Смъртта чете вестник

Мирча Динеску

Преди известно време в Сибир били открити няколко замръзнали мамута, които – за учудване на учените – имали в стомасите си цвят от лайкучка. Не бих искал да коментирам лицемерието на Природата или трагичната участ на тези безобидни тревопасни, а само обидното сравнение, наложено ни от заглавието на статия в западен вестник: „В Румъния – последният мамут на сталинизма“. Сталински – да, но защо мамут? Страхувам се, че вместо лайкучка – при възможно промяна на социалния климат в огромния корем на нашия сталинист ще видим няколко десетки трупове. Във Валя Жулуй, Брашов, Тимишоара, в Клуж и Яш, в Търгу Муреш и в столицата бяха „глътнати“ и все още се „гълтат“ живи хора, които имаха кураж да изкрещят своето отчаяние. Веселият и закачлив фолклор на нашия народ постепенно се превърна в шепнешком изречено вайкане, във фолклор на страха, на зловещите слухове, готови да парализират и волята, и дори говора. Смъртният Страх стана националният продукт, който се предлага без купони на всеки ъгъл в страната.

Кой да ти помогне?… У нас не действа католическата фабрика от полски тип, нито войнстващата църква, нито чудотворната икона на Ченстохова. Имаме си президентска икона, военизирани заводи и световния рекорд по погребения, особено през зимния сезон.

Къде да бягаш? Берлинската стена я преместиха тухла по тухла нашите социалистически граници. Европа, според думите на нашия пророк и вожд, е дяволска Атлантида, която потъва в тресавището на демокрацията и румънците ще се спасят от това бедствие единствено благодарение на него.

Кой да те защити? Ослепялото правосъдие ли? Тези господа-юристи, изучавали в университета силата и превъзходството на „румънската левица“ над „румънското право“, са направо обезумели от страха да не изгубят постовете си. То и без това смятат милата конституция на СРР за най-обикновен пропаганден материал, инструмент на дявола, с който не можеш да се спасиш в съда. Мой бивш съученик в момент на отчаяние и бунт налепи няколко антипрезидентски позивчета на Северната гара, за което бе осъден на пет години затвор, и което е най-вълнуващото, самият адвокат на защитата го заклейми най-силно на процеса, воден разбира се, при закрити врати.

На кого да се оплачеш? На нашата „народна“ милиция ли? Румени здравеняци, които зарязаха кооперативите на село, застанаха на всеки десет метра по улиците на столицата, готови да следят ежедневно и ежечасно населението, като че ли е безсловесно стадо овце. При своето кратко ограмотяване те научиха, че всичко, което се движи след осем вечерта, когато гасят уличните лампи и затварят кината, ресторантите и театрите – т.е. времето, когато нашите градове замират, всички пешеходци са възможни престъпници или най-малкото – ожесточени разрушители, готови да взривят статуята на любимия вожд на световния пролетариат другаря Ленин, която впрочем горя миналата година.

Къде да намериш подкрепа? У другарите от печата? У апостолите на култа към личността, които пишат с лъжицата, с която ядат? От две десетилетия в нашата преса се появяват все едни и същи ретуширани снимки на вожда, драскат се едни и същи глупави фрази. Единственото наистина ново пространство там е мястото, определено за некролозите.

Ами дисидентите? Сякаш от време на време надават по някой вик. Странното усещане, което ме обзе в последно време е, че малцината наши дисиденти са държани от Чаушеску живи, колкото и да е парадоксално, с определено пропагандна цел. Късно е да им помогнеш да изчезнат, след като на Запад вече ги знаят. Вярвате ли обаче, че румънците са по природа по-мълчаливи от немците, унгарците или поляците, та да не могат да имат досега повече от един жив дисидент на два милиона население? Едва ли. Всъщност у нас има повече от 20 милиона протестиращи, дисиденти, напълно лишени от възможност за открито изразяване на мненията. На тях просто им тикват парцал в устата! Аз не съм чувал за антифашистки прояви по улиците на столицата на Третия райх през 40-те години. Предполагам, че вкъщи се е шепнело, но навън е имало дисциплина и ред. Кафявият терор е действал безотказно. Така наречените предатели са били убивани, преди да бъдат съдени. В Румъния сега няма политически процеси, поради простата причина, че в конституцията ни съвсем ясно пише, че всеки гражданин има правото свободно да изразява мнението си. А в устава на Партията се твърди, че всеки редови член можел да критикува дори Другаря Генерален Секретар (??)… Техниката на репресивните органи е да действат почти нелегално, сякаш са в опозиция. „Синовете на хайдутина Аврам Янку“, тези, които изпратиха заплашващи със смърт писма на немските писатели, емигрирали от Румъния в Западна Германия. Те изпратиха „въздушни целувки“ и на редица унгарски и румънски интелектуалци в страната. Бяхме готови да се оплачем и ние от тези „деликатни“ автори на писма чак в ЦеКа, но се уплашихме да не се натъкнем там на техния Татко. На „по-опасните“ работници не им изпращаха писма. Тях самите ги изпращаха в собствените им домове, затворени между четири дъски и само нещастните им семейства можеха да разберат смисъла на смъртното послание, защото официално се съобщаваше, че ставало дума за „трудова злополука“, за „катастрофа“, „самоубийство“, „сърдечен удар“ и т. н. Впрегнат в каруцата на протестиращите трябва да внимаваш да не се движиш без придружител из града, да не пускаш децата си да играят навън, да сядаш (в определена институция) на кресло с радиоактивна „тапицерия“, да си дезинфекцираш дръжката на вратата, да не би да е отровена. Нашето положение не може да се сравни с нищо друго по света. Когато чух, че Вацлав Хавел гледа в затвора в Прага телевизия и разполага в килията си с пишеща машина-компютър, това ми прозвуча като анекдот. Защото писателите у нас не могат да държат в собствения си дом обикновена пишеща машина без разрешение от народна милиция, а за затвора да не говорим… Един бивш дисидент, поет, в „приятелски диалог“ с прокурора трябваше да избере между деветдесет дни затвор, прекарани в „компанията“ на криминални типове, харесващи млади мъже – или емиграцията. Поетът благодари на откровения служител на правосъдието и избра изгнанието.

