Моят приятел бай Йордан го няма вече. Не е тук. Излезе и не се е връщал. Близките му ходят на гробище, но аз съм сигурен, че него и там го няма. Там са само костите на някой, който те си мислят, че е бай Йордан. Замина си той и като един пушек, душата му излетя на небето. Какъв огън гори не зная докато е жив човек, но после от огнището само едни кости остават, а пушекът съобщава навсякъде, че еди-кой си се е представил. Сигурен съм обаче, че там някъде, заедно с душата на бай Йордан, някъде на високото е и душата на бастуна му, който той много обичаше. Знам, грехота е да си мисля, че един бастун може да има душа. Но какво да направя като не мога да си представя моя приятел или душата му без този бастун. Като показалка му беше той, а аз си мисля, че самият бастун е имал някакво тайно око накрая, там където другите обикновени бастуни имат гумичка. По този начин не бай Йордан показваше нещо на бастуна си, а бастунът показваше на бай Йордан нещото.
Все за китовете си мисля като се сещам за него. Бях чел във вестниците за онези китове, които се самоубиват съзнателно, излизайки на сушата. Защо го правят и досега учените не знаят. Вероятно желание някакво за познание ги води тези огромни бозайници към сушата. Нали от там са произлезли те и искат да разберат тайната на своето начало. И не е самоубийство това, а максимално желание за познание на света и на себе си, ми се струва. Клапан някакъв има и пределното познание убива. Както кита, така и човека. Тук съвсем не мисля за Йона, а за самия кит, мисля. Като един мозък се опитва той да се анализира и узнавайки тайната умира, за да я отнесе със себе си. Никой освен бай Йордан, или други представили се няма да разбере какво са научили китовете, засядайки на сушата. Както и никой не знае какво е видял астронавтът Армстронг, кацайки на луната. Знае се само, че е казал: Виждам ги! Дали е видял китове, или себе си като малко дете, това няма как да разберем. Умират си китовете и вероятно щастливи от познанието остават в първата си родина. Там, откъдето са дошли.
И като могъщият кит мозъка ми се опитва да разбере откъде произлиза. Като огромни топки за боулинг се търкалят мислите ми из ъглите на съзнанието и катастрофата може да се предотврати само от някоя условна връзка. Само така може да се спре това тътнещо и трополящо търкаляне. Но, може би, е най-добре да започна тази история с четирите годишни времена, или както аз ги усещах на село като четирите годишни знамена. Защото, съгласете се, че всяко време си вдига знамето и си създава свои закони и конституция. Това, което ме учудва е как си отстъпват властта цветовете на природата. Без бой се сменят сезоните защото знаят, че догодина пак ще си дойдат и точно затова нищо не ни вземат, а само ни дават.
Лято
Когато се запознах с бай Йордан беше лято. Автобусът пъплеше нагоре по хълма, пълен догоре. Усещах, че съм сам, защото наоколо имаше само бабички, облечени в черно. Като група гарвани, които отиват на екскурзия. Имаше и първокласнички, които отиваха в града на училище, но и те приличаха на бабички и вероятно отиваха да се учат за бабички. Тогава видях магаретата и забравих всичко останало. Видях ги като се спущахме от високото. Те изобщо не мърдаха. Не правеха абсолютно нищо. Само си стояха в жегата, за да ги има. Дори не пасяха. Само стояха с огромни тъжни клепачи. Стояха като забодени с карфици в рядката гора. По-късно, когато ги видях отблизо, разбрах защо стоят без да мърдат. Като в някаква нирвана. Ако видите отблизо клепките на магаре, ще разберете, че това е най-тежката въздишка на света. Само един път съм виждал човек да го прави и това беше Жан Габен. Та, тогава открих, че клепките на магарето са толкова тежки от неизказаните въздишки. Те го натискат със страшна сила към земята. Затова магаретата през лятото са като заковани. Ето, това беше моето лято. Закованите от тъга магарета и първокласничките – бабички.
