Някои добронамерени приятели и съидейници решиха да „почетат“ петдесетгодишнината ми, т.е. да ме орезилят, изваждайки наяве годините ми и „мръсните ми дрехи“. Затова ми посветиха броя от февруари на сп. „Неи протопори“ (Нови авангардисти). Този „радостен“ за мен и гръцката литература факт се принудих да понеса задължително стоически, та да се правя и на благодарен.
На никой мой враг не пожелавам подобна чест. Добронамерените ми приятели ме накараха да си спомня толкова години труд, борби, славолюбие, но и толкова напразно пилеене на жизнени сили! Накараха ме да си спомня още веднъж колко късно и трудно намерих правия път и колко дребно и незначително е творчеството ми в сравнение с голямата ми Цел и в сравнение с това, което можеше да бъде, ако аз бях толкова енергичен (речи го млад), колкото и епохата ми зряла. Как да не съм скръбен и да не предпочитам да ме забравят приятелите, отколкото да ме помнят?
Колкото и верни да бяха биографичните бележки, които дадоха за мен, те не изчерпват… историята ми. Остави, че някои бяха грешни. Затова реших сам да разкажа различните случаи от живота си, а заедно с това, разбира се, и психологическото ми и духовно развитие, доколкото могат да бъдат интересни за читателите.
Автобиографията си е наистина трудна работа. Колко по-лесно е да „създава“ някой живота на другите като писател на основата на собствения си опит и с помощта на фантазията си и множество средства, които ти предоставя. Докато в автобиографията помощта на фантазията и свободното творчество става най-голямото зло за историчността на фактите. Освен това си остава и опасността от честолюбието, което може да накара пишещия автобиографията да „поправи“ действителността. Хора сме! Всеки приема себе си за някакъв изключителен феномен. Център на света е. Липсва висшия контрол на нещата и съмнения. И тези самопочитащи се, макар по принцип да са дребни хорица, са си щастливи. Завиждам им.
За щастие долуподписаният се съмнява повече за себе си отколкото добронамерените приятели го уважават. И намира единствена наслада в това да прави обект на сатирата си както кусурите си, така и грешките си.
Роден съм в Бургас, в България. България! Как да не си спомня покойния професор Павлос Королидис, преподавател по история в националния университет? Студент, аз му поднесох да ми подпише бележка за посещения на лекциите, за да дам цялостния си изпит. Там пишех: „Студентът от философския факултет Варналис Константинос от Бургас в България и т.н.“ Едва Каролидис прочете „от Бургас в България“ ми подаде бележката без да я подпише. И с една иронична и блага усмивка ми рече: „Не е Бургас на България!“ Така се принудих да поправя грешката си и да пиша „От Бургас в Северна Тракия“.
Този дребен факт показва начина на мислене на поколението от 1905 г. Един мъдър преподавател по история беше такъв шовинист, та да смята думите и типовете по-висши от действителността. „Северна Тракия“ или по-точно „Източна Румелия“ беше според Берлинския договор автономна, но от 1885 г. я беше завзела българската армия и я беше присъединила. Ако и Турция и Гърция да не признаваха присъединяването, все пак провинцията и досега е българска.
Патриаршията и българите
Противно на мъдрия професор по история, неученото и не-мъдро мнозинство от „граждани“ в Гърция ни смяташе, нас, гърците от България за българи! Хайде върви му намери края!
Пиргос (Бургас го наричаха турците и българите) беше един нов град, с нови къщи и обществени постройки. Разви се много бързо след като стана областен център. Построен в пазвите на едноименния залив и между две „крайморски“ езера, той е първото търговско пристанище на България с население малко над 30 000. Там е краят на железопътната линия Пловдив – София и търговското пристанище на Южна България, която е най-богатата на земеделски продукти част от страната.
С влака, с волски кервани и по-напред с кервани от камили, идваха в Бургас продуктите от вътрешността (главно жито), за да се натоварят на корабите. Цялата тази търговия беше в ръцете на гърците и на евреите. Те имаха търговската власт над пиацата. Този факт караше българите да негодуват, докато през 1906 г. организираха антигръцки гонения под предлог, че уж искали да отмъстят за „престъпленията“ на гръцките комити в Македония, но с практичната цел да вземат те в ръцете си експлоатацията на българския селянин от ръцете на гърците. Колкото за евреите, оставиха ги спокойни, за да ги облага начесто с непосилни данъци Македонския комитет за… „свещената борба“.