Та питам сега: Къде са нашите писатели – „надеждните помощници на Партията“ – доскорошните любимци?

През 50-те години онези, които се съюзиха с дявола, бяха привилегировани. От хонорара само за едно стихотворение, публикувано на първа страница на партийния орган можеше да си купиш палто от английски плат и да се храниш поне един месец в най-луксозния ресторант в столицата. Какви времена бяха? Прославяш татенцето, а той плащаше – не си играеше. Плащаше с лихвите и на тези, които отказваха да му продадат таланта си. Много от тях бяха преквалифицирани – на мястото на изтръгнатото от ръката им перо или тикваха сърпа и чука на партийното въоръжение, за да прибират тръстиката в делтата на Дунава или да заковат само пироните на ковчега си край грандиозния канал „Дунав – Черно море“. Междувременно фиестата продължаваше. Дворецът Пелеш в Синая, бивша собственост на крал Карол, се превърна в творчески дом за излезлите от конвейера на партийната фабрика за писатели. Историята си запретна полата: поетите-пролеткултовци се разположиха в бившите покои на кралица Мария, съчинявайки неграмотни „революционни“ поеми. За едно „хей-руп“, „Горо ле, горо зелена“ или „слава на Другаря Сталин“ се раздаваха разкошни вили и се трупаха богатства. Така на ринга излязоха нашите първи милионери на Партията от редиците на писателския съюз и оттогава тези активисти на перото, прегърбени от многото привилегии, бяха натоварени с отговорната мисия да ръководят бранша и да станат негови говорители.

Свободният, полъх на 60-те години възкреси доста творци, които бяха погребани под сметта на посредствеността. Безгрешната Партия хвърли на разгневената тълпа бившите си знаменосци, заведе цензурата си на педикюр да и поизпилят малко извитите нокти, примири се с факта, че соцреализмът е заболял от тежък диабет и че не е необходимо да се подслажда действителността. Но всяко чудо за три дни.

През 70-те години писателите не се въодушевиха от китайската културна революция. Привилегиите започнаха да отпадат. Дворецът в Синая отново стана лятна резиденция – сега на клана Чаушеску, хонорарът за едно стихотворение възвърна символичната си цена, т. е. стойността на порция печено в ресторант, но с хляб от къщи, портретите на авторите бяха изтръгнати от собствените им книги, да нямало култ към личността. Стигна се до идеята за разпускане на писателския съюз, защото бил институция от стар тип, по съветски образец. Явно трамваите и автобусите бяха по японски образец, купоните за захар и олио – по американски, вестниците – по френски, а само бедният писателски съюз – по съветски! И всяка нова година ни носеше нов подарък: съвсем нови еполети на раменете на цензурата, нашествие на скакалците-творци-самодейци от националния фестивал „Възпев на Румъния“ – едно твърде добре дирижирано смесване на стойностите (истински и фалшиви), а също и премахване на неспособните за компромиси, както и извеждането на преден план на официалните глашатаи.

Последната проява на достойнство, демонстрирана от Съюза, беше Националната конференция на писателите през 1981, когато повечето гласове не прозвучаха в унисон с мелодията, препоръчана от ЦеКа. Но не особено ефикасната и пасивна съпротива на някои изтъкнати колеги, фактът, че приехме наложеното отгоре послушно ръководство, масовата емиграция на писатели, всичко това подкопа нашата организация, постепенно превърнала се в кооператив за производство на самота. Фантомът на мизерията се носи и днес над румънските писатели и това във време, когато месец след месец расте грамадата от възхвали на любимите Разрушители. Ирония на съдбата! Сигурно я заслужаваме дори заради прикритото съглашателство да публикуваш по някоя неутрална статия редом с шовинистичните и лирикоподобните говежди експерименти на онези, които стоят на четири лапи пред диктатора.

Една обща стачка на истинските писатели би била единственото решение за спасяване на лицето на румънската култура. При все, че ако писателите съберат всичките си думи на едно място, може би досегашните праисторически животни ще напуснат научните книги и ще влязат в тези, по ботаника… да пасат лайкучка!

Превод от румънски: Огнян Стамболиев

Коментари