Есен
Есента бай Йордан вдигаше знамената и бастуна си и започваше да бруси. Всичко, което имаше в гората, беше негово. Но не защото беше, а защото той ставаше малко дете, което си помни играчките. Ежедневно с канче вино в ръка бай Йордан доказваше изконните си права върху гората. Грехота е толкова плод да оставим на зимата. Всички есенни деца бай Йордан прибираше на топло, за да ги запази от зимата. Сакат в краката, с вълшебния бастун в ръка, като същински Наполеон в сините си дочени дрехи, старецът сочеше с бастуна си от каруцата къде има гъби, къде слива дивачка да обруся, къде има неща ничии и по тази причина на бай Йордан. А аз бях неговата армия и пехота, обираща труда на умовъзренията му. Страх от бога и от горския нямах. Вторият му беше братовчед, а с първия бай Йордан се беше разбрал, че скоро ще му се представи и тогава ще се оправят.
И смешни, и божествени бяха неговите теории за ракията и дивите сливи. Разказваше ми той, защо най-хубава на света е ракията от дива слива. Всяко животно, което се отърква около дивото дърво, дава по нещо от себе си на ракията. Глиганът и дава сила и ярост, но и онова дебело достолепие. Вълк отърка ли се, влива и самотата на зимните виелици. Като подраска с нокти лисицата в сливата остават онези жълто-зелени пламъчета, а от заешкото гризане в ракията влизат пресекулки в глътките. От сърната идва онази благост на адамовата ябълка, пчелите я правят мека и лепкава. Но винаги е тъжен този букет на дивачката. Защото спомен е ракията от предния живот на сливата. Силна е тя и всичко има в нея. И не може да опиташ само благостта на сърната без да опари небцето ти яростта на глигана. Няма кой да ги раздели, като добро и зло са свързани те в една плитка и не можеш да разплетеш едната, а да запазиш другата. Ракията беше Есента и упойка за дългата зима в гората. Казано е за силна ракия – синджир прави, куче да вържеш. Бай Йордан сам си правеше синджирите и здрави ги правеше, и дебели. Защото сам искаше в робство да бъде. Дълга е зимата. В едно село колкото по-малко са хората, толкова по-дълга е зимата. Обра всичко от есента бай Йордан, богоугодно го нарече, и се приготви за зимата. Махна всички чужди цветове и светове от себе си и започна да чака. Приготвен отдавна беше той за нея и като че ли я обичаше. Като младоженец я чакаше, нея, бялата. Искаше да си каже той с нея кой какво мисли за другия и да видят чии синдижри са по-яки. Добре се беше приготвил бай Йордан за зимата и откъм упойка я превъзхождаше. Само подпетените обувки пред вратата издаваха, че малко го е страх. Така и останаха те пред вратата. И досега не мога да разбера дали бяха на бай Йордан, или на зимата. Но не от самата зима се страхуваше стареца. Много пъти я беше посрещал и като капитан на кораб бе отблъсквал ледения и дъх, за да стигне до пролетния бряг. Но като че ли постоянното заобикаляне бе възбудило любопитството му да разбере кой живее там, има ли набори и дали ако и се остави може да види всичко, което е отнесла със себе си при своите пиратски набези. Ето такъв стар моряк живееше у бай Йордан, а като видях как отпусна бастуна си, разбрах, че ще го вземе зимата този път. Защото той така искаше. Ще го вземе, както вълните вземат от кораба този, който не се завързал за мачтата. С много синджири се беше вързал бай Йордан, но все по-примамлива ставаше за него песента на зимата и синджирите започнаха един по един да се късат. Като изтънели и нищо незначещи връзки. Като здравей, как си, добре съм. Като уморените клепачи на магарето. Късаше бай Йордан синджирите като кораб, затиснат от бурята до кея, но нищо не скърцаше и нищо не трещеше. Защото топлината на есенната упойка като кранец подпираше кораба и не му даваше да се разруши. Само вътрешни бяха ударите, тихи и меки. Гледах аз тази пантомима, защото това не беше моята зима, а неговата си, на бай Йордан, зимата. Като стар индианец реши той, че няма какво повече да прави тук и замина с нея. Останаха обувките пред вратата. Всеки път ги намирам на различно място.
