И преди четири години му се случи същото: тъкмо когато реши, че се е заблудил, неочаквано се озова пред тази църква. Беше непретенциозна сграда, без определена възраст, с нищо не-отличаваща се от съседните. Тогава имаше толкова много хора, че просто се обърка и спря до вратата.
Сега църквата беше празна. Но той зърна някакъв вратар, близо до олтара и веднага се отправи към него, тихо на пръсти.
– Името ми е Думитру – подхвана усмихнат. – Не вярвам да си спомняте за мен. Бях тук преди четири години: дойдох по погрешка – добави след кратко колебание като повиши глас.
– Мислех, че ще има фестивал на Балтийските културни организации. Жена ми е латвийка. Знаех, че ще бъде много доволна, ако разбере, че съм пребродил половината град, за да присъствувам на балтийски празници. И какво още да ви кажа: бях много развълнуван като влязох; цялата тази зала, пълна с народ и доктор Мартин, който говори от амвона: разпалени и искрено, като пророк…
– Фестивал на Балтийските културни организации – каза вратарят като примигна. – Като че ли си спомням…
– Виждате ли, тъкмо това е хубавото – добави Думитру и отново се усмихна. – Фестивалът беше преди седмица, а аз не знаех. Заблудих се. Прочетох афиша, но не забелязах датата. Велика е силата господна! – тежко въздъхна той. – Бях дошъл за фестивала, когато тук, в тази зала проповядваше доктор Мартин. Проповядваше и правеше чудеса.
– Като че ли си спомням – повтори вратарят. – Фестивал на Балтийските организации, на всички балтийски организации. Беше много красиво. Лекции, хорове, танцови състави. Спомням си…
– Съжалявам, че не ги видях – започна Думитру след пауза..
– Обърках датите и дойдох след една седмица. Но както вече ви казах тай стана чудото: по погрешка. Дойдох чак след седмица…
– Добре си спомням – продължи вратарят. – Хорове и групи, деца със звънчета… Не, не май че греша. Тези деца със звънчетата бяха тук по друг повод. Пак заради някакъв фестивал…
– И тогава – прекъсна го Думитру, – тъй като ми донесоха отново нещата тук, мислех да намина да го видя и да му благодаря. На доктор Мартин, исках да кажа…
Вратарят поклати отрицателно глава:
– Той не беше на фестивала. Може би имате предвид доктор Уилямс. Той се занимава с тези неща: събрания, конференции и фестивали. Елате с мен – добави той и се отправи към страничната врата. – Само да не си тръгне, че съветът ей-сега ще свърши…
Излязоха в коридора и вратарят рязко ускори крачка.
– Не, че имам нещо против него – подхвана Думитру, – но аз дойдох за доктор Мартин. Големият проповедник и чудотворец. Дойдох да му благодаря за чудото…
Вратарят се спря и изненадан изви глава.
– За чудото? – повтори той. – Тогава не е доктор Уилямс. Той е по културната и обществената дейност. Трябва да е доктор Таубес. Но той не идва на работа, освен сутрин…
– Ах, а доктор Мартин? – боязливо запита Думитру. – Него искам да видя.
– Не си спомням – отвърна вратарят и разсеяно се почеса по темето. – Що за човек е той?
– Ах – разпали се Думитру и протегна широко ръката си настрана, – той е като пророк! Висок, красив, с извити, черни вежди и огнени очи. Говори вдъхновено, пламенно.
– Не се сещам кой може да е – каза вратарят. – Може да е някой от комитета. Елате с мен, че заседанието вече свършва. Доктор Уилямс ще ви каже кой е…
Щом влязоха, мъжът се смути и остана до вратата, като мачкаше шапката си в ръка.
Край дълга маса бяха насядали десетина мъже. Неколцина обърнаха за миг глави към входа и веднага се върнаха към работата си. Думитру продължи да мълчи, но скоро усети погледите им върху себе си. После без да разбере, направи крачка и започна:
– Не знам кой от вас се сеща за мен; оттогава минаха четири години. В тази света църква Господ се смили над Текла и над мен и направи чудо. Идваха за фестивала, когато изведнъж видях, че започват чудесата. Болни от всякакви болести чакаха на опашка; един от друг по-зле – страдащи от сърце, от астма, от ревматизъм, но с молитви и съсредоточаване се излекуваха всички.
