. Адам притихва в прегръдката на Горан. Гледа с любопитство Ганка и Пешо, след което избухва в кански смях. Горан го пуска. Смехът му прекъсва изведнъж и лицето му става сериозно. Посяга с ръка и затваря устата на Ганка, после тази на Пешо. Докато трае тази сцена Ева се облича бавно.
Адам: Мамицата ви мръсна!… Как можахте толкова хладнокръвно… толкова преднамерено да ме убиете?!
Ганка: Не можехме да си позволим чувства.
Пешо: В убийствата чувствата са забранени.
Ганка: Погледни историята!
Пешо: И ще видиш, че чувства няма.
Ганка: Хората се избиват хладнокръвно.
Пешо: Избиват се преднамерено.
Ганка: Без чувства!
Пешо: Ние не сме толкова тъпи.
Ганка: Знаем как да убиваме.
Пешо: В наше време всички знаем как да убиваме!
Ганка: Убиваме!
Пешо: Дилетанти няма!
Докато Ганка и Пешо говорят, Горан обикаля около тях и ги оглежда с нескрит интерес.
Горан (Прихва да се смее): Знаете ли, че Бог си прави ташаци с нас?!
Ева: Той има ли такива?
Горан: Да! И сигурно са много големи… Нас са ни объркали. Не може да не са ни объркали. (Сочи Ганка и Пешо) Вие сте за ада. Аз съм за ада. (Сочи Ева) И тя не е чиста. (Гледа Адам, който е започнал да се облича) Ти също не си стока.
Ева: Че кой е стока?!
Горан: Ние не сме.
Ева: Прав ти път! Щом толкова ти се ходи в ада, ходи!
Ганка: Да не мислиш, че някой ще те пита къде ти се ходи?!
Адам: А ако Бог не одобри молбата ти и те натика в рая?
Пешо: В такъв случай човекът ще е в правото си да вдигне революция.
Адам (Гледа враждебно Пешо, после Ганка): Мама ви мръсна! Вие къде се натискате?… (Сочи Горан) Не знам за него, но ако вас двамата ви приберат в рая, революцията ни е в кърпа вързана… (Към Горан) За начало ще основем една нелегална ядка… Какво ще правим с Бог като го заловим?… Ти имаш опит, можеш с един кол да го цапардосаш по главата, а? (Сочи към Пешо и Ганка) А на мене ще отстъпиш тези хубосници.
Ева (Отдалечава се незабелязано до стената. Вади миниатюрен мобифон от чантата си и набира някакъв номер): Ало, мамо!… Добре ли си?… Не крещи така, моля те!… Да, аз съм!… Не аз, трупът ми е при тебе! А аз съм добре!… Как къде?!… Пред някаква стена… Мисля, че оттатък е рая… От един мобифон… Знам, че нямам… Как от кого?!… Не го познаваш… Няма да го иска от тебе, бъди спокойна!… Ало, мамо, аз намерих пари за лекарства… Слушай, искам да отидеш до хотел „Сочната слива“. Ще се качиш на третия етаж, ама гледай никой да не те види. В дъното на коридора има една голяма палма. Зад нея има един мъжки портфейл с хиляда долара… Мой е. И парите са мои. Взех ги назаем. Да, от същия човек с мобифона… Няма да си ги иска… Зарежи трупа ми и тръгвай веднага… Ало!… Ало, майко, чуваш ли ме?… Ало!… Проклет мобифон! (Удря мобифона о земята и го рита в тъмното. Подпира се на стената и хлипа. Ганка се приближава до нея и я прегръща. Към Ганка) Благодаря ти!
Ганка: Няма нищо.
Ева: Аз съм Ева.
Ганка: Ганка. Аз убих съпруга си, Адам.
Ева (Подсмърчайки): Случва се… Мъжете са заменяеми.
Ганка: Знам… Но злобата му ме достигна.
Пешо: Ни достигна.
Ганка: Ме достигна. (Към Пешо) Не чу ли? Ти си мъж и също си заменяем. (Към Ева) Не знаех, че е злобен… Вярно е, че ме биеше, но аз си мислех, че доминираното от мъжете общество ме бие. Смятах, че той е едно негово неосъзнато оръдие, за което дори и го съжалявах… Разбираш ли, за мене Адам представляваше този заробващ мъжки инстинкт в живота. Когато го премахвах аз си послужих с друг подобен носител, комшията Пешо. Без да влагам чувства. Аз само ги имитирах. Бях се научила на това от червената роза. Нея Адам ми подари на първата ни среща. Розата беше изкуствена, а също не беше и червена. Обаче никой не знаеше това, дори и ние. Тя трябваше да имитира естественост и цвят за да ѝ вярваме… Животът го изискваше. (Сочи Адам) А той ме прокле.
Пешо: Ни прокле!
Ганка: Ме прокле! Нали ти казах, че си случаен. Че нямаше нищо лично в отношенията ни. Какво повече искаш?! (Обръща се отново към Ева и сочи Адам) Злобата изригна от дълбините на сърцето му пълно с червеи, мравки, камили, крокодили, горили, които също ме проклеха… (Тръгва бавно към Адам) Щом можеш така силно да ме прокълнеш, то ти си способен и така силно да ме заобичаш. Значи смъртта ти не е била напразна. Най-после чувствата ти са събудени… Само трябва да ми простиш. (Лови го за раменете) Тогава такава любов ще бликне от сърцето ти, че ще бъде повече и от червеите, камилите и крокодилите в него. Тази любов ще промени мене, тебе (Сочи останалите) тях, света, Бог. И ние всички ще бъдем спасени. (Полага глава на рамото му и плаче. Адам я гледа в недоумение)
Ева (Приближава се до портата и тропа): Отворете!… Моля ви, отворете! (С уморен глас) Защо не ни пускат?
Пешо (Поглежда часовника си): Четири сутринта е. Само млекарите и проститутките работят по това време.
Ева (Тропа отново по портата): Отваряйте, мерзавци такива! (Свлича се на пода и плаче. Крещи през сълзи) Не искам да съм умряла! (Обръща се и гледа останалите) Нещо трябва да се направи, стига сме мрели! (Продължава да плаче) Мамо!… Мамо!
Ганка (Крещи на Ева): Стига с тая майка!… Няма да ти избяга.
Ева: Искаш да кажеш, че ще умре?!… Майка ми да умре?!… Как смееш да говориш така за майка ми, кучка такава! (Спуска се към Ганка и ѝ удря шамар. Ганка ѝ отвръща. Двете се ловят за косите и се търкалят.)
Ганка: Моята умря. Защо не и твоята?! Или твоята е специална?
Ева (Спира да се бие): О, моите съболезнования! Сигурно те чака. Каква радост ще бъде като се видите!
Ганка: Не знам… Тя никога не ме е обичала. (Започва да плаче. Ева я прегръща) Толкова съм отчаяна!… Цял живот всичко съм вършила от отчаяние. Дори и на работа постъпих от отчаяние.
Ева: Харесвало ти е да си отчаяна.
Ганка: Може и да ми е харесвало. Винаги ми се е искало да плача. И съм плакала.
Ева: Не си единствената.
Ганка: Знам. И за това също съм плакала. Как смееха другите да плачат, само!… Какво са преживели те?! Та аз петнайсет години работих в интензивно отделение. Като лекар. С такива ужаси се сблъсквах там, сърцето ти да се пръсне. Едва не умрях от плач. Гледах ги и плачех. Плачех като побъркана, за себе си.
Горан (Докато Ева и Ганка разговарят Горан обикаля напред-назад и се оглежда): Приличаме на говеда пред касапница… Чакаме, а не знаем кого чакаме и за какво го чакаме! (Обхожда всички) Ние сме в капан!… Нито сме на земята, нито в рая… Нито сме живи, нито умрели… Чакаме, а не знаем кого чакаме и за какво чакаме!
(Постепенно затъмнение)
(Постепенно осветление)
Сцената е същата. Върху стената вместо патрулиращия войник са наредени бюстовете на велики личности от далечното и близко минало, определяли съдбините на човечеството. Гърдите им са обкичени с медали. Устните на бюстовете, ако е възможно, да се движат. От тавана висят дузина едри птици с дълги полуотворени човки и разноцветна перушина. След всяка реплика на бюстовете птиците се тресат неистово и крякат невъобразимо. През цялото действие героите не обръщат никакво внимание на бюстовете и птиците, сякаш ги няма. Лъчите на двата прожектора продължават да обхождат сцената и да създават усещане за охраняема зона. Адам и Горан се спускат, подобно деца, по пързалката. Пешо и Ганка се люлеят един друг на люлката. Ева е яхнала металното конче и се клати, сякаш препуска с него.
