Чудовището

Исмаил Кадаре

I

На няколко километра от града, сред откритото поле стоеше изоставен голям фургон. Металните му части, отдавна из-покъртени и разграбени, от него бе останала само дървената каросерия. Фургонът беше обърнат и поставен върху четири дебели трупи, побити в земята. Изглежда някой бе направил това, за да опази поне дървената му част от калта и влагата в полето. При слънчеви дни фургонът се виждаше ясно от терасите и горните етажи на сградите в града, но когато се спуснеше нощта или мъгла обгърнеше полето, той се губеше от погледа, сякаш никога не бе съществувал. Това се случваше особено през октомврийските дни.

Всъщност фургонът се бе появил наскоро и отначало никой не знаеше откъде дойде и кой го остави сред това поле. Наистина дълго време хората не го и забелязваха, докато в един пролетен ден при масов излет (един от онези излети, които колкото време минава, толкова по-внушителни и шумни изплуват в съзнанието ти) мнозина изразиха съмнение, че в този изоставен фургон е възможно да се крият хора, подготвящи диверсия.

III

На няколко километра от града, сред откритото поле се издигаше голям Дървен Кон. При слънчеви дни той се виждаше ясно от терасите и горните етажи на сградите в града, но когато се спуснеше нощта или мъгла обгърнеше полето, той се губеше от погледа, сякаш никога не бе съществувал. Това се случваше особено през октомврийските дни. Но достатъчно бе есенната мъгла да се разпръсне от вятъра и Конят отново се появяваше. Отначало се открояваше главата му, леко извърната встрани в посока към града, после шията, гърба и накрая корема и краката му. В такива случаи на хората им се струваше, че той все повече приближава града, но това не бе истина. Беше просто оптична измама, породена от прекомерната прозрачност на влажния есенен въздух. В действителност Конят никога не бе и помръдвал от мястото си. И това изобщо не можеше да се случи, тъй като бе Дървен Кон и единствено би могъл да се придвижи, теглен от някого.

Макар тежките масивни крайници да му придаваха вид на неподвижен и скован, неговият конструктор, превъзмогвайки дебелината на чамовите дъски, бе успял да подчертае един устрем към движение на това гигантско тяло. Този факт се набиваше в очи, особено когато погледнеш Коня от известно разстояние. Привидно, като че ли бе излязъл с тежък галоп от глъбините на безкрая и внезапно бе спрял сред това пусто поле на няколко километра вдясно от града, гледаше гордо с леко извърната встрани глава. Ако се приближиш щеше да забележиш, че старите дъски по гърдите, хълбоците и гърба му на места са се пропукали от слънцето и дъжда и наподобяват грубата кожа на чудовище, докато масивните му крака с течение на годините са потънали чак до коленете в земята.

Беше дъждовен ден. През процепите на дъските, хората, скрити в корема на Коня, хвърляха отегчено поглед към пейзажа. Гледката бе същата, която вече съзерцаваха хиляди пъти от това място: високите фабрични комини, непрекъснато бълващи дим, улиците и булевардите, разноцветните надписи на кафенетата и ресторантите, някакъв бавно спускаш се самолет към една от пистите на летището.

– Времето застудява – обади се Одисей К. – Иде отвратителната есен. Струва ми се, че ти обичаш това време, Роберт?

– Не – отвърна Роберт. – Някога може и да ми е харесвало, но сега не. Не мога да понасям всяващия ужас вой на вятъра. Спомняш ли си миналата година?

– Как да не си спомням!

– Никога не бях чувал подобно свистене като това през проклетите дупки.

– Каква вина имат дупките? – обади се Конструкторът. – Колко пъти съм ти обяснявал, че без тях е немислимо построяването на такъв Кон. Кажи ми как да се избегнат дупките?

– Не зная – рече Роберт, – това не е по моята специалност, но въпреки това смятам, че много дупки има този Кон.

– Лесно е да се говори – продължи Конструкторът. – Но я си спомни при какви условия бе построен? Ти много добре знаеш.

– За какво приказвате? – обади се Одисей К.

– За вятъра, гдето се е разбеснял – отвърна Роберт. – Ще ни скъса нервите.