Някой от масата се наведе към доктор Уилямс и му прошепна:
– Това сигурно трябва да е било на осми февруари.
Но докторът като че ли не го чу. Беше вперил очи в Думитру и се помъчи да разбере какво иска да каже, да разгадае, развълнуваните му думи.
– Щом дойде моят ред, сложи ръка на челото ми и усетих, че сърцето ми пламва, но сега не става дума за мен: аз не страдах от нищо. Бях дошъл тук за фестивала. Текла боледуваше от астма още от дете и никой лекар на света не можеше да я излекува. „Не е за мен – му казах аз, а за жена ми, Текла. Страда от страшна астма. Можете ли да направите нещо за нея?“ „Аз не мога да направя нищо – отвърна ми той. – Но Господ е всесилен. Носите ли нещо от нея?“ „Имам една снимка“ – отговорих му аз и я извадих…
Думитру остави шапката си върху килима, потърси портфейла си и измъкна някаква снимка. После направи няколко крачки към масата, като държеше снимката така, че да могат да я видят всички.
– Така и постъпи той тогава, в църквата. Просто извика: „Тази млада и красива жена вехне и страда. И е далече от нас. Колко далече?“ – ме попита. „Трябва да има две хиляди мили.“ – отвърнах му аз. И тогава доктор Мартин скръсти ръце:…
– Чакай малко! – прекъсна го доктор Уилямс. – Откъде знаеш, че е бил Мартин? Кой ти каза?
Говореше нервно и почти строго, а Думитру объркан замълча.
– Кой ти каза за Мартин? Откъде знаеш, че е бил точно той? – стресна го изведнъж почти напълно оплешивял мъж, който до този момент беше пушил мълчалив и замислен.
– Ами че всички от църквата знаеха, че той е доктор Мартин – отвърна Думитру окуражен. – Доктор Мартин – прочутият проповедник и чудотворец, който лекува чрез съсредоточаване и молитви и с помощта на Бога прави чудеса в светите църкви…
– Не, не би могъл да бъде той – прекъсна го доктор Уилямс.
– Той нямаше такива способности. Дори не стоя при нас.
– Доктор Мартин беше – настоя Думитру. – Оня, който говореше разпалено като пророк и владееше телепатията.
– Най-добре е да кажем истината – обади се някой откъм прозореца.
Думитру извърна глава към него и зачака какво ще кажат.
– Приятелю – започна доктор Уилямс и скръсти ръце, като за миг ги приближи към лицето, сякаш искаше да се помоли. – Неведоми са пътищата господни, но истината е една и трябва да се открие. Тъй нареченият доктор Мартин не беше нито доктор по теология, нито пък имаше някакви лечителски способности. Дори не беше честен човек, нямаше страх от бога…
– Не вярвам! – изведнъж извика Думитру. Но веднага се засрами от вика си, който стресна цялата група, изчерви се и млъкна.
– Беше голямо изпитание за всички нас – продължи мъжът до прозореца. – Този тъй наречен доктор Мартин компрометира кампанията ни за лечението чрез молитви.
– Подготвяхме я в широк мащаб – добави доктор Уилямс и горчиво се усмихна. – Но като избухна скандала с мисис Блит…
– Опита се да измъкне голяма сума пари – заобяснява мъжът до прозореца.
– Солидна сума – продължи доктор Уилямс. – Тази мисис Блит имаше само една дъщеря и тя беше парализирана.
– Детски паралич – уточни някой.
– Беше голям удар срещу църквата – забеляза доктор Уилямс. – Арестуваха го и на процеса си призна всичко.
– Право да ви кажа, това ми хареса – обади се един бледен младеж с тъмни очила. – На процеса се държа като истински християнин. Онзи Дюги…
– Истинското му име е Дюге – прекъсна го някой. – По произход е канадец…
– Казва се Дюги – продължи младежът. – Това го знам с положителност. На процеса призна всичко. Всичко, като истински християнин, който честно си изповядва греховете. Шашна ме. А после, видяхте ли какво направи после, след като излезе от затвора?
– Тогава не е той! – извика Думитру и рязко се наведе, за да вдигне шапката си от килима. – Говоря ви за доктор Мартин, проповедник, който прави чудеса.
– Той беше просто един мошеник! – избухна доктор Уйлмяс, изгубил всякакво търпение.