Ева: Какъв беше смисълът на моя живот ако не едно дълго, мъчително пътуване към смъртта. Ако нямаше смърт цялото страдание на живота щеше да бъде нетърпимо. Смъртта ми изглеждаше като утеха… Уви, спасение няма. Смъртта не е изход. И не извежда от ужаса ,в който съм захвърлена.
Бюстовете: Ние те захвърлихме в него! Хвърлихме в него! (Птиците се тресат и крякат невъобразимо.)
Ева: Една част от живота ми е безвъзвратно приключила. Една част от живота ми, който никой не ме и питал дали го искам.
Бюстовете: Ние те искаме! (Птиците) Ние те родихме! Ние те убихме! (Птиците)
Ева: Както никой не ме е питал каква да бъда – жена или мъж, бяла или черна, красива или грозна, добра или зла, в какъв свят да живея.
Бюстовете: Животът е тирания! Смъртта е тирания! Ние сме тираните! (Птиците)
Ева: Сега отново не ми е дадена думата!
Бюстовете: Не ти даваме думата! Не си даваме думата! (Птиците)
Отдясно влизат Правдивов в черен официален костюм, целия обкичен с медали, и Правдивова, в черна пола и черно сако. Правдивова е стиснала под двете си мишници по десетина книги. Отляво влиза Отчето в черно расо и килимявка. Голям сребърен кръст виси на гърдите му. Правдивови виждат надписа „Рай“ и се прегръщат. Книгите се разпиляват по пода.
Правдивови (Крещят): Успяхме!… Успяхме!
Отчето (Удря килимявката о пода): Успях! Успях!
Бюстовете: Не вие, ние успяхме! (Птиците)
Правдивови се доближават до Отчето и му целуват ръка. Отчето ги прегръща. Хванати за ръце тримата подскачат и се въртят в кръг.
Правдивови и Отчето: Успяхме!… Успяхме! (Отново се прегръщат)
Отчето: (Сочи медалите по сакото на Правдивов): Всички ли са ваши?
Правдивов (Гордо): Да!… Взех ги за всеки случай. Целият си живот отдадох за благото на обществото. И то ми се отплати с медали.
Отчето: От далече си личи, че сте почитан човек.
Правдивов: Така е! Не се спирах пред нищо…
Бюстовете: Пред нищо за титлите, вилите, тлъстите хонорари! (Птиците)
Правдивов (Сочи Правдивова): Това е жена ми, Правдивова.
Отчето (Целува ѝ ръка): Чест е за мене!
Правдивов: Г-жа Правдивова е утвърдена авторка. (Сочи разхвърляните книги на пода) Тя донесе част от творбите си със себе си.
Бюстовете: Медали и книги! Книги за медали! И медали за книги! (Птиците)
Ева (Приближава се до Правдивова и Отчето): Голям праз! Аз пък имам капути! (Вади шепа презервативи от чантата си) Ето, имам бял капут, имам зелен, а също и червен. Слагаме ги един до друг… И какво получаваме?… Може ли някой да ме обвини, че не съм патриотка?!… Да не говорим, че имам капути с брадавици, мустаци, езици… И с глави на артисти, спортисти, парламентаристи, националисти, империалисти, ексхибиционисти, мазохисти, садисти… (Задъхано към Правдивови) Аз имам повече капути отколкото вие имате книги и медали. Значи аз съм по-заслужила и от двамата ви. И моите шансове пред Бог са по-големи.
Правдивов (извън себе си от гняв): Как смееш, кучка такава! (Вдига ръка да я удари)
Горан (Втурва се към Правдивов): Сега ще те направя плосък като медалите ти!
Правдивов (Скача сред публиката и крещи от тъмното.): Преди да говориш с мене, я ми кажи колко пари имаш в банката?
Бюстовете: Много пари имаме в банките! Народни пари имаме в банките! (Птиците)
Горан (Търси с поглед Правдивов сред публиката): Имали! Искаш да кажеш „имали“?
Правдивов (Движи се сред публиката): Имам!… Моите пари са си в банката. На безсрочен влог. До Второ пришествие. Един деен всички ще станем от гробовете си… Аз лично не бързам с Второто пришествие. Колкото е то по-късно, толкова по-богат ще бъда.
Бюстовете: По-богати ще бъдем! По-лакоми ще станем! (Птиците)
Ганка (Приближава се до Отчето): Отче, искам да се изповядам.
Отчето (Обръща се към Ганка като загърбва Ева): Не знам, чадо, дали тук мога да изповядвам.
Ева (Оглежда любопитно врата и ушите на отчето. След това го сграбчва за расото и го обръща рязко към себе си): А да го правиш с проститутки можеш, а?!… (Смее се) Познах те по бемките зад ушите. Значи си бил Божи наместник на земята?!
Отчето: Бъркате ме с някого, госпожице!
Ева: Обичаше да те посрещам окована във вериги. Като каторжничка. Ти пристигаше с камшик в ръцете. И от вратата почваше да ме шибаш. Шибаше ме докато се облеех в кръв.
Бюстовете: Обливаме в кръв! Искаме кръв! (Птиците)
Правдивов се качва тихомълком на сцената.
Ева: Кръвта ми те възбуждаше. И ти се нахвърляше озверял отгоре ми с ритници и юмруци. Като припаднех, ме чукаше.
Правдивова (Разгневена удря плесница на Ева): Стига си сквернословила, пачавра такава!
Правдивов (Приближава се и на свой ред посяга да удари Ева, но тя му лови ръката): Как смееш да лъжеш!
Ева (Оглежда Правдивов, с ирония): Здравейте, другарю Правдивов!…
Правдивов навежда глава и се опива да се измъкне, но Ева го лови за реверите и го стиска здраво.
Ева: Колко бързо се изтъркулиха петнайсет години, а другарю Правдивов?… Когато ме срещнахте бях още дете. Вие ме нарекохте „Ненагледната амазонка“. Доверихте ми, че виждате таланта на голяма актриса в мене и пожелахте да ми помогнете… Същата нощ ме изнасилихте в хотелската си стая. Бяхте толкова пиян, че дори не забелязахте, че сте ми първия. Вие помните всичко това, нали другарю Правдивов?… Сложихте си юзда в устата и ме помолихте да ви яхна. Бяхме застанали пред голямото огледало. Гола, с дългите си разпуснати коси, аз наистина приличах на амазонка. Аз ви се доверих тогава, другарю Правдивов. Плясках ви ласкаво по дупето, сякаш бяхте жребче, а вие ме изнасилихте.
Правдивова (Избутва грубо Ева и застава срещу Правдивов): Това не е истина, нали?
Правдивов: Истина е… (Правдивова се отдръпва погнусена) Но наполовина. Вярно е, че госпожицата дойде в стаята ми. Спомням си, че него ден бях на посещение на Н-ския театър. Вечерта имаше представление и тя играеше газова лампа… Не, свещ!
Ева: Кошче за отпадъци.
Правдивов (Към Ева): Благодаря! (Към Правдивова) Госпожицата стоеше неподвижно в средата на сцената с широко отворена уста, в която се изхвърляше какво ли не, включително фасове и тампони. А също плюеха, храчеха и повръщаха в нея. Когато късно през нощта се качих в хотелската си стая, тя ме чакаше в леглото, гола. Предложи ми се… Но постави условие – да я вкарам във ВИТИЗ. Глупачка! Тя на мене ще ми поставя условия! Дадох ѝ такъв урок, че да ме запомни за цял живот. Изчуках я, а после на приемните изпити наредих да я скъсат, за да разбере, че съм неподкупен.
Ева (Впуска се към Правдивов): Лъжец! Лъжец!
Правдивова (Препречва пътя на Ева): Като си жена и си мислиш, че всичко ти е позволено, а?! (Към Отчето) Нали не е вярно това, което чухме за тебе, отче?
Отчето: Вярно е…
Пауза..
Но само наполовина. Истина е, че биех госпожицата докато почервенееше от собствената си кръв. Истина е, че след това я обладавах подобно див нерез… Аз не отричам нищо от това. Но знаете ли защо го правех?… Правех го за нейно добро! Исках да я отвратя от занаята ѝ на проститутка. Защото само така можех да я върна към порядъчния и богоугоден живот.
Пауза.