Зимата
Сънувах, че умирам, на сутринта не се събудих
Най-добре е да се изживее зимата на село. Само на село тишината се чува осезаемо. И в синия скреж като в някаква мека магия потъват всички човешки шумове, пък и тези, които природата произвежда. След като снега погълне шумовете къде отиват те не зная, но съм виждал как сойките дори млъкват, когато земята побелее. Стоят те сгушени на някой клон, доколкото е удобно на клон да се гуши човек. Стоят си те гушнати и мълчат. Тъй както са гушнати, раменцата са им по-високо от главите и сякаш те постоянно и на всеки евентуален въпрос отговарят – не знам. И тогава именно като един Чарли Чаплин повдигат раменцата си, които са всъщност облите крайчета на крилете им. Снегът си стои, нищо не прави, само все повече се трупа и поглъща шумовете. И както изглежда той с тях се храни и дебелее. А сойката дебне. И като се надебне надава крясък, но той изчезва така внезапно както се е появил. И сойката отново се сгушва защото тя само е проверявала дали снега продължава да поглъща звуците. Недоверчиво нещо е сойката. Затова мине се, не мине половин час и отново се чува крясък, а снега все така тайнствено и неумолимо го поглъща. След като се убеди сойката, че на мястото където е кацнала снега поглъща шума, тя надава крясък за последна проверка и внезапно отлита да проверява на друго място. А снегът си стои, мълчи и се оглежда за още шум. И при това оглеждане се чува само скърцане. Скърца снега, защото се намества постоянно и търси как най-удобно да легне върху земята. Не знам защо си мисля, че снега не пада, а го изтърват от някой небесен двор, където е бил въдворен насила. Падат пухчетата, сякаш танцуват, но това не е танц, както би си помислил незапознат човек, а просто пухчетата бързат към точно и определено място. Там, където са били миналата година. Защото е немислимо пухче за града да падне на село. С кого ще си говори то и какви звуци ще извлече от непознатото място. Падат тихо пухчетата и удивително точно намират местата си, наместват се и започват да поглъщат шумовете. Тихо ги преглъщат и произвеждат тишина. Тази тишина на село е съвършена. В града не е така защото много и силни са звуците от безсмислената човешка дейност. Едно снежно пухче, което не успява да погълне градския шум умира и се превръща на кал. Това е много лошо, защото като кал то никога няма да се върне там откъдето е дошло и да се появи отново другата зима. Разбира се, и на село умират не малък брой пухчета, но смъртта им е по-милостива и има смисъл. Нещо повече – когато умира, то може лекичко да скръцне под обувките и да съобщи на наборите си, че е умряло. На неговото място остава следа и така цели пътеки в снежната гора. Които не са нищо друго, а масови гробници на снежни пухчета. По една такава гробница човек може да се ориентира и да му е от полза за да не се загуби после. Както човечеството по масовите гробници съди за една или друга цивилизация и се ориентира в историята. И колкото по-голяма е била цивилизацията толкова по-голяма е и масовата гробница след нея. Така посрещнах аз зимата на бай Йордан и когато снега изсмука всички шумове, дори и тези на автобуса, с който дойдох, заспах упоен, спокоен и ням. Видях, че всичко е бяло и аз самият съм бял и неразличим между тишината на пухчетата. И изведнъж се чува ТУМ-ТУМ-ТУМ-ТУМ. Шум, който не може да се сбърка. Тъпан тътне някъде далеч и отдолу. Отначало се чува един по-твърд шум, както дърводелец удря гвоздей по челото от първия път да го намести. И