– Да, но демонстрира голяма морална сила – осмели се младежът. – Всеки друг след затвора не би се върнал на местопрестъплението, а той, както знаете, живее в същия квартал с мисис Блит.
– За да не плаща наем – прекъсна го оня, който каза за канадския произход. – Живее при свой братовчед.
– Все пак се осмелил да гледа в очите хората, които преди това е подвел – настоя младият. – Значи има морални сили…
– Но къде ги гледа в очите? Къде? В бара „Трите коня“, ли?
– Барът го държи негов роднина – уточни някой. – Всъщност работи там няколко часа дневно за храна и дрехи.
– Не знам какво прави – намеси се доктор Уилямс като се опита да сложи край на спора, – и не искам да го съдя. Не ходя по барове, но тези, които са го видели в „Трите коня“ ми казаха, че е бил ако не мъртво пиян, то поне не съвсем в ред… И в този случай…
– Позволете ми и аз да ви кажа две думи – прекъсна го Думитру, притискайки шапката си с ръце към гърдите. – Искам, както му е реда, да си кажа думата. – но от вълнение изгуби нишката на мисълта и започна да говори английски, който вече трудно можеше да се разбере. – И аз, и моята съпруга Текла ще му бъдем задължени за цял живот. Когато видях това струпване на коленичили молещи се хора, тогава, мога да кажа, че разбрах. Разбрах всичко, което се бе случило от самото начало до деня на сватбата. Можеше да се каже, че е брак по любов. И двамата бяхме бедни, а освен това аз говорех английски зле. Бях беден, окаян емигрант и не бях успял още да усетя тънкостите на езика. Аз съм от Дунава. Да, говорех много лошо, но все пак се разбирахме. Тя, Текла, беше образована, учила в колеж. Мога да кажа, че ми помогна да говоря правилно английски. И тъй като много се обичахме, се оженихме. Но тя страдаше от астма. Всеки ден, буквално всеки божи ден получаваше пристъп, след пристъп… И тогава доктор Мартин ми каза: „Иди си спокойно в къщи и благодари на Бога за голямата му милост. Твоята жена е излекувана!…“ И като ми го каза знаех, че е точно така. Затова не поисках да ѝ телефонирам. Знаех, че е излекувана. Защо да се съмнявам във всемогъществото на Бога? И като се върнах у дома, около десет дни след това, десет дни след като бях в тази света църква, вярвайки, че идвам на фестивал, разбрах, че това изцеление е само частица от чудото. Но едва тогава започна чудото на чудесата…
Спря се за миг, погледна доволен към масата и някаква странна усмивка озари лицето му.
– Това исках да ви кажа, – продължи той, – и моля да ме извините, че се осмелих да ви го кажа, на вас, хора учени, издигнати и добри християни, но все пак трябва да знаете, че този доктор Мартин правеше чудеса. Повярвайте ми! Кълна ви се в най-скъпото, което имам. Самият Бог беше с него!…
* * *
Не беше трудно да го позная, макар и да се бе променил за тези четири години. Отслабнал и почти побелял, набраздено от бръчките чело – само веждите му още се чернееха, а очите му бяха запазили трагичния си блясък – той стоеше на маса край прозореца, пред чаша бира и купчина разхвърлени вестници.
– Добър вечер, доктор Мартин, – тържествено го поздрави Думитру като леко наведе рамото си. – Не си ли спомняте за мен…
Мъжът вдигна очи от вестника и го погледна разсеяно.
– Не – отвърна той. – Съжалявам. Впрочем – добави след малко, – името ми не е Мартин. Казвам се Дюге.
– А аз Думитру. Малко трудно се произнася. Знаете ли, аз съм румънец по произход… Чакайте, нещо ще ви покажа, може би ще се сетите…
Беше се подготвил за това още преди да влезе в „Трите коня“. Извади снимката от портфейла си, като я сложи в джоба на сакото си и сега с решителен жест му я подаде.
– Хубаво момиче – каза Дюге и постави снимката на масата. – Никак не се е изменила. Мисля, че пееше в хора на Сиракуза…
– Не, не, тя не пее – кротко го прекъсна Думитру. – Това е жена ми, Текла. Намира се на две хиляди мили от тук. И ако е такава и днес, мога да кажа, че е благодарение на вас… Ако разрешите ще седна за малко на стола – смутено добави той. – Малко съм уморен. Цял ден работа…
Извади кърпичка и избърса лицето си. Дюге отново го погледна, но този път продължително и съсредоточено, а после изпразни наполовина пълната чаша и поклати глава.