Мислите ли, че ми беше лесно, а?… Или, че ми беше приятно?… Просто нямах избор. Аз бях обрекъл себе си на Бога и на доброто. И ако понякога си служех със зло, то го правех единствено за да върна отдалите се на греха обратно в лоното на доброто и целомъдрието. Това ми повеляваше Бог, това аз вършех.
Ева (Бясна, към Отчето): Сатана! (Спуска се към него, но Правдивова ѝ препречва пътя. Бута я грубо в гърдите. Ева пада на пода и плаче. Горан тръгва към Правдивова, но Адам го лови за ръката и го спира)
Правдивова (Към Отчето и Правдивов): Не разбирам как може Бог да ни прати на едно и също място с подобни отрепки?
Правдивов: Бог можеше да прояви малко повече вкус.
Правдивова: Не стават дори и за списване. Като нищо ще ми вмиришат книгите.
Правдивов: Ами раят, той така ще завони от тях, че ще вземем да съжаляваме задето не сме отишли в пъкъла.
Правдивова: Може би на тях не им се ходи в рая.
Правдивов: Така е, но те не го съзнават.
Правдивова: Тогава да им помогнем. Ние можем да се застъпим за тях пред Бог.
Правдивов: Може да ходатайстваме да ги изпрати в ада. Сигурен съм, че нашият глас ще се чуе.
Правдивова: Правили сме големи дарения на църквата, нали отче?
Отчето: Вярно е.
Правдивов: А също имаме медали.
Правдивова: И книги! (Събира разпилените си книги и ги милва нежно)
Правдивов: (Към Отчето и Правдивова, като сочи останалите): А те с какво са заслужили рая?
Правдивова: С нищо. Я ги последни какви са дрипльовци. Сигурно е станала грешка. (Към Отчето) Нали, отче? Не мислите ли, че Бог е допуснал грешка, отче? И, че наш дълг е да я поправим?
Отчето (Объркано): Виждам много правда в думите ви.
Правдивова: Нали и вие ще се застъпите за тях, отче?
Отчето: Ще направя каквото мога.
Бюстовете: Ще натопим когото можем! Ще преебем когото трябва! Какво тук значи някаква си личност?… (Птиците)
Отчето: Аз съм възмутен! Истината ви казвам, аз съм възмутен! Как може Бог да е толкова безотговорен?! И да праща и праведни и грешни на едно и също място?!
Докато трае сцената с Правдивови и Отчето Горан отива до портата, вади отново ключовете и се опитва безуспешно да отключи катинара. После излиза и след минута се връща с голям дървен кол, с който се опитва да строши катинара. След няколко удара колът се троши.
Горан (Лови се за косата и крещи): Аааа!… (Сочи с ръка надписа „ Рай“) Това е номер! Мръсен, гаден, курвенски номер! Сатаната иска да се отпуснем, да повярваме, че стоиме пред рая. И после – право в казана с катрана.
Бюстовете: Стоите пред вратите на ада. Това е номер. Само ние сме способни на такъв шибан курвенски номер! (Птиците)
Горан взема строения кол и с няколко удара прави на парчета табелата, на която е написано „Рай“. В това време Пешо обикаля като обезумял и крещи.
Пешо: Аааа!… Ааа!… Ааа!… Няма Бог! Няма Сатана!… Няма ад! Няма рай!… Има само материя!… Аз съм атеист!… Аз съм атеист, разбирате ли, стопроцентов атеист!
Адам (Обикаля всички едновременно с Пешо): Искам да знам!… Ще ми каже ли някой какво става?… Къде сме? (Накрая се приближава до Отчето и се вкопчва в расото му) Отче, ти трябва да знаеш! Къде сме?… Кажи ми, отче! Повече не издържам!
Отчето (Дърпа се): Вярвай в Бог, синко! Бог мисли за тебе. Бог никого не забравя.
Адам (Сякаш не го е чул): Някой трябва за знае! Досега винаги е било така. Някой все ми е казвал.
Бюстовете: Ние сме ти казвали! Ние сме ти показвали! (Птиците)
Адам (Дърпа расото на отчето): Отче, къде сме?
Отчето: Там, където Бог желае, сине.
Пешо: Няма Бог!… Няма ад!… Има само материя!
Адам: Защо Бог не идва, отче?… Защо ни измъчва?
Отчето: Бог си знае работата, сине. Имай вяра в Него.
Адам: Вие виждали ли сте Бог, отче?
Отчето (Гледа встрани. Прочиства си шумно гърлото): Как се казваш, сине?
Адам: Адам, отче. (Сочи с ръка Ганка и Пешо) Тези там са жена ми Ганка и комшията Пешо. (Отчето им кима с глава) Те ме убиха. (Отчето опулва очи от изумление) И Бог не им се разсърди. Праща ги заедно с мене в рая. Мислиш ли, отче, че след като Бог им е простил, ще трябва и аз да сторя същото?
Отчето се отдръпва ужасен. Пешо и Ганка се доближават до него.
Ганка: Отче, опрости ни греховете! Бог е милостив и се смили над нас! Последвай примера на Бог, отче!
Бюстовете: Ние ви прощаваме! Какво значи смъртта на един?! (Птиците)
Отчето ги прекръства и те му целуват ръка. След това Ганка и Пешо се обръщат към Адам.
Адам (Отстъпва назад): Не мога!… Аз не мога да ви простя. Аз не съм Бог… Но дори и да ви простя, каква полза ще имате, ако вие самите не си простите? Рано или късно всеки застава пред ада на собствения си съд. (Крещи) Няма по-страшна присъда от тази, която ние сами произнасяме върху себе си!
Ганка (Крещи на Адам): След дъжд качулка! Мислиш, че моето разкаяние ще върне времето и ще изтрие стореното?… Не забравяй, че пред Бог ние все още сме женени. (Сочи към Ева) Или ти искаш да ме зарежеш заради тая курветина, с която те хванах да мърсуваш?
Ева: Не ме обиждай! Аз може да съм проститутка, но курветина не съм! А като проститутка аз съм перфектна! Знаеш ли ти колко много доброжелатели, благоприятни условия и талант са нужни, за да се създаде една истинска проститутка?! Аз съм произведение на изкуството и като такова представлявам национално богатство. Хората трябва да ми се възхищават и дават за пример.
Ганка (Крещи): Проститутка!!! Предпочел си една проститутка пред мен! Нима съм с нещо по-лоша?
Адам: Ти си убийца!
Пешо (Сграбчва Ганка за косите и крещи): Убийца! Ти уби и мене! Примами ме и бе уби! (Бута я назад и Ганка пада. Пешо обикаля останалите) Разбирате ли, аз съм жертва!… И сега съм сам!… Жертвите са винаги сами!
Бюстовете: Жертвите сте винаги сами! Затова сте жертви! (Птиците)
Ганка (Изправя се на лакти): Най-лесно е да произнесете присъда… Да отхвърлите някого. (Лази, като за миг се спира пред всеки) Може би всеки от вас ще трябва да приеме част от отговорността за убийството?… Може би вие не сте били достатъчно добри, за да ме възпрете от злото? А може би вие самите сте ме подтикнали към него?…
Бюстовете: Ние сме те подтикнали! За нас злото е добро! (Птиците)
Ганка (Лази до ръба на сцената. Крещи към публиката): Молил ли се е някой за спасението на Сатаната?… На Иуда?… На Калигула?… На Хитлер… На Сталин?…
Бюстовете: За хилядите именни и безименни герои, отдали живота си за свободата! (Птиците)
Ганка: Молил ли се е някой?
Бюстовете: Ние сме се молили. (Птиците)
Пешо (Хили се като побъркан): Хаа!… Хаа!… Глупости! Хаа!… Хаа!… (Спуска се към Отчето и му се хвърля в краката) Страх ме е! Страх ме е от Бога, отче!… Не издържам повече! (Отчето се отдръпва. Пешо лази след него) Аз съм учен, отче! Цял живот съм вярвал, че светът е изцяло материален. Всички учени вярват в това. Защо Бог не ни остави да живеем и мрем съобразно собствените си убеждения? Нали ни е направил свободни?! Къде е свободата ни, отче?… (Отчето му обръща гръб. Пешо става, приближава се до Горан и крещи) Аз съм атеист!… И на Бог ще го кажа. (Лови горан за ръката) Не ме е страх! Чуваш ли, и на Него ще го кажа! Право в очите ще му го кажа!
Горан (Бута Пешо настрана): Махай се оттук, гювечар такъв! Не мога да те гледам!
Пешо: Не ми ли вярваш, че ще му го кажа?!