после това глухо ТУМ-ТУМ-ТУМ, постепенно шумът се приближава и ми става студено защото като се поглеждам не той идва към мен, а аз отивам към него. Бос, а краката ми остават в снега – малки бели гробчета. Доближавам се съвсем близо до него, той става много силен, хипнотизира краката ми и те започват да стъпват ТУМ-ТУМ-ТУМ-ТУМ. Колкото по-близо отивам до шума, става по-светло. И накрая с посинели от студ крака по-скоро го виждам на една височина. Всичко е светло, но не-равномерно, а на избухване, сякаш самите звуци на тъпана светят ТУМ-ТУМ-ТУМ-ТУМ. Проблясват светлините и умират в тишината на снега. И чак сега виждам старците. Те са без шапки и обувки. Голи. Две редици старци една срещу друга. Телата им са прозрачни, като стъклени и се виждат само кръвоносните им съдове. Гледам през тях и търся бай Йордан. Там е. Удря бай Йордан тъпана и заедно с другите е напълно прозрачен, вдига ръце нагоре и удря крака в земята. ТУМ-ТУМ-ТУМ-ТУМ. Доближават се двете редици, спират за малко, и старците с вдигнати нагоре лица викат У-У-У-У-У ДА ЕБА-А-А-А… Отдалечават се двете редици и втората отговаря Е-Е-Е-Е ДА ЕБА-А-А-А… ТУМ-ТУМ-ТУМ-ТУМ правят краката, залюляват се редиците и отново с вдигнати ръце някъде нагоре се вдига У-У-У ДА ЕБА-А-А-А… Другата прозрачна редица дружно отговаря Е-Е-Е ДА ЕБА-А-А-А… Докато правят това старците гледат лакомо снега и сякаш го преглъщат сладостно за да се утолят. Вдигат като вълци лица към небето и ритмично ядат шума. Преглъщат го и утолени издават към небето на пресекулки колкото дъх У-У-У ДА ЕБА-А-А-А… Е-Е-Е ДА ЕБА-А-А-А… ТУМ-ТУМ-ТУМ-ТУМ. ТУМ-ТУМ-ТУМ-ТУМ. Удря бай Йордан тъпана. През него виждам цялата гора и виждам как стъкленото му тяло постепенно се пълни със сняг и става по-тежко. Когато всички прозрачни старци се напълниха със сняг под краката им започна да ври и те започнаха да потъват. Снега не стана на кал, а просто изчезна. Започна да ври и се стопи. И със всяко ТУМ-ТУМ-ТУМ старците потъват все по-надълбоко и по-надълбоко. Изчезват. Тогава поглеждам надолу и виждам огромен кладенец пропаст. Аз съм на върха, а старците са далеч отдолу като малки точици. Там, в черната вода те са седнали в една галера, удря бай Йордан тъпана, а двете редици в ритъм, в ритъм гребат. Белите гърбове се навеждат и се изправят, се навеждат и се изправят. И все по-отдалеч се чува У-У-У ДА ЕБА-А-А-А… Е-Е-Е ДА ЕБА-А-А-А… Поглеждам нагоре и виждам, че водата се отразява в небето. А галерата всъщност не е надълбоко, а много нависоко. Старците гребат под ударите на тъпана и всеки удар просветва горе на високото. Галерата отминава и светлините стават все по-слаби и по-слаби, докато накрая изчезват съвсем. Така на ръба между бездната и небето се чувствам като песъчинка в средата на пясъчен часовник. И незнам къде е истинската посока, и чакам някой да обърне часовника, или поне да разбера с тялото си къде ми е земното притегляне. Така съм загубен между горе и долу, че се чувствам малък, гол, бял и кръгъл. Изгубен се чувствам, защото вече ги няма старците и трябва сам да остарея. Да стане прозрачно тялото ми и тогава чак ще разбера кой свят е истинския и там ли е бай Йордан. А дотогава само насън ще чувам тъпана и едно светло и пулсиращо петно ще изпълва ретината ми.
ТУМ-ТУМ-ТУМ-ТУМ.
Пролет
Като чуя някъде далече щурец винаги тичам в тревите, за да видя дали оттам не минава някой старец на велосипед със щурче на дръжката вместо звънец. Обикновено виждам само щурчето, но аз знам, че стареца и колелото са прозрачни.