разрязани точно наполовина:
от едната страна – самата вещ,
от другата – нейното име.
Между тях остава голямо пространство –
можеш да препускаш в него,
можеш и да живееш.
И ти се разполовяваш на две:
от едната страна – ти,
от другата – твоето име.
Случвало ли ти се е да усетиш
поне веднъж,
поне насън,
как върху твоите мисли
лягат други мисли,
как върху твоите ръце
лягат други ръце?
Някой те е разбрал за миг
и е проврял твоето име
през тялото ти
с тих звън,
с болка –
като меден език на камбана
в пустота на камбана.
Ад
Най-непоносимото в ада е туй,
че всички страдания
трябва да понасяш безмълвно
в най-строга тишина,
за да се чува как тлъстеят
праведниците в рая.
Охлюв
Охлювът залепи очите си
с восък,
скри глава в гръдта си,
сви се в себе си.
Над него остана черупката –
съвършена материя –
опротивяла му отдавна.
Около черупката
дебне останалият свят,
създаден по закони,
които също са му опротивели.
А в центъра на тая
вселенска скука –
той,
охлювът,
а сам на себе си – опротивял.
Компас
Морето е огромен компас.
Изнервени риби плават в него
и сочат север.
Всяка от тях – това е сигурно –
има своя полюс.
Копнее да го укрепи
и гълта
(само когато Нептун е разсеян!)
по-малките полюси.
Говорят, идвал денят
на единния, научно установения север,
когато всички рибки –
от първата
чак до последната –
ще заплуват заедно,
в редица,
една подир друга –
към север – по корем,
към юг – по гръб.
Тогава морските съдове няма
да объркват пътя си.
Ще изчезнат водовъртежите
и с този надежден компас
земята
ще се ориентира още по-добре
в своето ежедневие.
Море
Морето примлясква като лисича муцуна
през кафез, пълен с птици.
Всъщност и земята е препълнена с хора-птици,
задрямали по всички летви…
А водата стига до летвите,
прониква в костите
и те, хипнотизирани, топят захарта си.
А разрушението им е сладко.
Неподвижност
Привързана за брега лодка –
като извивка на застинала вълна,
с лопата във ръка усещам
как вече ме поглъща пясъкът…
Дело
Ако можех,
друго не бих направил,
освен дъбова пейка
посред морето.
Огромна и здрава,
от гладък дъб –
и върху нея
да почиват при буря
по-страхливите чайки,
рибките
да постоят, да побъбрят,
да споделят по нещо.
Вятърът да си отдъхне
на моята пейка
и да ми каже:
„Нищо хубаво
в живота си не направи,
освен тази дъбова пейка,
дето я сложи насред морето!“
Да, добре го измислих.
С радост бих я направил.
Главата си бих подпрял с ръце,
бих седнал там –
в центъра на сърцето.
Без море
Смаляваше се старецът с всеки изминат ден.
Материята в него
вежливо се извиняваше
и тихо на пръсти си отиваше,
за да влезе в някой нов образ.
Морето, в което старецът ловеше риба,
също се смаляваше,
докато един ден съвсем се свърши.
Навярно и то,
заедно със своите вълни и риби,
се бе преместило някъде,
под други лодки.
Превод от румънски: Огнян Стамболиев