Горан: Изчезвай!…
Пешо: Не ми ли вярваш?
Горан: Гювечар! Да не вярва във вечния живот може само един гювечар. Ти си мислеше, че ще минеш метър, а? Как може да си толкова глупав?! Живееш, и после край! А кой ще плаща?!…
Адам (Движи се като сляп с протегнати ръце): Ааа!… Нищо не виждам! Само мрак! И сенки в мрака. (Спъва се в книгите на Правдивова и пада) Помощ!… Вдигнете ме! Помощ! (Никой не се притичва да му помогне. Плаче, през сълзи) Слънцето и луната повече не ще изгреят за мене. Звездите никога не ще играят в очите ми. (Лови няколко книги и започва да ги къса)
Ева (Обикаля сцената изпаднала в транс. Говори едновременно с Адам): Раят е за всички или никой! Ако има ад, и раят е ад. Нещастието на едно място изключва щастието на друго… Да знаеш, че някой страда някъде и в същото време безметежно да се наслаждаваш другаде… Възможно ли е това?
Правдивова (Тича до Отчето и го сграбчва за ръката): Страх ме е, отче! Страх ме е да бъда на едно място с проститутки и престъпници!
Отчето: Довери се на Бог, чадо! Спомни си, че с подобни хора нашият спасител Исус живя на земята – те бяха негови избраници. И на тях той обеща Царството Божие. Сама виждаш, че не се е шегувал.
Правдивов: Бъди сериозен, отче! Наистина ли смяташ, че Бог пълни рая с подобна пасмина? Не може с един аршин Той да мери хората долу и с друг на небето.
Отчето: Бог има нужда от нас на земята.
Правдивов: Бог ще има нужда от нас и на небето. Отрепките са си отрепки навсякъде.
Отчето (Окуражен от думите на Правдивов): Та без нас Бог е нищо на Земята. Ние го правим велик.
Правдивов: Ние, с нашите книги!
Отчето: Ние, с нашите църкви!
Правдивов: Ние, с нашите пушки!
Правдивова: Ние, праведните!
Бюстовете: Ние, добрите, ние, праведните, правим Господ велик! (Птиците)
Адам (Докато трае сцената с Отчето и Правдивови, Адам къса книгите на Правдивова и хленчи): Нищо не виждам… Къде е светлината?… Нищо не виждам… (Ева се приближава и му бърше очите с кърпичка. Адам премигва няколко пъти) Аз виждам!… (Гледа Ева в очите) Това не е моето лице! Къде ми е лицето?
Ева: Това е моето, глупчо. Ти виждаш моето лице.
Адам (Сграбчва я за раменете): Ние го доказахме, нали?… Ние доказахме, че не сме умрели! Доказахме го, нали?… Ние имаме тела! И можем да се размножаваме! (Къса настървено една от книгите)
Правдивова (Обръща се и вижда как Адам къса книгите ѝ. Спуска се към Адам): Книгите ми!
Правдивов и Отчето се спускат след нея. Нахвърлят се върху Адам и го ритат. Ева скача и се опитва да помогне на Адам, но Правдивов я удря в лицето и тя пада. Горан тича и удря с юмрук Правдивов в стомаха. Правдивов пада на пода и се гърчи от болка.
Горан (Тръгва заплашително към Отчето и Правдивова и те отстъпват): Писна ми да съм добър или лош!… Да бъда половинчат… Искам цялост!
Адам (Препречва пътя на Горан): Ти няма да ги биеш за това, че са праведни, нали? Праведността не е причина да се бие някого.
Горан: Защо да не е? Кой е казал, че праведните не трябва да се бият?! (Удря Адам в гърдите и той пада по гръб. Като виждат това Отчето и Правдивова побягват навътре към сцената)
Бюстовете: Ние сме казали! Ние сме указали! (Птиците)
Ганка (Приближава се до Правдивов, който продължава да се гърчи на пода и му плюе в лицето): Мислиш, че само ние грешните ще отговаряме пред Бога, а? Ами вие, праведните?… Какво ще правите вие праведните с вашата безкрайна отмъстителност?
Ева (Надвесва се над Правдивов): Не Бог, а вие обричате грешните на ад! (Плюе в лицето му)
Ганка (Надвесена над Правдивов): Вие добрите създавате ада! (Плюе в лицето му)
Бюстовете: Ние добрите създаваме ада! Ние добрите пълниме ада! (Птиците)
Ганка и Ева се отдръпват от Правдивов и той побягва. Те се приближават до Адам, който продължава да лежи и пъшка и плюят в лицето му. Той се избърсва с лакът, изправя се и побягва навътре.
Горан (Смее се истерично): Хаа!… Хааа!… Рай?!… Няма Рай?!… Има само ад! На земята е ад! Първият кръг на ада! Тук е вторият! Ние сме вече в ПЪКЪЛА… Погледнете се!… Погледнете живота, който създадохме!… Навсякъде ад!… Цялата земя е изпълнена със страдания, мъки и лудост… Възможностите ни да вършим зло са безгранични… Нима може да има рай?!… За кого ще бъде този рай?!… Вижте се!… Ние носим ада в себе си… Хаа!… Хаааа!… Хааа!…
Бюстовете: Адът е там, където сме ние!… Ние сме адът! (Птиците)
(Постепенно затъмнение)
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Сцената е същата. Бюстовете са свалени от стената и са разпръснати хаотично из сцената. Птиците са увесени с главите надолу. От човките им висят дълги червени ивици. Горан, Пешо, Ганка и Ева са легнали на пода по гръб с разперени ръце и крака. Адам, Правдивови и Отчето са се скупчили пред портата.
Адам: Аз съм пръв! Защото дойдох пръв.
Правдивов: Редът никога не е излишен.
Отчето: Никой не отрича реда.
Правдивов (Към Адам): Но не съм съгласен с вас, че времето трябва да бъде определящо в случая.
Правдивова: Заслугите са много по-важни, нали отче?
Отчето: Щом сме тук, явно е, че е поради заслуги.
Правдивова: Значи заслугите трябва да бъдат единствен критерий.
Правдивов: А това, че ние имаме повече заслуги е очевидно.
Отчето: Така е редно, ние да бъдем първи.
Адам: Тогава защо Бог не ви е прибрал преди мене?… Кажете ми, за кого той се е сетил по-напред?… За мене! А това показва, че мене ме обича повече. (Минава отпред)
Правдивов: Откъде знаеш това? Кога беше повикан?
Адам: (Тича до Пешо и Ганка): В колко часа ме убихте?
Ганка (лежи): В полунощ започнахме.
Пешо (лежи): Убивахме те бавно.
Ганка: Сякаш се любехме.
Пешо: Гърчещото ти се тяло ни възбуждаше.
Ганка: Подлудяваше.
Пешо: В мига, в който свършихме…
Ганка: И ти свърши.
Пешо: Изпразни се.
Ганка: От дух.
Пешо: Часът беше два.
Адам (Към Правдивови и Отчето): Повикан съм в два. А вие?
Правдивова: В един.
Отчето: И аз в един.
Правдивов: Виждаш ли, повикани сме преди тебе.
Адам (Неразбиращо): Тогава защо пристигнахте по-късно?
Правдивов: Заради заслугите. Душите ни тежат повече заради заслугите. (Клати с ръка медалите, Правдивова сочи купа с оцелелите книги до нея, а Отчето вдига големия сребърен кръст) И затова пътуваме по-бавно.
Ева (Започва да киха неудържимо. Сяда и рови по чантата си. Вади носна кърпа да се избърше. От чантата пада лист. Вдига го и го разгръща): Ей, вижте какво намерих! (Вдига листа над главата си и става) До преди малко го нямаше в чантата ми! (Киха)
Пешо (изправя се): Откъде знаеш?
Правдивова: Никоя жена не знае това.
Ева: Аз знам! (киха)
Адам: Наздраве!
Ева: Мерси!
Горан (Става и се приближава до Ева): Какъв е този лист!
Ева: Писмо.
Ганка (Става): Писмо?!
Адам (Приближава се тичешком): И до кого е адресирано?
Горан (чете): „Драги хора,…“ Това е задраскано… „Ужасни хора!“ И това е задраскано… „Гадни, противни копелдаци…“ Задраскано… „Боголакоми!“ Задраскано… „Богуубийци! Мамицата ви мръсна! Оправяйте се сами!“… По-надолу нищо не се чете… (обръща листа) „Аз отивам за риба. Бог“… Има постскриптум „Чао!“
Адам: Чао?!