– Ще изпия още една бира. Ще ми направите ли компания?
И без да дочака отговор се отправи към бара. След няколко минути донесе табла с две бутилки бира и две чаши.
– Обслужвам се сам, тъй като съм донякъде от къщата – и като каза това се залови да пълни чашите.
– Знам, – усмихна се Думитру. – Разбрах го в църквата.
– Каква църква?
– Църквата на Спасението. Бях там, за да науча адреса ви.
– Църквата на Спасението – повтори Дюге и се усмихна горчиво. – Хубаво име. Бяха ми нужни цели две години, за да го разбера.
– Идвах за фестивала – започна Думитру. – Църквата беше претъпкана и на амвона бяхте вие. Говорехте, каквото говорехте, и накрая започнахте да правите чудеса…
– Наистина имаше много хубаво име – замечтан го прекъсна Дюге. – Църквата на Спасението… И след две години теология не мога да го разбера. Вие разбирате ли? Какво значи това: църква на Спасението?
– Доколкото ми разбира главата – това трябва да означава: тази света църква, в която Бог се смилява и спасява хората.
– Но как? Как? – попита го Дюге, сякаш обзет от внезапна треска. – Как би могъл да се спаси някой в църква? Нали Бог се е оттеглил от света, изчезнал е. За нас, хората той е като мъртъв. Можем да кажем, че Бог е вече мъртъв, чисто и просто, защото не е с нас; защото е недостижим. Да, оттеглил се е, скрил се е някъде. И това „някъде“ не е част от нашия свят, а е нещо, което философите наричат „трансцедентално“. Но за нас, хората – трансцеденталното е форма на смъртта. И щом като Бог е вече мъртъв за нас, как би могло да се спасяваме в някаква си църква?…
Известно време Думитру се мъчеше да следва мислите му, но бързо се умори. Неочаквано лицето му се озари. Бодро надигна чашата и я поднесе към устните си.
– Да ви даде Господ здраве! Здраве и сполука, докторе. Но все пак напразно искате да ме уплашите, като казвате, че Господ бил на умиране. Няма да повярвам тъй лесно на шегата ви…
Дюге отпи от чашата си и се опита да го погледне приятелски, но като че ли усилието му се стори твърде голямо и той бързо отмести погледа си към масата. Загледа се в снимката, а после в празното пространство пред себе си.
– Какво каза? – попита след малко той. – Май че спомена нещо за Бога…
– Казах да не си правите шеги с мен – повтори Думитру и се опита да говори правилно. – Защото и аз бях там, в църквата на Спасението, когато правехте чудесата. И аз имам доказателства. Вижте тази снимка – и му я посочи с пръст, но внимателно, като се стремеше да не я докосне. – Добре я вижте – повтори, повишавайки глас. – Това е най-вероятното доказателство, че Бог беше с вас, тогава, преди четири години, там, в църквата. Добре я вижте – настоя той.
Дюге взе снимката и я приближи съвсем до очите си, сякаш изведнъж откри, че е късоглед.
– Разбирам какво искаш да кажеш. Искаш да кажеш, че човекът в самия него е най-сигурното доказателство за съществуването на Бога; че човек е създаден по божие подобие. Така ли?
Думитру въздъхна тъжно:
– Жалко, че не си спомняте… Да, разбира се, направихте толкова много чудеса. Стотици, хиляди хора, които излекувахте чрез съсредоточаване и вяра. Как да ги запомните всички?
– Да, наистина – каза Дюге и остави снимката на масата. – Изгубих паметта си. Бях почти сигурен, че това момиче пее в хора на Сиракуза. Но това е друга история. Да се върнем сега на образа и подобието господне. Вярно е, че човек отразява образа господен. Сега го погледни добре; човека, не Бог. Погледни го. Виждаш го като жив? Не виждаш ли как се разлага?… Не, не гледай снимката – заповяда му той като забеляза, че Думитру е вперил очи в лицето на жена си. – Огледай гората около теб… Не, господине, възкликна Дюге и покри снимката с длан, – не ти говоря за образа на твоята съпруга.
– Но нали точно за нея говорехме – опита се да му възрази Думитру. – Тази снимка е най-сигурното доказателство, че Бог беше с вас, когато направихте чудото…
Дюге погледна разсеяно към бара, после надигна примирен чашата си и дълго пи.