Одисей К. го погледна иронично:

– Няма ли с какво друго да се занимавате?

– С какво? – попита Конструкторът.

– Да говорим за диверсията ли? Правили сме го стотици пъти -обади се Роберт. – Още ли да го повтаряме?

Одисей К. го погледна с хлътналите си от умора очи:

– Ще го повтаряме хиляда, ако трябва и десет хиляди пъти, докато ни вкарат в града.

– Ако не им скимне да се откажат – намеси се Конструкторът и въздъхна.

– О, господи, пак ли започвате? – обади се Макс, който слушаше някаква забавна музика с транзистора на гърди, свил се в един от ъглите.

Милош забеляза как прокарва пръсти през почти олисялото си теме и се обърна съвсем тихо към Макс:

– По-добре не мисли за косата си. Казват, че колкото повече се безпокоиш, толкова по-бързо оплешивяваш.

Макс глухо изруга през зъби…

VII

– Добър вечер – поздрави Акамант, като се вмъкна през дупката от задния крак на Коня.

– Добър вечер – отговориха му в един глас останалите.

Както обикновено той извади от джоба си вестниците и ги остави в средата, после седна на една от гредите. Одисей К. взе вестниците и приближи петролната лампа:

– Нещо ново? – попита, без да откъсва очи от четвъртата страница на вестника, който прелистваше.

– Почти нищо – отвърна Акамант, – една най-обикновена съботна вечер. Само дочух, че скоро ще вдигат пред театъра паметник на онзи наш приятел.

– Кой приятел? – попита Милош.

Акамант му смигна:

– Оня, когото подредихме в онази нощ. Толкова ли бързо го забрави?

– А, този, гдето го убихме заедно с децата му?

– Какво? – извика Роберт. – Паметник на тоя, който искаше да унищожи нашия Кон?

– Ама, че си тъп, Акамант – внезапно се намеси Одисей К. – Това е много важна за нас новина.

– Важна ли? Чак пък толкоз…

– Не можеш ли да разбереш? – обади се и Роберт. – Те искат никога да не забравим човека, който пръв дръзна да нанесе удар на Коня. Това говори за отношението им към нас в настоящия момент.

– Ах, как не ми мина през ум? – отвърна иронично Акамант. – На мен повече ми иде от ръка да забивам нож, отколкото да тълкувам подобни софизми.

– От кой филм научи тези купешки думи? – подигра му се Одисей К. – От нас единствено ти ходиш на кино.

Акамант изскърца със зъби:

– Я ме оставете на мира! Знаете ли колко съм уморен, дявол да ви вземе.

– Ами почивай си – отвърна му Одисей К. – Никой не ти пречи.

Настъпи тягостно мълчание, което пръв наруши Милош:

– Навярно е странно да видиш излят от бронз човека, когото си убил със собствените си ръце. Ако ми се случи да видя паметника, несъзнателно отново ще извадя ножа да го намушкам.

Конструкторът се засмя:

– Още си млад, кръвта ти ври. Ти ли уби децата? – попита го след малко.

– Не, Акамант – и Милош сведе очи. – Аз бях хванал едното, но като видях как Акамант преряза гръкляна на другото, блъсна ме кръвта и тласнах детето към него.

– Може би децата нямаха вина – продължи Конструкторът, – но въпреки това ние постъпихме правилно, защото наказанието за човека трябваше да бъде жестоко, както жестоко постъпи и той с Коня ни.

След малко Конструкторът дълбоко въздъхна:

– Това трябваше да бъде най-славният ден в нашия живот, но съдбата внезапно ни обърна гръб. Не ти ли се спи, Милош? Тогава слушай да ти разкажа, защото ти дойде много по-късно при нас.

– Разкажете ми.

Конструкторът заговори за непрогледната влажна нощ, когато Конят бил окончателно завършен, за хората, които почиствали вътре и изнасяли чамовите дъски и греди, за заповедите и нарежданията му сред хаоса на онази нощ и как когато наближило утрото в разреждащия се студен здрач се появил Конят величествен и всяващ ужас пред стотиците подпухнали очи.