Горан: Пише „Чао!“
Пешо: Как така „чао“?
Горан: Така пише.
Адам: Трябва да го изтълкуваме… (Към Отчето) Отче, би ли ни помогнал?
Правдивов (Приближава се и издърпва листа от Горан): Къде е пликът?
Ева: Няма плик.
Правдивов: Тогава това не е никакво писмо… (оглежда го) Дори и дата няма… Почеркът изглежда детски и е пълен с правописни грешки.
Пешо: Бог е бил ядосан когато го е писал.
Отчето (Приближава се): Бог не може да прави грешки, дори и когато пише. Той е съвършен.
Адам: А аз да не знам, че е бил грамотен.
Ева (Взема листа и го гледа): Почеркът ми е отнякъде познат… А май, да! Един от клиентите ми пише така. Той е малко смахнат. Понякога се изживява като Бог, но кой не го прави?!.–.. Обаче, аз него не съм го виждала повече от месец. А чантата я купих онзи ден. Вижте, съвсем нова е!… Така че, писмото няма как да попадне в нея!
Правдивова (Приближава): Като се изсипвала съдържанието на старата си чанта в новата.
Ева: Не е възможно! Старата я откраднаха, затова си купих нова!
Правдивов: Нима си мислите, че Бог ще напише писмо и ще го пъхне в чантата на една проститутка?!… Това ли си мислите?! (Дърпа писмото от Ева и го къса на парчета, които хвърля на пода)
Ганка (Навежда се и събира парчетата): Това не е мастило… Прилича на кръв… Бог е написал писмото със собствената си кръв!
Пешо (Крещи): Това е сън!… Кошмар!… Точно така, аз сънувам!… Това е сън!
Правдивов: Глупости! Ще ти се да е сън. Да, ама е е!
Пешо: Ти, пък, откъде си толкова сигурен?!
Правдивов: Що не провериш?
Пешо: Как?
Правдивов (Откача един от медалите си и го подава на Пешо): Бодни се с иглата на медала и ако не се събудиш…
Пешо (Взема медала): Благодаря! (Боде се с иглата) Ох!… Ох… Ох!…
Отчето: Не така! Дай на мене! (Взема иглата и му я забива в задника. Пешо побягва навътре като медалът му виси на дупето. Улавя се за стената и, ревейки от болка, вади иглата. Захвърля медала)
Правдивова: С юмрук е по-сигурно! Искаш ли?
Пешо (Приближава се): Готов съм на всичко, за да се събудя! (Затваря очи) Удряй!
Правдивова (Запрята ръкави и с все сила удря Пешо в лицето и той пада в несвяст на пода): Аз май го приспах, а? (Навежда се и го друса) Ей, ставай!
Пешо (Скача и разтърква очи): Какво има? (Оглежда се)
Правдивова: Ти не спиш! Ти си буден!
Пешо (Гледа я неразбиращо): Не бях буден. Аз спях. Дори и сънувах.
Правдивова: И какво сънува?
Пешо: Че съм умрял. И уж съм пред райските порти… Не можех да повярвам. Мислех си, че сънувам. (Оглежда останалите) Това може да не е мой сън!
Ева: Не е мой!
Горан: Не е и мой!
Адам: Нито пък мой!
Ганка (към Адам): Твой не е! Ти не си толкова интелигентен. Пешо (Сочи към публиката): Може да е техен! (Всички се приближават до ръба на сцената и гледат публиката няколко мига)
Отчето: Будни са.
Правдивова: Гледат ни!
Ева: Те спят с отворени очи.
Пешо: Те сънуват с отворени очи.
(Оттатък стената се чуват гласове)
Гласът на Бойчо Огнянов: Братя, удари часът на разкапалата се турска империя! Да живее свободата, братя българи!
Няколко гласа в хор: Свобода или смърт юнашка! Да живее велика България!
Гласът на Бойчо: Братя, цялата българска земя е като кошер. Навсякъде се градят комитети, купуват се пушки, леят се куршуми. Само тука, в Бяла Черква изоставаме, братя!
Няколко гласа (един през друг): Ние сме с тебе, Бойчо! Води ни, Бойчо!
Гласът на Бойчо: Бяла Черква винаги е давала пример във всичко…
Няколко гласа (един през друг): И сега няма да се дадем! Пак ще бъдем първи!
Гласът на Рада Госпожина: Аз ще извезам знамето!
Гласът на Бойчо: Да си ни жива, Радо!
Няколко гласа (одобрително): Браво, Радо! Браво на даскалицата!
Гласът на чорбаджи Марко: Аз давам едно пиле!…
Няколко гласа (възмутено): Скръндза такава! Ууу!… (освиркват го) Толкова ли обичаш България, че едно пиле ти се откъсна от сърцето само?!
Гласът на чорбаджи Марко: Не ме прекъсвайте, братя. Не съм свършил… Давам и две яйца!
Няколко гласа (възмутени): Ууу! (освиркват го)
Гласът на чорбаджи Марко: И една медена пара.
Гласът на Бойчо: Спокойно, братя! После ще обсъдим въпроса за субсидиите. Първо да се закълнем над пищова и Евангелието.
Няколко гласа (в хор): Кълнем се!
Актьорите на сцената отпускат ръце и се смеят.
Пешо: Българска му работа. Не става и не става! Или пиесата ще е смотана или някой ще попречи да я изиграем.
Ева: Какво става?! Какви са тези оттатък?
Правдивов (Смее се): Репетират „Под игото“.
Горан (Приближава се до стената и крещи): Ей, вие зад стената, спрете да заговорничите!
Влиза един от осветителите.
Отчето (Към осветителя): Я, моля ти се, отиди и кажи на онези оттатък да млъкват. Кажи им, че по план трябва да репетират след полунощ. (Сочи към публиката) Бива ли така да се излагаме пред хората?!
Осветителят излиза.
Правдивова: Не ни е за първи път.
Адам: Не ни е. Станахме за смях.
Ганка: И после защо не ни уважавали. Та ние самите сме си виновни за всичко!
Пешо: Не си права! Бедните никой не ги ебава. Ходим като просяци.
Ева: И все в ръцете на другите гледаме. Да ни подадат милостиня.
Адам: Така е. На времето се гордеехме с Христо Ботев, сега – с Христо Стоичков!
(Отива до дамаджаната, отпушва я и отпива. В следващия момент плюе и кашля) Ама това наистина било ракия! (Останалите тичешком се скупчват около дамаджаната и я надигат)
Пешо (Към Адам): Ти какво мислиш?! В една пиеса на Димитър Златинов всичко е истинско.
Горан: Е, затова ще го играем Димитър Златинов, щото и ракията му струва! Ганка: Димитър ли я донесе?
Пешо: Баща му, бай Стойчо. Собствено производство. Лично за нас я е варил.
Правдивов: А другите автори само текстове ни носят!
Правдивова: Думи!
Ева:Всъщност Димитър носил ли ни е пиеса?
Отчето: А той съществува ли?
Горан (Към Отчето): Ти какво, да не мислиш, че Димитър е бог?! (Оттатък стената)
Бойчо: Чорбаджи Марко, пилето ти умря.
Чорбаджи Марко: Как така ще умре, бе?!
Соколов: Дал си ни сляпо пиле.
Чорбаджи Марко: Такова пиле имам, такова давам. На мене всичките пилета са ми слепи.
Бойчо: Чорбаджи Марко, ти имаш череша, нали?
Чорбаджи Марко: Имам, но не ражда, пущината! Пазя я за сянка. Соколов: Щом е за сянка, революционният комитет ще ти купи плажен чадър. Бойчо: И ще ти отсечем черешата.
Чорбаджи Марко: Откъде-накъде?
Бойчо: Отечеството, чорбаджи, се нуждае от твоята череша.
Чорбаджи Марко: Че за какво му е на Отечеството моята череша?! Соколов: Ще правим топче от нея.
Чорбаджи Марко: Моята череша не става за топче, бре момчета! Пълна е с червеи. Цялата българска кауза ще червяса с нея, ако я отсечете.
Бойчо: Без топче не може!
Чорбаджи Марко: Боримечката има череша. Отрежете неговата!
Рада (запъхтяна): Бойчо, знамето е готово. Кога ще ги почваме турците?
Бойчо: Когато пристигне Кървавото писмо, Радо.
Чорбаджи Марко: Момчета, имам прекрасна идея.
Бойчо: Казвай я, чорбаджи!
Чорбаджи Марко: Що не вземем да ги асимилираме ние турците?