– Сега сме квит – започна след малко той. – И аз не те разбирам, и ти не ме разбираш. Да започнем отначало. Как се казваше?
– Думитру. Малко трудно е за произнасяне.
– Добре. Сигурни сме поне в едно нещо: че ти си Думитру, че момичето от снимката е твоята жена и че не участвува в хора на Сиракуза.
– Да, Текла не пее.
– Отлично. А сега, моля те кажи ми: къде точно се намеси Бог? Защото, доколкото разбрах в затвора – ако, разбира се, съм научил нещо от стоте тома теология, които прочетох там – Бог никога не се намесва. Бих добавил още нещо, но не се осмелявам да го кажа: добре прави той, че не се намесва, защото дългото му отсъствие, или политическата му намеса в историята, може да означава и нещо друго: чисто и просто, че се е оттеглил и то окончателно или с една дума, е умрял…
– Боже опази! – възкликна Думитру и уплашен се прекръсти. – Не говорете тъй, доктор, не говорете тъй, че е голям грях!…
– Тогава за какво друго да говоря? – попита Дюге. – Това е единственият въпрос, за който има смисъл да се говори. Откакто лежах в затвора и изтрезнях, искам да кажа; проникнах в тайните на теологията, само този въпрос ми се струва интересен за обсъждане.
Думитру го слушаше с голямо внимание.
– И в затвора ли правихте чудеса? – запита изведнъж той.
– Чудеса ли? – учуди се Дюге като бавно вдигна глава. – Кой говори тук за чудеса?
– Чудеса чрез съсредоточаване и молитви. – обясни Думитру. – Правехте ги в църквата на Спасението. Бях там и със собствените си очи ги видях. Хора от всички възрасти, болни от най-различни болести бяха излекувани наред…
– Да, тъкмо затова платих – прекъсна го Дюге, като говореше бавно и натъртваше думите. – Това беше преди. И за всичките си грехове от онова време платих. Лежах две години в затвора и когато излязох, ме изхвърлиха на боклука. Сега съм нищо. Нямам дори самоличност. Ако не беше теологията, която ме крепи, сигурно щях да загина… И ти ми припомняш онова, което беше преди, когато без много да мисля, претендирах, че мога да лекувам хората…
– Лекувахте ги с помощта на Бог – уточни Думитру. – Чрез съсредоточаване и молитви…
Дюге го погледна внимателно, после взе чашата си, напълни я и жадно я изпи.
– Всъщност ти какво искаше от мен? – попита след малко той.
– Дойдох да ви благодаря за всичко, което направихте за нас. Защото страдаше още от дете, а вие я излекувахте и сега нищо ѝ няма…
– Кой страдаше?
– Текла, моята жена – отвърна Думитру и му посочи снимката.
Дюге я пое отново, дълго и напрегнато я гледа и накрая се ядоса.
– Ужасно е да изгубиш паметта си! – извика той. – Но ще си спомня…
– Ама вие не сте я виждали никога! – прекъсна го Думитру. – Тя не дойде в църквата. Остана у нас на две хиляди мили оттук. Донесох ви само снимката ѝ. Най-интересното беше, че снимката беше стара, може би отпреди десет години. Виждате ли, тук е момиче на осемнайсет-деветнайсет години, но когато я излекувахте беше почти на трийсет.
– От какво страдаше?
– От астма. Още от дете. Имаше пристъпи всеки ден, всеки боже ден.
– Било е внушение – нервно го прекъсна Дюге. – Лекуване чрез внушение. Понякога тъй постъпват и лекарите…
– Но най-интересното – тайнствено се усмихна Думитру беше, че тази снимка бе отпреди десет години… Не знам дали ме разбирате…
– Не – отвърна Дюге. – Съжалявам… Честно казано – уморен съм…
– Не, не! Моя е вината. Когато говоря за нещата, които ни се случиха, когато бог се смили над нас, с една дума щом си спомням за туй, дето стана преди четири години, там, в църквата на Спасението, просто изгубвам нишката. Не намирам думите…
– Лучо! – извика Дюге и вдигна ръце. – Лучо!…
Откъм бара някакъв младеж с рядка, черна брада, джинси и фланела, лениво обърна глава и щом го зърна вдигна покорно рамене и бавно се приближи до неговата маса с чаша в ръка.