– Изглеждаше, като че ли от глъбините на праисторическите епохи внезапно се появи този злокобен гост и спря сред равнината, забил гигантските си крака в земята. Тогава Одисей даде заповед всички да се разпръснат, с изключение на онези, на които се бе паднал жребия да влязат в корема на Коня. Хората се отдалечиха и останахме само ние петимата. В сравнение с него изглеждахме толкова малки, като изгубени сред пустинята. Тогава четиримата се качиха един след друг и се затвориха вътре. Аз останах навън. Разсъмваше се. Мъглата се бе разпръснала и от изток се задаваше навъсеното утро. Погледнах още веднъж своето творение, извърнах очи към небето, после към хоризонта, който се простираше отвъд краката на Коня и разбрах величието на това, което бях създал. Чувствах се уморен, спеше ми се, но не помръдвах от мястото си. Стоях пред Коня с кръстосани на гърдите ръце и мислех за бъдещата си слава. Аз бях един голям конструктор. Успях да проектирам нещо уникално, ново и неповторимо в историята на човечеството. Какво представляваше Китайската стена? Какво бяха пирамидите на фараоните в Египет пред сътвореното от мен? Всичките тези дворци, магистрали, Айфеловата кула, храмове, крепости, мостове, катедрали не бяха нищо друго, освен маси камък и желязо, които подражаваха една на друга, неподвижни, статични маси, забити веднъж завинаги в земята, осъдени да се превърнах в развалини, там, където са се родили. Докато аз бях конструирал нещо гениално, нещо между реалното и мечтата, между преходното и вечното. Конят, който създадох беше машина с крака, стъпили в митовете и глава, отправена към модерните времена. Една машина на страха, подходяща за нуждите на всяко време, за да се манипулира чрез страха което и да било човешко поколение. Презрял законите на механиката, Конят щеше да се появява и изчезва в която и да било епоха. Винаги когато се налага, внезапно ще се изправи на хоризонта пред непокорените народи и градове, ще тежи и ще обременява съзнанието им, непрекъснато пораждайки съмнения, безпокойство и угнетеност. Нито варварски орди, чумни епидемии или диктатури са в състояние да извършат това, което може да направи този Кон. Експлоатацията и потискането на робите при построяването на пирамидите е избледняло с течение на хилядолетията, гилотина на революцията се е превърнала много бързо в реликва, а всички механизми, доктрини и други средства на тираните са обречени в най-близко време на разобличаване и смърт, поради тяхната конкретност, разбираш ли ме? А моят Кон е нещо съвсем друго. Той е едновременно и осезаем и неуловим, той е сред хората и извън тях, добър и лош, такъв, че когато вдигнеш ръка да го унищожиш, изведнъж започваш да го галиш. Никога не се знае къде е бил и къде не е. Може да се появи под най-различна форма, както и да изчезне, без да остави следа. Хората ще търсят злото там където го няма, а няма да го виждат, когато е пред очите им. Ти ли си? – ще крещят един-други, защото ще дойде ден съмнението им дотам да нарасне, че всеки да вижда в лицето на другия дявола… За света, в който се смята, че всички злини са вече измислени, аз създадох един нов ужас, по-тотален от досегашните – политическия ужас… Аз проектирах този величествен Дървен Кон, чиито подкови ще блестят и ще кънтят с ужас над човешките епохи… Всичко това си мислех през онези мигове. После когато настъпи денят, се изкачих и влязох в утробата на своето творение. Другите спяха край оръжията си, както и сега, прострени небрежно върху дъските и край гредите. Конят миришеше на борова смола. През многобройните процепи започна да нахлува сивият ден. Аз също се опънах и веднага заспах. Потънах в дълбок сън. Не зная колко време съм спал. Събуди ни сподавен далечен шум, който идеше отвън. Един след друг се надигнахме и приближихме процепите, за да погледнем. „Идат!“ – пръв извика Акамант, покачил се до главата на Коня, наблюдавайки през очните му ями. Откъм полето се задаваше голяма тълпа, която все повече растеше, а ведно с нея приближаваше и глъчката. „Идат, идат!“ – извикахме всички развълнувани. Умората ни като с магия за миг изчезна. Наближаваше решителният час, мигът на големия триумф на Дървения Кон. Усетих как ръцете ми треперят, а Роберт ми каза, че съм и пребледнял. Имах основание. Първите редици на тълпата стояха на десетина крачки от нас. Сред тях имаше мъже, жени, деца, младежи и девойки. Привидно сякаш бяха тръгнали на излет. Всички вдигаха в почуда очи, сочеха с ръце, поклащаха глави, говореха помежду си, удивляваха се. В далечината се виждаше как прииждат стотици други. Настъпи истинска бъркотия. Ние гледахме през процепите с опънати нерви. Чакахме с трепет да се случи онова, което трябваше да стане. Да дотичат от града хора със стълби и въжета, след тях дърводелци и майстори да сложат колела или метални обръчи на краката на Коня и да започне изтеглянето му към града с песни и химни. Но както вече ти казах, съдбата ни обърна гръб. Вместо това се случи нещо ужасно, съвсем непредвидено. Онзи човек, на когото не научихме дори и името, гдето вие с Акамант убихте преди месеци, пристъпи към Коня и вбесен го удари с бирената бутилка, която държеше в ръка. Конят трепна, сякаш го бе пронизало гигантско копие. А може би само на нас така да ни се е сторило от голямото нервно напрежение. Неговият удар се оказа своего рода сигнал. Мнозина от хората започнаха да крещят, да ругаят, да се заканват, да освиркват и проклинат Коня. Само неколница съвсем невъзмутимо наблюдаваха и си пиеха оранжадата. Глъчката ставаше все по-непоносима. „Този човек трябва да умре!“ – каза Одисей К. за онзи, гдето пръв удари Коня. Врявата наоколо продължи няколко часа. После хората започнаха да се връщат към града. Най-разгневените си тръгнаха последни. Денят преваляше, когато полето отново опустя. По земята се търкаляха само изпомачкани празни кутии от цигари, парчета накъсани вестници, празни бутилки от бира и оранжада, нахвърляни безразборно, които след това нощи наред белееха под тъжната светлина на луната. И сега след толкова време, ако втренчиш очи в полето през някоя лунна нощ ще забележиш тук-там парчета от счупени бутилки, които продължават да проблясват с някаква омраза.