Бойчо: Как?
Чорбаджи Марко: Да им сменим имената. Така ще имаме и турски помаци. На сцената артистите слушат диалога зад стената и се смеят. В същото време дамаджаната се подава от ръка на ръка. Някои вадят цигари и пушат. Оттатък стената се чува тупуркане.
Соколов: Бойчо, турците си острят сабите!
Бойчо: Ай, стига бе!
Соколов: Разбрали са, че ще ги колим.
Бойчо: Не думай бе! Кой ти каза?
Соколов: Чорбаджи Марко. Бил е в конака..
Бойчо: Някой ни е издал.
Соколов: И аз така мисля. Сега какво ще правим?
Бойчо: Ще си траем.
(Чува се тупуркане)
Рада (Запъхтяна): Ох, най-после те намерих!
Бойчо: Какво има, Радо?
Рада (пламенно): Бойчо, обичам те!
Бойчо: По-тихо, че може да ни чуе врага. Нашата любов е революционна тайна, забрави ли?!
Рада: Бойчо, що не се земем?
Бойчо: Не може сега да се земем, Радо!
Рада: Защо да не може?!
Бойчо: Аз съм женен, Радо!
Рада: Женен?!… Ти, женен?!!!
Бойчо: За България, Радо! За България!
Рада: Ти не можеш да спиш с България. Защо не се ожениш за мене?
Бойчо: Не сега, Радо!
Рада: Моля те! Не издържам повече!
Бойчо: Добре, Радо! Довечера ще поставя идеята ти за обсъждане в революционния комитет… А, сега, братя, нека попеем… Три-четири! (Бойчо Соколов и Рада запяват: „Тих бял Дунав се вълнува “)
Постепенно към тях се присъединяват и други гласове.
(На сцената)
Пpавдивова (Гледа мъжете): Що не направите нещо?! Цяло нощ ли ще чакате тия кретени оттатък да свършат?!
Отчето (Крещи към стената): Стига сте репетирали, бе!… Повалихте ни пиесата!
(Влиза Рада и се оглежда)
Пpавдивов (Към Рада): Какво сте се развикали оттатък, ма? Сега ли намерихте да репетирате, по средата на представлението?!
Рада: Какво представление?!!… Вие театър ли играете?… Кого ще колите?
Отчето: Вас!
Рада: Вие турци ли сте?
Пешо: Ние сме рязани.
(Оттатък стената продължават да пеят. Чува се шум от маршировка.)
Отчето: Връщай се оттатък и казвай на Бойчо и агитката му да млъкват, че станахме за смях пред хората. (Сочи публиката) Както е тръгнало до среднощ няма да свършим.
Рада: С кого ще свършвате?… С нас ли?
Пpавдивова: И с вас ако се наложи.
Адам: Хайде, пръждосвай се оттук!
Рада: Мислите, че ще ме уплашите, а?! Знаете ли коя съм аз? (Вижда разпилените в краката ѝ листа от книгите на Правдивова, които Адам е откъсвал, и ги вдига) Я, това е Дяконът Левски!… А това е Ристьото Ботьов!… Този пък е Стефчото Стамболовия!… Това са позиви, нали?… Браво!… Знаете ли, колко много османлии те са утрепали?… (Никой не ѝ обръща внимание, затова тя сама си отговаря) Много!… Стотици!… Хиляди!… Милиони!
Ева: Ти да не завеждаш отдел „Убийства“ в „Пзд игото“?
Пpавдивов: Що не отвориш един вестник? Каквато си информирана… Камара пари ще натрупаш за нула време.
Рада: Какво е „Под игото“?
Пpавдивова: Роман, дъще! Написал го е Иван Вазов.
Рада: Кой е Иван Вазов?
Ганка: Баща ти.
Рада: Баща ми?!!… Откъде знаете, че е баща ми?!… Да не сте му светили?
Гоpан: Да, когато сме го чели. Инак не става.
Рада: Много ли неверници е избил?
Гоpан: Много… С мастило.
Рада: Няма значение с какво, важното е, че са мъртви… Знаете ли, чувствам мастилото му да говори в мене!… Къде ли е сега?
Пешо: В книжарниците.
Рада: Сигурно организира революционни комитети в тях. (Приближава се плътно до Горан) Колко си як!… Я си стегни мускулите! (Горан ги стяга, Рада ги натиска) Сякаш са от желязо?… Как се казваш?
Гоpан (Без да се замисля): Незнайният войн.
Рада: Няма значение какъв войн си. На нас сега ни трябват войни. Искаш ли ме за жена?
Гоpан: Защо не! (Прегръща я през кръста. Рада също го прегръща и впива устни в неговите. Целуват се дълго и страстно. После прегърнати се приближават до Отчето)
Рада: Отче, венчай ни! (Отчето ги венчава. Рада отново се хвърля на шията на Горан и го целува)
Адам: (Като гледа как Рада целува страстно Горан): Тия в „Под игото“ трябва да са много затормозени сексуално.
Рада (Към Адам): Как да сме затормозени?!!
Адам: Сексуално.
Ганка: Нека да проверим! (Към Рада) Я, ни разкажи някой от сънищата си!
Ева: Бас държа, че още си девствена.
Отчето: Те са прекалено възвишени, за да имат сексуални проблеми. На тях Отечеството им стига.
Гоpан: Отечеството?!!… Прекрасно!…. Но що е отечество?
Рада: Отечеството трябва да бъде свободно!
Ева: Как?
Рада: Като изколим турците!
Ева: Изколихме ги. Останалите изгонихме. Но България още не е свободна. Рада (Към Горан): Кажи ми, като си толкова як колко друговерци си… (Прокарва показалеца си сякаш е нож, около шията му)
Горан: Николко.
Рада (Отдръпва се от него): Защо?
Горан: Тук не е Босна.
Рада: Не ги ли мразиш?
Горан: Не… (Лови я за ръка и я дърпа от Отчето) Отче, а по Корана можеш ли да ни венчаеш?
Отчето: Какво?
Горан: Аз съм помак.
Отчето: Ти луд ли си?! Я, да ми се махаш от главата!
Рада (Дърпа се, но Горан не я пуска): Предателство!… Аз съм предадена!… Горан (Към Рада): Трябва да спрем въстанието! Разбираш ли, на това безсмислено избиване и проливане на кръв трябва да се сложи край!
Рада: Съгласна съм! След като изколим турците ще спре! Тогава няма да има кого да колим… (Дърпа го) Хайде да тръгваме! Въстанието може да започне всеки миг. Не искам да остана извън историята.
Горан (Към останалите): Нещо трябва да се направи!
Пауза.
Пешо (Вдига дамаджаната): Имаме пълна дамаджана с ракия.
Горан: Чудесна идея!
Адам: Аз тая дамаджана я гледам от първо действие да се мотае непотребна из сцената, а тя каква била работата!
Пешо: Ако има пушка… пардон, дамаджана в първо действие, не може в един по-късен момент тя да не гръмне, пардон, да не потече.
Горан: Кой идва с мене?
Пешо: Аз! Искам да съм по-близо до дамаджаната.
Ева: И аз ще дойда.
Ганка: Аз също. Един лекар никога не е излишен.
Горан: Да тръгваме, тогава!
Горан, Пешо, Рада, Ева и Ганка излизат. Оттатък стената песента привършва и репликите се подновяват.
Бойчо: Боримечка, снощи са те видели пак да мъкнеш мечка от Балкана! Боримечката: Кой ме е видял?
Соколов: Казвай, вярно ли е или не!
Боримечката: Беше чувал с шума.
Бойчо: Виждаш ли този папир?! Това е разрешение за обиск! Боримечката: Откъде го имате?
Соколов: Как откъде?! От Конака!
Бойчо: Ще претърсим цялата къща ако не признаеш. И не дай си боже да си ни излъгал!
Соколов: Знаеш какво те чака за подвеждане на длъжностни лица, нали Боримечка?
Бойчо: Пандиз!
Боримечката: Признавам…Мечка беше. Нападна ме!… Беше самоотбрана. Не исках да я убивам.
Бойчо: Самоотбрана, казваш. Обяснявай ги тия на стария ми фес! Мечките не са толкова глупави, че точно тебе да нападат. Що не нападнат мене?!
Соколов: Или мене?!
Бойчо: Що все тебе нападат?!
Боримечката: Мислите, че съм бракониер?
Соколов: А какъв си?
Бойчо: Има закони в тая империя! Според тях ти си бракониер! Боримечката: Милост, Бойчо!