– Я ела тук, да ни помогнеш – подкани го Дюге. – Ти какво мислиш по въпроса? Уж става дума за една снимка, но някакво особено предчувствие ми подсказва нещо съвсем друго.
Лучо взе снимката, седна на един стол и я загледа. След малко я сложи върху масата. Вдигна чашата си и отправи замислен поглед към Думитру. Но скоро размисли, остави чашата, отново взе снимката, като я държеше в двете си ръце, сякаш го беше страх да не избяга.
– Беше от преди десет години – подхвана Думитру – но ми харесваше, защото тъй както изглежда на нея, никога не съм я виждал…
– Защо говориш за миналото? – го прекъсна Лучо и вдигна очи от снимката.
Думитру замълча смутен и замига.
– Защо казваш: харесваше ми, изглеждаше, беше? – настоя Лучо. – Защо не казваш харесва ми, изглежда, а?… – продължи той като се мъчеше да произнася колкото се може по-правилно думите, – защото тъкмо разказвах на доктор Мартин как стана чудото преди четири години. Казах му как дойдох там, в Църквата на Спасението с тази снимка. Харесваше ми, защото беше от преди десет години. Текла изглеждаше такава, каквато никога не я бях виждал: приличаше на момиче, на осемнайсет-деветнайсет години…
– Но такава е и на тази снимка – прекъсна го Лучо. – Защо тогава говориш за миналото! Тук на тази снимка времето не е минало. Това момиче не е остаряло.
– Ами аз точно това исках да кажа на доктор Мартин! -тържествуващо, със светнало лице, извика Думитру. – Исках да му кажа, че тъй както изглежда на снимката, аз никога не съм я виждал; и тъкмо затова ми харесваше толкова много, защото беше, ако мога да кажа така: едно непознато за мен момиче на осемнайсет-деветнайсет години, с което никога не се бях срещал, а и не бих могъл да се срещна дори и да исках, защото по времето, когато тя е била осемнайсет-деветнайсет годишна, аз още не съм бил в Америка… Но след чудото, значи след четири години, или по-точно: няколко месеца след чудото в Църквата на Спасението, тя, Текла, започна да прилича на снимката, която, както ви казах, е от преди четиринайсет години!… Значи, тогава, в църквата е било от преди десет години и с нея доктор Мартин направил чудото, а сега същата тази снимка е вече на четиринайсет години? Разбирате ли какво искам да ви кажа? – попита той с върховно усилие.
Лучо го изслуша очарован и продължи да се усмихва като замечтано поклати глава, докато Дюге сложи ръката си върху рамото му.
– Сега да ти кажа аз какво разбрах – започна той с разтреперан глас. – Разбрах, че никога няма да мога да кажа: вече платих и се спасих: най-после съм свободен и без минало. Който казваше, че миналото било мъртво, е кръгъл глупак. Виж го тук, до нас, живо, укоряващо. Повярвах, че с църквата на Спасението се свързва само споменът за срещата ми с мисис Блит, среща, която едновременно възвести моята смърт и моето възкресение, защото точно тогава, от затвора, започнах да се считам за човек, нищожен човек, но все пак човек. Но ето, че в Църквата на Спасението се е случило още нещо: влязъл един ден този Думитру…
– Бях дошъл за фестивала – заизвинява се Думитру, – фестивалът на балтийските организации. Бях объркал датите.
– Да, беше точно тъй, както твърди той! – почти патетично възкликна Дюге. – Дойде там по погрешка! Може ли някой да се похвали, че има по-голям късмет от мен?… Вярвах и се надявах, че миналото вече е мъртво, че съм платил веднъж завинаги за срещата си с мисис Блит и за всичко, свързано с Църквата на Спасението, което трябваше вече да бъде простено или забравено. Но ето, че този човек, този Думитру, пристигна от широкия свят… Откъде пристигна Думитру? – попита, като се обърна към него, Дюге.
– От Дунава, от Румъния…
– Пристигна чак от Дунава и в един хубав ден попадна в Църквата на Спасението. Дойде там с тази снимка… добави той я вдигна от масата.
– Ужасно страдаше от астмата – дръзна да го прекъсне Думитру.
– С тази снимка! – възкликна Дюге и вдигна високо глава.
