бележки за гръцката поезия
В едно свое интервю нобеловият лауреат Одисеас Елитис изрича съдбовните думи: „Не жаля поетите, които са останали без общество, жаля обществото, останало без поети!“ Слова сякаш продължение на думите на Хьолдерлин от „Хляб и вино“: „И поетите за какво са в едно бездушно време?“ Това е един въпрос, който виси в продължение на десетилетия в гръцката поезия, той се задава с различен оттенък от Дионисиос Соломос, национален поет на Гърция, от Аристотелис Валаоритис, от Костис Паламас, от Константинос Кавафис, Ангелос Сикелианос, за да стигнем до много от най-значителните поети на съвремието.
И това не е случайно, защото творците в Гърция често, особено през най-хуманния XX в., са поставени пред много изпитания, оставени са без морална и материална подкрепа в обстановката на студенина и безразличие. Гръцкото общество, колкото и странно да се види на някого, не е отворено за книгата и особено за поезията. Веднага бих потвърдил казаното с примери. Константинос Кавафис, който паралелно с Томас Елиът достига до съвършена опростеност на поетическия израз, докато е жив не успява да издаде отделна стихосбирка. Той изпраща отделни листа с по пет-шест стихотворения до близки приятели, достойни да споделят мислите му. Едва след смъртта му излизат събрани завещаните от него за бъдещето 154 стихотворения. Този факт не пречи още през 1903 г. видният гръцки писател Григориус Ксенопулос да отбележи в една от първите си критики за поета: „Измина доста време, десет или дванадесет години, откакто прочетох в някакъв дневник първото му стихотворение „Тарантини“. Една сбита, кратка картина на народ, празнуващ под заплахата на тираните си, и нищо повече. Стихотворението наистина не беше изключително, но трябва да е имало нещо особено, необикновено, защото името, което видях отдолу, на млад и вероятно непознат – Константинос П. Кавафис – ми се запечата оттогава. И оттогава обичам да чета всичко, което носи това име, винаги стихове, твърде рядко, твърде кратки… Годините отминаваха и всяка прибавяше по нещо в тази малка и разпръсната сбирка, но едновременно привнасяше нещо и в мен. Полека-лека вниманието ми се превърна в уважение. И изведнъж един ден забелязах с изненада, със страх, че уважението ми е достигнало опасните граници на възхищението. Защото никак не е безопасно нещо, повярвайте ми, да се възхищавате от един поет, който се казва Кавафис и е александриец, и не е написал досега повече от дванадесет, най-много петнадесет стихотворения – и без те никога да са събрани и отпечатани на японска хартия, за които никога не е писана статия във вестниците, а името му не се среща никъде другаде, освен няколко пъти под кратките му стихове.“ Тези думи са написани през 1903 г.! Трябва антените ти да са прекалено чувствителни, за да хванеш толкова отдалеч сигналите на една нова звезда.
Почти същото се случва с Георгиос Сеферис. Стихосбирката му „Завой“, не повече от 50 стр., в 200 екземпляра, предизвиква само за няколко месеца 16 статии и една книга. Това е през 1931 г., а поетът е публикувал само един превод на Пол Валери. Отзивите са в диапазона от възвеличаване, до сгромолясване. Литературният историк Аристос Камбанис мимоходом отбелязва – „Ако не е луд, който откликва със стихове и проза на тъмните френски символисти или на По, ако не е… много стар, ще е, може би, поетът на утрето.“ А младият интелектуалец Георгиос Теотокас подчертава: „Завой“ извира от един чист и богат извор“. И това в една страна, където хоризонтите на критиката не са твърде високи!
ПОЕЗИЯ НА ОТЧАЯНИЕТО, НЕВЕРИЕТО
Това е можа би най-точното и кратко описание на състоянието на гръцката поезия след Първата световна война и последвалата я „малоазийска катастрофа“ през 1922 г. Политическото разложение има за резултат упадъка на утвърдените морални стойности. И естествените последствия икономически, политически и морални. Цяло поколение израства под тежките удари на кризата, носи в себе си тревогите на едно време без идеали и вяра. Моралният упадък особено засяга младото поколение, което разбира, че живее в победена страна, без бъдеще, оставена на порива на всички ветрове.
Цялата гръцка поезия за известно време е завладяна от песимизма. Има един период в нея, когато се смята, че само плачът е творчество, че красотата е в меланхолията, в неземните блянове, в затварянето от света. В многогласния хор на поети като Наполеон Лапатиотис, Телос Аграс, Сотирис Скипис, Ригас Голфис, Ромос Филирас, Стефанос Дафнис особено място не само поради творчеството, но и поради жизнения си път, има Костас Кариотакис. Той се оказва от малцината, които са способни да разберат дълбоката същност на времето, да поберат в творчеството си всичко вълнуващо. И едновременно никой в новата гръцка литература не е изразил толкова безнадеждно, толкова ясно и толкова драматично завладяващото чувство на епохата – чувството на песимизъм, отчаяние, желанието за бягство.
