„За сродни духове копнея аз“
Езра Паунд
Най-после звуците наситиха душата ми…
Канона – партитурата на селската акустика
насити тялото ми – през нощта магарето,
рева му – горестта му темперирана
на цялата вселена. То – последният
Сан Кристобъл… сред хора на чакалите,
на падналите ангели… (О, тембъри,
прогонени от Рая) Рижи сродници
на моите съселяни (но с изключение
на няколко – спестявам имената им).
И тая нощна стража – седем кучета
разлаяни… Не лайте, вий нещастници,
защото тая кална кучка майка ви
не е избрала расовата разлика
между чакала и вълка… А Той – самотния
на стъпка от дома ми, там във тъмното –
въртопа на дърветата, как вие той
към всички, срещу всичко… И най-после
изгря петела… след петела – слънцето –
и птиците взривиха въздуха – разкъсаха
съня му за нощта (забравих кукумявката –
брилянтната ѝ реплика). А жабата?
А стона ѝ на оскърбена там из ямата
на водомера… Как завижда тя
на лебеда (мечтае да лети). Веднъж видях една –
по-точно чух я в човката на щъркела,
високо там – в клюна му – пищеше тя –
последната си песен – лебедова, може би…
„Наверно ще вали“ ми казаха съседите –
титаните на мисълта. „Часът ли – колко е?“
попитаха, а знаеха, че моите часовници
и трите са откраднати със тяхното
свенливо съучастие… Тъй достолепни в своето
безвремие – в очакването на дъжда, на чудото –
на края на света… Щастливи сигурно!
Различни звуци – карта на живота ми
(за селото по-късно). Изумява ме
благородството изискано на въздуха!
Как нежно – той без никакво насилие –
не ги поглъща, а приема в себе си,
обвива ги в коприната на своята
лъчиста тишина… Тях делнично
враждебни помежду си – бедни звуци…
Това е висша йерархия във действие,
от стона до въздишката – до ехото…
Ах, как отеква ехото в ушите ми
на кръгове… В мен – смешния – октомври е.
И аз сред бурените в двора ми, сред мощното
неудържимо войнство на билките –
красиви и уханни… Разточително,
по кралски пищно пиршество на птиците.
…И трябва ли отново да се питам аз
защо съм тук! Да – тук! Какъв е смисъла
на моето присъствие? Ще мога ли?
Ще издържа ли да поема цялата
безумна, безобразна оркестрация
на улиците, къщите, градините
с доматите, добитъка с пастирите –
печални събеседници на себе си…
Пещерните им сечива, домашните
им духове… Аурата смокинова
над думи и над гласове, без никаква
надежда и величие… Ще мога ли
да ги спася във себе си? И трябва ли?
Защо? И закъде? Но ти си с въздуха
на дъното на белите си дробове.
Не питай! Гледай как – той – ужасения
изскача през устата ти… Цигарите?
Внимавай със цигарите! Ах, ти ли си?
Соларий мой (Прекрасна) Стой под слънцето.
Да видя сянката ти – легнала на плочите –
стрелката ѝ матирана – дванадесет
без пет… Без шест… Секундите
са без значение (Тъй както и епохите).
Благодаря. Минаващите цигани ми казаха,
изпяха ми по-точно, изтанцуваха,
че се отлага края на света… Но време е
за обеден аперитив. Щастливи цигани,
говореха с конете си. Не питаха
за пътя (той бе в тях). И после тръгнаха
към Истанбул – Константинополис… И тая
безкрайна и уханна, дълга нощ
ще се сънувам в Лисабон. Защото всички ний
сме пътници и щата Равадиново
е спирката на бляна и куража – сетната –
преди да се превърнеме на кораби
в последното пристанище…
* * *
Красива – вълноломно устремена
пред скока си със чайката – звучи
на тъй – вселената зелена
аквамарина в нейните очи!
Кой ще насити древната ти жажда?
Земя? Не питай, но повярвай ти
в часа когато извора се ражда
и към морето потокът полети!
* * *
Изведнъж си спомних че съм жив
и ви обичам!
Но как? Да ви обичам съм забравил аз.
На сън по навик галваничен – изричам
с изпепелен от алкохол и ужас глас.
Но как да ви обичам аз?