– И аз съм бил направи чудо с тази снимка. Аз, религиозният шарлатанин, петоразрядният актьор, аз съм направил чудо с тази снимка!…
– Уолт, А. Б., Джуниър! – извика Лучо, като направи знак на една групичка до бара. – Елате, че говорим за теология…
– Можеш да се подиграваш с мен – заслужавам го – продължи Дюге с горчива усмивка, наблюдавайки групичката младежи, която тръгна към него, с чаши в ръка. – Напълно го заслужавам. Надявах се, че лесно ще се отърва само с две години затвор и лишаване от граждански права. Надявах се, че миналото е вече мъртво, тъй като е мъртъв идолът, който наричаме Бог и който няма нищо общо с истински бог, дето един ден ще го срещнем, когато се появи Той, без да го знаем и тогава ще видите на каква теология ще ни научи! А тук този, Думитру, ми доказва, че нито миналото е мъртво, нито Бог от Църквата на Спасението и от другите църкви… Момчета, – възкликна разочаровано той като се обърна към цялата група. – Нещастието ме преследва! Исках да създам ново учение за Бога, основано изключително на есхатологията. Никой не е писал за това, нито един от големите теолози на нашето време. И тогава се появи този Думитру с неговата снимка, – и като каза това, посочи на група младежи, – появи се със снимката на болната си от астма жена и тъй като вече били минали пристъпите ѝ твърдеше, че това било някакво чудо и обяви, че аз съм бил отговорен за него! Какво по-голямо нещастие от това!
Един от младежите протегна ръка и взе снимката. Дюге се облакъти върху масата, хвана главата си с длан и затвори очи.
– Да, виждате ли, казах ви, че не е било само астма – плахо наруши мълчанието Думитру. – Казах ви, че снимката е от преди десет години.
– Все пак аз не разбирам, защо наричаш това нещастие – обади се Джуниър. – Било е лечение чрез внушение. Правил си го неведнъж и би могло да се случи и на други. Каква връзка може да има това с есхатологията или дори със съществуването или пък с несъществуването на Бога?
Дюге отвори очи и го изгледа учуден, сякаш не очакваше да чуе тъкмо тези думи от него. Джуниър извади лулата от устата си и бавно я завъртя между пръстите си, като зачака.
– Тогава нищо не си разбрал! – избухна Дюге. – Не виждаш ли, че не мога да се отърва от миналото! Вече толкова време този човек вярва в мен, толкова време е убеден, че мошеникът, който бях аз може да прави чудеса. Не, не съм свободен. Още ме следва като сянка. Сянка, която не ми дава мира. С мисис Блит работите са ясни. Зная, че бях мошеник и че платих за това. А Думитру вярва, че съм излекувал жена му…
– Не го направихте сам. Господ беше с вас…
– Виждате ли? Няма как – ще трябва да търпя докато го убедя в противното. Но как да го убедя? Може да съм нищожен, но все пак съм човек. Не мога да направя така, че жена му отново да се разболее, за да се увери той, че не е имало никакво чудо.
Думитру се помъчи да се усмихне, но не успя и смутено докосна устните си с длан.
– Ако вярвах в Дявола – продължи Дюге, – бих казал, че чудесата са негова работа, но не вярвам…
Думитру се помъчи отново да се усмихне. Вдигна чашата си и я изпразни до последната капка.
– Напразно се мъчите да ме заблудите, доктор Мартин. Сега съм малко уморен и говоря лошо английски, но не мислете, че съм по-прост, отколкото съм… Казах ви, че тази снимка е отпреди десет години.
Потърси я с поглед и я откри накрая на масата, в ръката на Уолт.
– Тъй както изглежда Текла тук, не съм я виждал никога. Но ето, че Бог се смили и ме срещна с доктор Мартин. И само Бог, чрез доктор Мартин, прогони астмата ѝ…
– Минута внимание? – обади се някой от бара, като плесна с ръце.
Светлините изгаснаха и в средата на залата се появи младо момиче с черни панталони, което се приближи до микрофона и съобщи:
– Проста песен, по стихове на Е. М. Форстър.
– С едната си ръка прогони астмата ѝ – поясни Думитру и сниши глас, – а с другата я направи да прилича на снимката…
– Ш-ш-т! – чу се от съседните маси.
– Старият Бони седна на своето пони – пееше момичето.
– Направи така, че да прилича на снимката – прошепна Думитру.
Лучо сложи ръка върху рамото му и се наведе над ухото му.
– Слушай сега – прошепна той, – че ще бъде много интересно.