Жизненият му и творчески път, съдбовните извивки на трагичната му участ дават може би най-ярка представа за поколението, творчески утвърдило се след войната и катастрофата. В неговия живот като в огледало се отразява животът на голямата част от гръцката интелигенция от този период, а със самоубийството си той изплати много неизвършени грехове, даде нова стойност на живота. Близо до живота го държи вярата в безсмъртната сила на творчеството. Той не може да си представи, че написаното, което носи вести за вековете, може да умре. Кариотакис има от пушкиновото усещане за поезията, за нейната неизчерпаема сила: „не, целият не ще умра“.
Целият му живот е подпечатан от чувството за някаква несъществуваща вина, за неизвършени тайнства. Трагичният въпрос в „Как млади стигнахме ний тук“ може да се сравни с този на Николай Лилиев в „Какво ще кажем ние на младите сърца…“. Отчаяние и неверие, че нещата могат да се решат на този свят суетен блика от поезията на Кариотакис:
А толкоз млади сме; сами ни тук стовари
една нощ корабът и скри се във сърцето на простора.
Сега се питаме: – Какво сме сторили, какво съм сторил,
че гаснем всички, почти деца, и гинем от умора?
Те са причина за страшната изповед „За смърт жадувам“ още повече, че не е естествено да си представим едно „почти дете“ да жадува смърт. Но тази мисъл, повторена по един или друг начин в стиховете на Кариотакис им придава тъжно очарование, за да се превърне в чувство, което ще го доведе до самоубийството. Изстрелът на Кариотакис развълнува гръцката културна общественост, докато гръцкото общество дълго време не иска да разбере този страшен жест на поета, който не намери други средства да се бори срещу бездушието и бездуховността на заобикалящата го действителност.
РАВНОСМЕТКАТА
Времето от двадесетте до тридесетте години заварва гръцките писатели сладострастно потопени в някаква меланхолия, характерна за поетите на упадъка в Европа. Но Европа, също значително засегната от войната, вече търси нови пътища. Едно голямо литературно и творческо възраждане вещае движението на сюрреализма. Докато хоризонтите в Гърция се затварят. Изстрелът на Кариотакис отеква с подобаваща сила сред културната общественост. Той е не само един край, но и едно начало. Защото е и призив за действие, за разкриване на истината, колкото и горчива и гола да е, стига да води към изход от измамата.
Гневни са думите на Георгиос Теотокас в знаменитото му есе „Свободният дух“, станало манифест на т.н. Поколение от 30-те. То е обвинение срещу пошлостта и затварянето в дребното ежедневие, повик към нов и открит живот: „След 1922 г. престанаха да вярват в Гърция. Оттогава земята ни не роди нищо смело, сякаш няма нужда да надскочи това положение. Катастрофата задуши всеки идеалистичен дух. Поезията говори само за смъртта, чувствува се носталгия по миналото – надгробни песни. Мислите на много образовани хора приличат на викове на удавници: Какъв смисъл да се опитваме да се борим, когато нищо не може да се промени в Гърция.“ Но и в тази безнадеждност има нотка оптимизъм – Теотокас вижда бъдещето в ръцете на младото поколение, което вече заявява своите искания и тук той не се излъгва.
В бележката си за стихосбирката на Сеферис той отбелязва: „С творчеството си и с живота си Кариотакис бележи едно спадане, загуба, изоставяне на борбата за овладяване красотата и радостта от живота. „Завой“ започва борбата отново и под друга форма, с други средства и с други насоки. Открива перспективи пред едно изкуство, по-действено и зряло, но и излято, строго и трудно“. Времето потвърди очакванията на Теотокас. След „Завой“ се появяват „Щерна“ и „Роман“, „Корабен дневник“ и „Кипър, който ме плени“, които доразвиват идеите на автора за смисъла на преданието, за дълбочината на творческите търсения.
ВЕСТИТЕ НА СЮРРЕАЛИЗМА
След Сеферис в гръцката поезия започва да се диша по-леко, разрушени са много табута. Разчистена беше почвата за сюрреализма, който в Европа беше набрал скорост. И той не закъсня да се появи в Гърция и то с целия си блясък. Не зная дали това се дължи на известното закъснение или на таланта на гръцките сюрреалисти, но той е различен, носи други вести. Започнал с незрелите опити на Никита Рандос и Теодорос Дорос, той придобива нов смисъл в произведенията на Андреас Ембирикос, Никос Енгонопулос, Никос Гатцос, Никос Кавадиас, Янис Рицос и особено на Одисеас Елитис.