– Това е историята на онзи паметен ден, Милош. Оттогава започна това безкрайно, проклето чакане. Хайде лека нощ, че ми се спи.

– Лека нощ – отвърна Милош и се запъти към мястото си.

Когато мина покрай Макс, стори му се, че одеялото се размърда.

– Не спиш ли? – попита тихо Милош.

– Не. Какво ти дрънкаше Конструкторът?

– Разправяше ми минали неща. Спомени.

– Похвали ли ти се със заслугите си?

– Малко.

Макс се усмихна презрително:

– Тия интелектуалци са като госпожиците. Много обичат да им се възхищаваш и да ги галиш.

Милош нищо не му отговори.

VIII

Тук-таме върху напуканите дъски белееха разхвърляни стари книжа. Вятърът, който нахлуваше през процепите, ги размяташе нагоре-надолу, докато ги набута в някои от ъглите, за да ги извади оттам при следващото си развихряне.

– Уф и тия книжа! – мърмореха всички, като полагаха известни усилия да не ги тъпчат, но краката им натежали от обездвижването, правеха-струваха и все стъпваха върху тях. Преди време Одисей К. страшно се нервираше когато забележеше това. Караше се, ругаеше и накрая уморен от собствените си викове, завършваше умолително:

– О, господи! Бъдете внимателни. Всичките тези книжа някой ден ще ни потрябват.

Това бяха много стари документи: проектоспоразумения по най-различни въпроси: използване на водни пътища, отпускане на дългосрочен кредит за построяване храма на Зевс, създаване на обща морска база между държави и излаз на море, проекти за официални международни декларации, проект-отговор за печата по въпросите на Интернационалната амнистия, различни протоколи, накратко, една грамадна камара материали за най-различни двустранни преговори, които изобщо никога не се осъществиха. Част от тях бяха на стари азбуки, излезли от употреба дори и на отдавна отмрели езици и макар че бяха положени известни усилия да бъдат преведени на съвременни азбуки и езици, въпреки всичко бяха останали твърде архаични.