Бойчо: Веднъж ти простихме, втори път ти простихме, повече не можем. Сега ще трябва да те накажем.
Боримечката: Милост!
Соколов: Ти имаш череша, нали Боримечка?
Боримечката: Най-голямата и сладка череша в цяла Бяла Черква. Като узрее – два коша ще ви дам! Става ли?
Бойчо: Ще трябва да я отсечем.
Соколов: И да направим топче от нея.
Бойчо: Ти ще направиш топчето.
Соколов: Инак отиваш в пандиза. И докато си зад решетките пак ще отсечем черешата ти за топче.
Боримечката: Милост!… Господи, турци не сякоха черешите ни така, както наши ги сякоха!
(Отсам стената)
Правдивов: Какво ще ги чакаме, бог знае кога ще се върнат.
Адам: Нямаме избор. Те имат реплики.
Правдивова: Ще минем и без техните реплики! По-хубаво да ги няма.
Правдивов: За малко не ме пребиха!
Правдивова (Сочи Адам): Ами него?!
Правдивов: И ми се изплюха в лицето. Истински ми се изплюха. А трябваше само да имитират, че плюят.
Отчето (Към Правдивов): Ами ударът в корема?! Бас държа, че те заболя! Правдивов: Абе, само да нямаше публика… Знаеш ли какво щях да направя, ако тоя кретен така ме беше ударил на репетиция?!… (Вади малък нож от вътрешния джоб на сакото си) Щях да го заколя, честна дума! Правдивова: Знаете ли, че той наистина бил рязан.
Отчето: Вярно ли?!!
Правдивова: Видели са го!
Правдивов: То и останалите не са стока! Видяхте ли с каква злоба играха. Правдивова: Сториха го от чиста завист, мръсниците!
Отчето: А толкоз много направихме за тях… Обичахме ги дори! Правдивова: А как ни се отплащат само?!!
Правдивов: Каква ти отплата?!…
Отчето: Често не беше лесно да ги обичаш.
Правдивова: Така беше. Но жертви бяха необходими.
Правдивов: И ние ги правехме.
Отчето: Научихме се да бъдем абстрактно състрадателни.
Правдивова: Човек на всичко се научава, стига да иска.
Отчето: За толкова ни стигнаха силите.
Правдивов: Всеки според възможностите си.
Отчето: Един можеш да обичаш, двама, трима, десетина, ама всички наведнъж, не можеш!
Правдивова: Сигурно и Бог така обича, абстрактно!
Правдивов: Инак не би ни взел при себе си в рая.
Отчето: Адът беше моето проклятие на земята.
Правдивов: Мисълта за ада побъркваше и нас.
Правдивова: Щото съмнение винаги има… Никой не може да бъде напълно безгрешен.
Отчето: Ами, ако се окаже…
Пауза.
Правдивова: Какво, отче?
Отчето: …че ад няма?!
Правдивов: Как така няма ад?!!!
Отчето: Така! Да има само рай, и добрите и лошите…
Правдивов: Искаш да кажеш, че може да сме се минали, а?
Отчето: На такова ми намирисва.
Правдивов: Значи сме се трепали за тоя, дето духа?!!!
Правдивова (Сочи зад стената): А те си отживяха!…
Правдивов: Наслаждаваха се на живота!
Отчето: Взеха си своето!
Правдивова: Трябва да има правда!
Отчето: Възмездие трябва!
Правдивов (Обръща се към стената и крещи): Мислите, че да си добър е хубаво, а?… Нещастници! Доброто е ад!… (на себе си) Ако знаех, че няма ад, щях да съм зъл! Злото в мене идва толкова естествено.
Правдивова: Цял живот вървях против себе си… А излиза, че е било за нищо. Правдивов (Към Правдивова и Отчето): Защо не се отдадем и ние малко на злото, а? Нали все още не сме в рая…
Отчето: Не сме. А вън от рая злото е все още възможно.
Правдивова: Докато Бог дойде, ще наваксаме каквото можем.
Правдивов: Точно така!
Адам (Гледа стъписан Правдивови и Отчето): Вие съвсем се отклонихте от текста! Нищо подобно няма в пиесата!
Отчето: И какво от това?!… Това е пиеса от Димитър Златинов и в нея всичко е възможно.
Правдивова: Ние можем да променяме текста в зависимост от обстоятелствата.
Правдивов: Дори и против обстоятелствата.
Отчето: Ние можем да вървим срещу текста.
Правдивова: Да го подменяме.
Правдивов: Съсипваме.
Отчето: Сътворяваме.
Адам: А старият текст?!
Правдивов: Старият текст е мъртъв!
Правдивова: Да живее новият!
Отчето: Една пиеса се нуждае винаги от нов текст.
Адам: Кой ви дава това право?!
Правдивов: Животът.
Правдивова: Творчеството трябва да е като живота.
Отчето: Винаги ново!
Правдивова: Изменчиво!
Правдивов: Изплъзващо се.
Отчето: В живота всичко се случва.
Адам: Добре де, а къде са ми новите реплики тогава?!
Правдивов: Ще дойдат.
Правдивова: Когато трябва!
(Оттатък стената)
Бойчо: На оръжие, братя! Кървавото писмо дойде!
Пешо: Да полеем кървавото писмо, братя! Бойчо, на, пий една ракия! Бойчо: Братя, първо ще се бием, после ще пием!
Ева: Бързата кучка слепи ги ражда, Бойчо! Петстотин години траяхме, какво са час-два?… Нищо! Я удари една ракийка на крак!… А така!… Чорбаджи Марко, я и ти опитай!
Чорбаджи Марко: Ще я опитам, защо да не я опитам?!… Ха, наздраве!… Ама, че тя хубава, пущината!
Горан: Ей, Боримечка! Я да видим, можеш ли да се пребориш с тая дамаджана?
Боримечката: Мислиш, че не мога?!!
Бойчо: По-бързо пийте, братя, че работа ни чака!
Пешо: Че това не е ли работа, бе Бойчо?
Ева: Въстанието не е заек да избяга. И утре е ден. Ето ти още една ракийка! Наздраве!
(Засвирва гайда)
Бойчо: Тичай за знамето, Радо!
Рада: Не мога, Бойчо!
Бойчо: Уплаши ли се, ма Радо?
Рада: Ожених се!
Бойчо: А, стига ма! Че кой те взе?!
Рада: Незнайният воин. Ето го!… Виж, само колко е як!
Бойчо: Докато едни правим въстание, други помпат бицепси и ни свалят момите… Знаех си, че ще те загубя, Радо!
Рада: Знаел си и нищо не си направил?!… Не е хубаво да се изпада в крайности, Бойчо. Освен българи ние сме и тяло, а тялото си иска своето.
Бойчо: И какво е то, Радо?
Рада: Казва се „секс“, Бойчо!
Бойчо: Секс?!
Рада: Да, Бойчо! Подобно ебането е, но го правиш за кеф, а не за разплод. Бойчо: Значи ме изоставяш, а Радо?!
Рада: Аз съм с прогреса, Бойчо. Щото на историята ѝ се види края… Тръгни с мене, ако искаш… Аз ще те водя.
Бойчо: Накъде, Радо?
Рада: Сега ще ти кажа. Ние сме преди всичко сексуално поробени. И понеже сексуалните ни пориви са потиснати, ние си мислим, че сме национално потиснати! Истината е, че нашето невротично съзнание си прави лоши шеги с нас, Бойчо! Бойчо: Сигурна ли си в това, Радо?
Рада: Да, Бойчо! Националното освобождение минава през сексуалното. Това е дебелата и корава истина, Бойчо. И ако сме истински борци, ние ще трябва цялата да я поемем с най-фините си органи.
Бойчо: И кои са тези органи, Радо?
Рада: Нашите мозъци, Бойчо!
Бойчо: Че тогава да не вдигаме въстанието, Радо?
Рада: Друго нещо трябва да се научиш да вдигаш, Бойчо! Голям мъж стана, а още не го вдигаш. Срамота е!… Жестоко се заблуждаваш ако си мислиш, че като вдигнеш въстанието ще избиеш сексуалните си комплекси.
Ева: Дигни го, Бойчо!
Ганка: Дигни го, Бойчо! Цяла България сега тебе гледа!
Всички (В хор): Дигни го Бойчо! Дигни го!
Пауза.
Бойчо: Дигнах го!… Гледайте всички, дигнах го!
(Ръкопляскания. Гайдата засвирва по-отривисто)
Боримечката: Вижте! И аз го вдигнах!