И наистина, във „Висока пещ“ Ембирикос сякаш преработва новия метал на поезията, слага солидни основи на бъдещите търсения. Художникът и поетът Енгонопулос, минал през Париж и Училището за изящни изкуства, в „Не говорете с шофьора“ въвежда новия език в поезията, разбърква пространството и времето, а с „Боливар“, една поема, вдъхновена от преклонението пред подвига, възпява борбата за свобода и красота със средствата на сюрреализма. С единствената си стихосбирка „Аморгос“ Никос Гатцос въвежда в гръцката поезия автоматичното писане, без да се откъсва от националната традиция, от народния език. Изненада и досега са стихосбирките на Никос Кавадиас „Марабу“ и „Мъгла“, поетът моряк, роден в далечен Китай и плувал по всички морета и океани. В поезията му се откриват елементи на космополитизъм, но в особена форма, която се родее с носталгичните картини на Костас Уранис, където склонността към заминаване и завръщане взаимно се обвързват. Дълбоко съчетаване на личните с гражданските мотиви носи поезията на Янис Рицос, който изминава дълъг и плодотворен творчески път, през който се влияе от различни течения и движения в литературата, но остава верен на своя творчески натюрел, „хамалин, носещ на плещите си тежестта на болното поколение“, както сам се определя. За да стигнем до най-високите постижения на гръцкия сюрреализъм в творчеството на Одисеас Елитис.
Още първото произведение на Елитис „Ориентации“ дава нова насока на гръцката поезия, връща я към традициите на преклонение пред родната природа, пред извечните символи, но всичко на ново равнище, с нови изразни средства. Сюрреализмът даде възможност на поезията в Гърция да се освободи от излишните украшения, да отхвърли старите стереотипи. Това е нова поетика, която дава възможност на значителните творци да разкрият един свят колкото необичаен, толкова и нов, усещания и чувства дълбоки, разтърсващи. Творецът трябваше като древната Фрина да застане гол пред съда на читателите, да извади на показ душата си. С „Ориентации“ в гръцката поезия навлиза опреснителният дъх на море, преклонение пред красотата на природата, неотразимият чар на лятото.
Елиът казва, че истинската поезия поставя някакъв нов ред на нещата в света. Нов лирически ред поставя в гръцката природа Елитис. Никой не би могъл да твърди, че гръцката поезия преди него не е била свързана с морето, с островите, с жената, с любовта. Но, Господи, как всичко това при Елитис придобива нов смисъл. Темите на поезията са вечни, но често се обновяват от силата на личността и от поетическия талант на всеки голям творец. Защото не може да си голям поет, без да си голяма личност.
БЕЗДНАТА НА РАЗДЕЛЕНИЕТО
Главоломните промени по време и след Втората световна война не можеха да не засегнат и поезията, поетите. Борбата срещу фашизма за известно време обединява всички прогресивни сили в Гърция, насочва ги към основната цел – освобождаване на поробеното отечество. За тази цел всички средства са святи. Но очакваното освобождение не донесе мечтаните промени. Бездната на гражданската война раздели Гърция на два лагера и жертвите са значително повече, отколкото в борбата срещу фашизма. Все по-често интелектуалците си задават въпроса какво мислехме, какво се получи. Много писатели търсеха да открият корените на тези междуособици, причините за пролятата братска кръв. Между тях с особена сила се откроиха Ангелос Сикелианос, Никос Казандзакис, Янис Гуделис, Никифорос Вретакос, Минас Димакис, Йоргос Кодзиулас, Манолис Анагностакис и др.
„Мътни реки“ на Вретакос станаха символ на разделеното време. Защото мътно беше времето. За Гърция настъпи период на концентрационни лагери и на лагерна литература и главно поезия. Сякаш изкуството нямаше с какво друго да се занимава. Блестящи стихове за това време оставиха Тасос Ливадитис, Менелаос Лудемис, Христос Кулурис, Титос Патрикиос, Милтос Сахтурис, без да споменаваме някои от предшествува-щото поколение. По тези стихове Микис Теодоракис и Манос Хадзидакис създадоха великолепни песни, които се запяха от цял народ. А когато поезията се превърне в песен, нейната роля става още по-завладяваща.
Това поколение беше наречено Поколение на загубата. Но в поезията може да печели този, който може да губи. Мисля в произведенията на писателите от това време трябва да престанем да търсим, както често досега се случва, идеологическите подклатки, идейните заблуди. И тогава можем да видим истинското му лице, да го разберем. Пример за това ни дава стихотворението на Арис Александру „Ножът“:
Както се бави стоманата да стане остър и полезен нож
така и думите се бавят да се наточат в слово.
Между това
докато работиш на колелото
внимавай да не се отвличаш
да не се изплашиш
от бляскавата взаимовръзка на искрите.
Целта ти ножът е.
ЗАГУБЕНОТО ПОКОЛЕНИЕ
Чувството за измама, за изгубен живот, за тъга по несбъднати мечти властвува в гръцката поезия през последните години. Външно тя бяга от парливите въпроси на деня, а не може да се откъсне от тях и се получава едно вечно раздвоение. По-значителните поети като Анестис Евангелу, Вирон Леондарис, Продромос Маркоглу, Михалис Кацарос, Толис Никифору, Нана Исая, Никос Григориадис, Динос Христианопулос и Дзени Мастораки вече намериха своето амплоа, други са във вечно търсене. Но без търсене няма и истински постижения.
А гръцката литература има с какво да се представи пред света на читателите. Достатъчно е само да споменем, че за петнадесет години гръцката поезия на два пъти беше отличена с Нобелова награда. А това не се случва толкова често.