Как забогатяваха хитрите гърци
Къщата ни беше в центъра на града, на ъгъла на една малка улица, която от едната страна излизаше на централния площад, а от другата на един голям харман, около който бяха построени големите хранилища за жито (магазини, както ги наричаха на местния диалект). На тази улица бяха търговските кантори, а на хармана нощуваха волските коли, а по-преди, и както казах, керваните с камили. Всички деца от махалата излизахме да гледаме камилите и аз им виках, с-с-ст! когато минавайки по улицата ни захапваха клоните на акацията, която беше посадена пред къщата ни. И помня какво удоволствие ни доставяше да гледаме българите от селата с потурите им, с вълнените им поясоци, с калпаците им от агнешка кожа, да влизат един по един в бюрата и да им се плаща в златни лири или наполеони за зърното им. След това седяха на плочките на тротоара и блъскаха монетите върху камъка, за да разберат от ехото, дали не са фалшиви. След това ги пъхаха в пазвите си.
С такива прости селяни съвсем ясно беше, че баш хитрите гърци и евреи търговци бързо разбогатяваха.
Картата на Гърция
Долу на пристанището повечето кораби, които пристигаха, бяха гръцки. На официалните празници (Коледа, Йордановден, Гергьовден, Свети Константин) колкото кораби се случеше да се намират на пристанището, окачваха на задната част по едно огромно знаме, което достигаше с края си до самата вода.
Дете тогава, мислех че големината на знамето сочеше величието на нацията. Цялото море, цялото небе се изпълваше от блестящо синьо-бяло – нищо друго на света не беше като него!
Със същата детска логика, когато рисувах в училище картата на Европа или на Балканския полуостров, с мастило и цветни моливи, рисувах Гърция по-голяма от България и така вярвах, че родината ми става по-голяма и в действителност. Не правех нищо различно от блаженопочившия Каролидис, който наричаше Бургас град от Северна Тракия и така го приписваше гръцки!
Гърците от Бургас имаха и две блестящи дружества – „Напредък“, просветно, с хор и оркестър, с библиотека и читалня на централната улица и „Единство“, главната цел на което беше да подпомага бедните. И тъй като не губехме случай да се „перчим“ повече от българите, те ни вземаха за превзети и окачествяваха тези ни опити като „гръцки фантазии“. С други думи им бяхме станали досадни. Доколкото добре си спомням през 1906 ни накараха да си платим веднъж завинаги за всичките си фантазии.
Народните вярвания
Християнството на майка ми беше объркано с различни видове народни вярвания. Вярваше например в сънища. Някога бях се разболял тежко от тиф. Майка ми, която ме обичаше много, защото бях най-малкото от децата и, „изтърсакът“, както ми викаха в махалата, беше отчаяна. Казваше, че ще ме загуби. В най-решителните часове на болестта ми една от кокошките в двора започна да кукурига като петел. Това чудо майка ми го смяташе за много лош знак. Изпрати веднага и извикаха една възрастна съседка, госпожа Пагонио, която разбираше от „такива“, за да се посъветва.
Г-жа Пагонио ѝ каза да не коли кокошката, а да я продаде и с парите, които ще вземе, да купи една свещ и да я запали в църквата. Така аз ще се спася, но ще умре този, който купи кокошката.
Кокошката и арменецът
Майка ми се намери пред една трагична дилема. Искаше да ме спаси, но не искаше да умре някой за моя сметка. Тя, която никога не е правила зло, как ще убие един невинен човек! Но да ме остави аз да умра? Като майка не можеше даже да си го помисли. Влизаше, излизаше, молеше се, бълнуваше, оставаше да полудее. Решение нямаше и работите бяха бързи. Реши да направи престъпление заради детето си.
До нашата къща имаше един ресторант, който държаха двама братя арменци. Едно малко прозорче от склада им гледаше в двора ни. Често майка ни викаше арменците и от прозорчето им продаваше пресни яйца и кокошки. И този път почука на прозорчето и се появи единият от арменците.
– Имам една кокошка за продаване – му казва.
– Дай я.
Майка ми му даде кокошката, взе три гроша (60 лева) и отиде в църквата да запали свещ за три гроша.
След два дни умря арменецът. Същият този, който взе кокошката от прозорчето.
Майка ми, като чу, съвсем посърна. Не я свърташе на едно място. Уби един човек! И си скубеше косите.