Отначало се опитваха да ги поддържат в ред, даже имаше папки за всички документи, но с течение на времето, въпреки намесата на Одисей К., грижите за тях постепенно намаляваха – папките бяха накъсани, за да се използват при запушване на дупките, откъдето духаше или капеше, така че книжата се разпръснаха навсякъде.

Беше студен зимен ден. Декемврийското небе бе покрито с неподвижни облаци. Конструкторът опрял чело на гредата, гледаше зареяно късчето небе през процепа на дъските. Изведнъж дочу далечна глъчка. Отначало помисли, че ушите му бучат. Надигна се и през една дупка погледна навън. Полето бе почерняло от хора. Като тъмна люшкаща се вълна тълпата приближаваше Коня.

– Момчета, идат! – обърна се усмихнат Конструкторът към другите.

– Наистина идат! – обади се и Макс.

– Най-сетне! – въздъхна Одисей К.

Известно време всички гледаха смълчани.

– Идат като сватбари. Ах, каква сватба ще вдигнем! – потри ръце Роберт.

Тълпата приближи и обгради Коня. Хиляди глави се вдигнаха към него. После мъже, жени, деца, старци и старици взеха да протягах ръце да го докоснат. Един от тълпата излезе напред с дополовина изпита бутилка бира и я запрати с презрение към дървеното чудовище. Стъклото проблесна във въздуха, описа полукръг и падна в краката на Коня без да докосне дъските. Сред хората настъпи смут, чуха се ругатни, но от града вече пристигаха мъже с въжета на рамо, а след тях други, търкаляйки огромни колела. Под краката на Коня започнаха да отекват ударите на брадви.

Изглеждат колелата бързо бяха поставени и изведнъж Конят се размърда. Старите греди и дъски жално изскърцаха след което Конят се придвижи напред.

– Хвала на всевишния – каза Конструкторът и изтри студената пот от челото си.

Останалите го погледнаха с възхищение.

– Ти си най-големият конструктор на човечеството – обърна се към него Одисей К.

– Благодаря.

– Конят се придвижва към града – продължи Одисей К. с тържествен тон. – Запомнете този миг!

– Сега нашите хора пръснати из полето се приготвят – обади се Макс.

Но пред самия град Конят изведнъж спря.

– Какво става? – попита Милош. – Защо спряха?

Никой не му отговори. Всички гледаха през процепите какво става навън. На стотици крачки пред тях електротехници бързо демонтирваха жиците от електрическите стълбове. Изглежда главата на Коня бе на по-голяма височина от електрическата мрежа.

Конструкторът леко се усмихна. О, господи, също както някога – си каза наум. Както тогава… Но кога се бе случило това? Паметта му открай време си бе такава, смътна като всяка памет, съставена от наследствена памет на измрели човешки поколения – тя по-скоро бе инстинкт, отколкото памет. Ах, да – тогава той бе прибегнал към една хитрост, като изчисли височината на Коня да бъде с две пети по-висока от портите на Троя, за да принуди троянците да откъртят малко от горния корниз, за да се разхлаби конструкцията и портите да рухнат.

Когато електротехниците си свършиха работа, въжетата отново се опънаха, тълпата запя и Конят тръгна по главната улица. Височината му се изравняваше с четириетажните сгради. През цепнатините те гледаха многобройните хора, струпани по прозорците. Къщите бяха само на няколко метра от тях, но въпреки това лицата не се открояваха ясно. Изражението им бе някак вцепенено, неопределено, дори кажи-речи гледаха с безразличие.

Конструкторът страдаше от високо кръвно затова седна на една греда и подпря с длани глава. Конят не се поклащаше както в полето. Асфалтът бе мек и той се движеше плавно към центъра на града. Химните на тълпата долитаха отвън приглушени и монотонни. Тези древни химни той ги бе чувал някога, но не можеше да си спомни къде и кога.

Не разбра колко дълго е стоял така, унесен от химните. Може и да е подрямал или загубил съзнание от кръвното налягане. Когато вдигна глава гласовете не се чуваха вече. Наоколо цареше гробна тишина. Огледа се, но не видя никого. Изглежда другите бяха слезли в града. Стоеше сам в търбуха на Коня. Навярно са го оставили, защото не бе добре.