Ева: Господи, колко е голям!
Ганка: Сякаш е топ! Ако експлодира империи ще падат.
Соколов: И аз го вдигнах!
Всички (В хор): Браво!… (ръкопляскания)
Ева: Чорбаджи Марко, а ти?…
Чорбаджи Марко: Остарях, дъще, и не го дигам вече.
Ева: А с езика опитвал ли си?
Чорбаджи Марко: Как с езика?!… То с езика може ли?
Ева: Може, чорбаджи!
Чорбаджи Марко: Що не ме научиш? За България и с езика съм готов да го правя.
Ева: Нямаш проблеми. За нула време ще те направя французин. Я, ела с мене зад дървото!
Соколов: Бойчо, турците идат!
Бойчо: Да идат! Ха, Наздраве!
Пауза.
Тосун бей: Дигнахте ли го, бе маскари?
Всички (В хор): Дигнахме го!
Тосун бей: Значи ще се колим!
Бойчо: Че що да се колим?!
Тосун бей: Нали сте го дигнали?
Всички (В хор): Дигнахме го!
Тосун бей: Грънци сте го дигнали!
Пешо: Не знаеш къде да гледаш, Тосун бей!
Тосун бей: Стига майтапи, бе маскари! Къде е Кървавото писмо?
Горан: Не дойде, Тосун бей. Сигурно се е изгубило по пътя.
Тосун бей: Тия пощи като нищо могат да развалят коленето. Трябвало е да го изпратят препоръчано.
Пешо: Я, пийни една ракия, да се успокоиш, Тосун бей!
Тосун бей: Ракия, казваш!… Ха, наздраве на всички!
Всички (В Хор): Наздраве, Тосун бей! И Аллах да те поживи!
Тосун бей: Хубава е, пущината! Я, сипете още една!
Боримечката: Наша Рада се оженила, Тосун бей!
Тосун бей: Ашколсун, ма Радо!
Горан: Що не дигнем една сватба, Тосун бей? Тъкмо сме се събрали. А и ракия си имаме…
Тосун бей: И да не се колим?
Бойчо: Какво да правим, Тосун бей?! Без Кървавото писмо не можем да почнем.
Тосун бей: Всичката работа ви е такава на вас, българите. Все нещо ще оплескате… Що не почакаме още малко?
Пешо: Както кажеш, Тосун бей… А докато чакаме Кървавото писмо, що не дигнем сватбата? Момчето излезе от вашата вяра…
Тосун бей: Значи наше момче се жени?!… Че аз тогава да викна башибозука?! Горан: Прекрасна идея, Тосун бей! Без башибозука закъде сме?!
Чува се приближаването на турски зурли и тъпани. Гайдата продължава да свири. Получава се смесица от българска и турска музика. Чуват се възгласи на играещи кючек и ръченица, а също и викове „Горчиво“ и „Наздраве“. Това около две-три минути.
Пешо (Крещи): Кървавото писмо дойде!… Кървавото писмо дойде! (Музиката спира. Настава тишина.)
Бойчо: Не може да бъде!
Пешо: Ето го!
Тосун бей: Я, дай го насам!
Бойчо: Това Кърваво писмо е менте. Искам експертиза!
Тосун бей: Това е Кърваво писмо до мене! От главната квартира на НАТО. Горан: И какво пише, Тосун бей?
Тосун бей: Предлагат мирен план за решаване на конфликта… Всеки момент се очаква да пристигнат сините каски. Съветът за сигурност заседавал извънредно. Бойчо: Откъде-накъде някой ще ни се меси в коленето?
Тосун бей: Това е пълно безобразие!
Бойчо: Аз отказвам да се колим, тогава!
Тосун бей: И аз! Що да пълним джобовете на вестникарите?!
Бойчо: И след това да ни обявят за военнопрестъпници.
Тосун бей: Я, да пийнем по още една ракийца!
Бойчо: Сипете ракия!… Наздраве, Тосун бей!
Тосун бей: Наздраве!… Що спряхте да свирите, бе маскари?!!
(Музиката еква отново. Наздравиците и танците се възобновяват. Отсам стената)
Правдивов (Към Адам): Ти трябва да си с нас.
Отчето: Инак ще се наложи да те очистим.
Адам: С вас или против вас?!… Какво значи това?!!
Правдивов: Това значи, че имаме план…
Правдивова: Пъклен план!
Правдивов: И за да сме сигурни, че няма да ни издадеш, ще се наложи да те очистим.
Адам: Какъв план?
Правдивова: Първо кажи с нас или против нас си?
Адам: С никого. Запазвам неутралитет.
Правдивов: Неутрални няма! Няма и не може да има… (Сграбчва го за ризата) Казвай, с нас или против нас си?
Адам: Добре, с вас съм! (Правдивов го пуска) Какъв е планът?
Правдивов: Мъст!
Правдивова: Мъст!
Отчето: Мъст!
Правдивов (Сграбчва Адам отново за ризата): Ти също трябва да ги мразиш!
Отчето: Намрази ги!
Правдивова: Те те убиха!
Отчето: Изчукаха жена ти!
Правдивов: Заплюха те в лицето!
Адам (Крещи): Мразя ги!… Мразя ги!… Мразя ги!
Правдивов: Сега си наш!
Адам: Защо трябва винаги да съм нечий?!
Отчето: Така е редно!
Правдивова: Така е удобно!
Адам: За кого?!
Правдивов: За нас!… И за тебе!
(Влизат Горан и Пешо, залитат)
Пешо (пелтечи): Няма по-страшно наказание от безсмъртието… Да знаеш, че смъртта ти е само един преход и ще застанеш пред Божия съд…
Горан (пелтечи): Човек е в непрестанна борба с Бог. Или затова, че е създал злото… Или затова, че не може да го върши безнаказано…
Пешо: Материалистите се страхливци!…
Горан: Мама им мръсна материалистическа! (запява) „Черен влак се композира..“
Пешо и Горан (в хор): „Черен влак се композира…“
Правдивови, Отчето и Адам вземат по един бюст и скрити зад тях нападат Пешо и Горан, които се свличат на пода и остават неподвижно. В тази сцена трябва да се създаде впечатлението, че всъщност бюстовете са тези, които в крайна сметка убиват Пешо и Горан.
Правдивов (Бърше челото си): Претрепахме ги!
Правдивова: Сега какво ще ги правим?
Отчето: Да ги скрием!
Четиримата улавят Пешо и Горан и ги извличат извън сцената. Връщат се. Влизат Ганка и Ева хванати за ръце.
Ева: Никога не съм вършила зло. Но се измъчвам, че го има и другите го вършат.
Ганка: Само в злото човек може да прояви своята свобода и богоподобност… Само чрез злото човек може изцяло да се отдели и отрече от Бог.
Правдивови, Отчето и Адам ги нападат с бюстовете и ги пребиват.
Правдивов: Мама им гадна, видяхме им сметката!
Правдивова (Сочи Адам): Тоя вече не ни трябва.
Отчето: И аз така мисля.
Правдивов: Да го очистим и него! Тъкмо сме ги подбрали…
Правдивови и Отчето вдигат бюстовете и се нахвърлят върху Адам. Адам се свлича на пода. Правдивови и Отчето се отдалечават. Адам вдига глава.
Адам: Едва сега разбирам защо катинарът е толкова ръждясал. Тази порта, всъщност, никога не се е отваряла. Зад нея не е нито рая, нито пък ада.
Правдивови и Отчето се приближават като държат бюстовете пред себе си.
Отчето: А какво е тогава?
Адам (Обръща се и вижда, че те са се скрили зад бюстовете): Искате да знаете, а?
Правдивов: Какво е оттатък?
Правдивова: Казвай бързо!
Адам (Смее се): Абе, я си ебете мамата!
Правдивови и Отчето се нахвърлят отново с бюстовете и го довършват. Влиза Рада и ги вижда.
Рада (Отстъпвайки назад): Предателство!… На оръжие! Предадени сме!
Влизат двамина четника. Те вдигат пушките и стрелят по Правдивови и Отчето, които се крият зад бюстовете. Правдивови и Отчето се свличат на пода с бюстовете върху тях. Да се създаде впечатлението, че бюстовете в крайна сметка са тези, които биват застреляни. Четниците намятат пушките на рамо и излизат. Няколко секунди по-късно големият ръждив катинар пада, след него със скърцане пада и портата. Портата се оказва бутафорна. Тя е била просто прикрепена към стената. Музиката оттатък стената стихва. Постепенно затъмнение.
КРАЙ