След малко отиде при свещеника да изповяда греха си. Той я успокои. Каза ѝ, че тази смърт е просто съвпадение, че самата тя не е виновна за нищо. Сгрешила е, че чрез магията е предала душата си във владение на дявола. И за наказание в деня на причастието ѝ даде само светена вода да пие с една голяма лъжица.
И когато по-късно някой път майка ми мислеше, че е извършила някакъв грях, мърмореше въртейки се из къщи и клатейки глава:
– Пак с голямата лъжица ще се причестявам!…
Духовните бохеми
В кафенето на кир Яни, където кафето беше десет стотинки, докато при Сотири беше петнадесет, се събираше цялата духовна бохема на времето: поети и студенти. Авгерис с четвъртитата си брадичка, с голямата епиротска глава и очилата за късогледство „владееше“ на тази висота. Беше от старите посетители и вече пръкнал поет. Костас Христоманос, ръководителят на „Нова сцена“, беше поставил през миналата година една негова драма, „Пред хората“. Че Христоманос, вечно недоволния, с фино и трудно достъпно чувство, прие да играе това „отроче“ беше официално освещаване на новия талант с четвъртита брадичка. И наистина Авгерис, надарен с много чувствителност и точен критерий, с болезнено почти съзнание за съвършенство, каквото пише, е съвършено. За съжаление пишеше твърде малко. Творческата му дейност въздържаше страхът от съвършенството.
Към завладяването на Атина
Пролетта на 1907 г., когато пееха птичките и пущаха цвят лимоните и акациите, насилихме… вратата на безсмъртието.
Десет непознати на обществото и… помежду си млади студенти и заблудени от „сериозните“ ни учения по стръмнините на Еликона, решихме да издаваме едно списание, където да публикуваме само стиховете си – само стихове. Така списанието ни щеше да започне с една новост. И това ни ласкаеше; макар че всеки от нас беше… въплъщение на новаторството – всичко най-ново и значително, което срещаше напоследък слънцето под небето си!
В края на краищата вярвахме наистина, че от нас ще започне нова епоха за човечеството; от нас започва… Историята!
Първенството
Бяхме големи поети… Но по какъв ред да спомена имената им? Кого да сложа пръв? Този проблем израстна и пред нас самите, когато решихме изданието. Никой не приемаше да се впише… второ името му на… горната част на списанието. Защото всеки от нас беше най-големият от всички, най-високият връх от Хималаите на Поезията! Да ги сложим според възрастта? Но ние нямахме възраст. Бяхме всички вън от пространството и времето. Самата… Вечност!
Така решихме да ги поставим според азбучния ред на презимената ни. По същия ред ще спомена и аз имената им.
Славните и знаменитите… поетически звезди, които света с агония чака да бляснат и да тряснат, бяха: К. Варналис, Месис Каламас, Никос Карвунис, Лаврентиос Кумарианос, Наполеон Лапатиотис, Леандрос Паламас, Йоргос Политис, Ромос Филирас и Никос Хандзарас. Съветът на Десет от светлейшата Поетическа Държава!
Леандрос Паламас носеше още… моряшките си дрехи! Заседавахме в дома на Политис. Мъдрият професор ни гледаше със загриженото съучастие на човек с голям опит и мъдрост, оставяйки на бъдещето да… ни изчисти. Знаеше, че някой може да започне живота си с лудостта на стиховете и да се успокои след това.
Жалко! Не всички от нас се успокоиха.
Кръщението
На тези заседания имахме да решаваме важни въпроси. Освен проблема за… реда на имената ни и те бяха много. Как да кръстим списанието си? Хандзарас искаше да му сложим „Симпозиум“. Това име, взето от едноименния диалог на Платон, ще сочи, че без много скромност, всички сме на висотата на древните големи мъже, които събеседват в този чудесен диалог. Друг някой предложи името „Ерато“.
– Ще ни го изкривят лесно „враговете ни“ (имахме и… врагове) в „Многознайковци“, рече Фотос Политис.
След много събеседвания решихме да го наречем „Игисо“. И това наименование беше взето от едно стихотворение в „Ямби и анапести“ на Костис Паламас:
Игисо, безплътна статуя
Игисо, моя молитва.
Всички бяхме почитатели и подражатели на Паламас, знаехме го наизуст. За всички името Игисо беше обожание и символ.
Превод от гръцки: Марин Жечев