[…] Надигна се бавно и приближи главата на Коня. През широките очни ями погледна навън. Конят стоеше в центъра на града. Наоколо не се виждаше жива душа. Площадът, тротоарите, магазините пустееха. Какво ще рече това? – помисли. Да взема да сляза. Запъти се към задните крака на Коня и видя, че въжето по което се бяха спуснали другите още висеше до земята. Хвана се внимателно за него и започна да слиза.

На няколко метра под нозете му бе земята. Откога не беше стъпвал на нея, не може да си спомни. Накрая слезе. Пусна въжето и остана като вцепенен сред големия опустял площад. Наоколо се ширеше сивия зимен следобед. Не е възможно да са започнали посред бял ден! Защо не са изчакали? – запита се той. Всичко бе предвидено да стане през нощта. Толкова пъти бяха обсъждали подробно големия план!

Но този следобед бе по-смълчан и по-мъртъв от нощта. Моите хора са имали право – помисли си Конструкторът и бавно тръгна през площада. Всичките тези големи разноцветни надписи над магазините, ресторантите, кафенетата, бръснарниците, таксиметровите паркинги бяха почти над главата му с едрите си букви, потънали в някакво застрашително мълчание.

– Градът спи уморен от празника – си каза Конструкторът, – и така докато спи ще умре, без да има време да отвори ужасен очи.

Когато стигна до широкия кръстопът, извърна глава да види колко се е отдалечил от Коня и изведнъж зърна първите пламъци. Те се издигаха откъм летището. Изглежда гори Радиостанцията… Значи започна – си рече той.

Тръгна напред и отново видя пламъци този път отдясно – гореше внушителната сграда на Министерския съвет, по-нататък Народната банка, Фабрика за обувки, Националната библиотека и многоетажният хотел „Туризъм“, а в края на главната улица червенееха пламъците, обгърнали Железопътната гара. Видя и първите жертви обесени по електрическите стълбове, прескочи и няколко обезобразени трупа.

На следващото кръстовище се натъкна на Акамант и Милош, които идваха от стадиона. Ръцете и лицата им бяха оплескани с кръв – влачеха някакъв човек за косите.

– Разхождаш ли се? – попита Акамант. – Виждаш ли каква касапница е?

– Кой е този човек? – обърна се към тях Конструкторът.

– Онзи, дето сутринта се опита да замери Коня с бутилката – отвърна Милош. – Спомняш ли си?

– Разбира се.

Двамата изчезнаха нататък, влачейки жертвата си.

„Утре този град ще осъмне мъртъв“ – си каза Конструкторът, потънал в мисли. Толкова му бе отредила съдбата да живее. Край амфитеатъра той забеляза първите тълпи бежанци, които се влачеха като мътен поток по тясната улица. Повечето бяха жени с деца на ръце, стари хора, които едва крачеха и тук-таме се виждаше по някой мъж. Лицата им бяха обгорели, изглежда едва бяха успели да се спасят и сега бързаха да изоставят града. Някои носеха малки статуетки, които му приличаха ту на семейни реликви, ту на бюста на Маркс.

После бежанският поток изчезна сред развалините.

Ще отидат далеч – помисли си Конструкторът, – ще пуснат корени в някое друго поле и ще издигнат нов град. Ще се опитат да забравят ужаса, но няма да могат. Привидно ще им се струва, че са го забравили, но това ще е временно. През топлите любовни нощи този ужас ще нахлува в утробата на жените, за да се предаде чрез пъпната връв на поколенията. И когато пораснат те ще отправят от време на време изплашени очи към хоризонта да видят дали не се е появил Дървеният Кон.

Конструкторът отново се върна в центъра на града. Приближи Коня и искаше да го погали по врата, но главата му бе много по-високо от неговата.

– Въпреки всичко ти покори този град! Тежките ти подкови сега тъпчат разкъсаните му гърди. Не си ли горд от това?

Но Дървеният Кон чернееше мълчаливо сред спускащия се здрач…

Превод от албански: Марина Маринова

Коментари