– Седна на своето пони, лапвайки цялата торта…
* * *
Снимката минаваше от една маса на друга.
– Запознал се с нея по някакъв балтийски фестивал – заобяснява на седналите край него момичета един младеж с доста закръглена фигура и раздалечени очи, придаващи му вид на екзотична кукла. Била болна от астма и се оженили още същата седмица. Венчали се в Църквата на Спасението, където проповядваше Дюге. Но не мога да разбера каква е ролята на Дюге в цялата тази история и защо той е толкова ядосан…
Наблюдаваше го как минава между масите с чисто бялото си сако на барман. Носеше таблата по твърде чудноват начин, сякаш беше опряна на рамото му. Опита се да му направи знак, но Дюге не го забеляза.
– Запознал се с нея на балтийски фестивал – каза едно от момичетата и като се обърна подаде снимката на един от съседната маса.
– Кой е този мъж? – попита друго момиче.
– Не можеш да го видиш добре сега, защото спи. Оня, който спи с глава върху масата, до Лучо…
– Изглежда като старец до нея – забеляза първото момиче. – А тя е като дете…
– На деветнайсет години е – уточни младежът. После вдигна ръка и извика: Дюге!…
Дюге се приближи бавно и уморен се отпусна на свободния стол пред него.
– Какво става тук? – попита младежът. – Кой е този?
– Ще ме следва цял живот като сянка – въздъхна Дюге. – Ще го мъкна като товар на гърба си… Сбогом, учение за Бога, сбогом, нова есхатологийо…
– Но защо? – Защо казваш, че ще го мъкнеш на гърба си? – попита едното от момичетата.
Дюге уморен вдигна ръце във въздуха, после ги отпусна с израз на горчиво примирение. След това се надигна с усилие от стола и започна да нарежда празните бутилки върху таблата.
– Имаше ли още нещо да ви нося? – попита той.
Но не дочака отговор и се отправи към бара с таблата, като леко я опираше на едното си рамо.
– Ще отида да видя за какво става дума – каза младежът, рязко стана и изгаси цигарата си в пепелника.
Думитру спеше спокоен, отпуснал глава върху лявата си ръка, на ръба на масата.
– Кажи, Лучо, този ли е?
– Той е. От Дунава е – започна замечтано Лучо. – Оставил Природата и се отправил към Културата. Дойде при нас, при семантиката, социологията и дзен-а. Изведнъж се отскубнал от обятията на Мутер натур…
– Глупости! – прекъсна го Джуниър, – Нямал е никаква работа с Мутер натур. Той е християнин. Родил се е такъв и такъв си е останал. Познал е и Духовното и самото Познание. Бил е, както се казва, по пътя на Спасението.
– Може и да е бил – забеляза А. Б., – но е останал назад. По този път, искам да кажа много е изостанал. Може би с два-три века, а може и повече.
– С други думи, закъснял е – обади се Лучо и се усмихна меланхолично. – Отлично. Формулата е отлична. Много е закъснял. Но за негово щастие, се е намесила Историята, тази сила, която въплъщава Всемирния дух и ето че оставил Дунава и стигнал чак до тук, при нас, първата редица на културния авангард: семантиката, социологията и дзен-а…
Думитру се събуди и след като слуша няколко минути, се опита да открие Дюге сред множеството хора, но главата му бързо се замая и се хвана за челото.
– Много се уморих – въздъхна той. – Какво ми дадохте да пия, че така ми се затварят очите…
– Да – обади се Джуниър. – Самата история ни го доведе. Той е, можем да го кажем, един подарък, една изненада от страна на Историята.
– Но защо казахте, че бил закъснял по пътя на Спасението? – попита един от младежите, които бяха седнали по-късно на масата.
– Защото е нямал достъп до световния език – обясни Лучо. – Как се създава култура само с архаични междуметия и с речник от дунавските провинции? Кажи, как можеш да се спасиш, ако нямаш достъп до Световния дух, ако не владееш световния език? Но за негово щастие процесът на преобразяването му сред културата е вече започнал. Ту насила, ту с добро, той вече „поема“ помощта на вестниците и на телевизията. Световният език, американският. Започва да го „опитва“, да го дъвче и да го преглъща, докато накрая се „зареди“ добре с него. И тогава, този световен език, американският, влиза някъде в корема му, гърдите, кръвта му. Но процесът на преобладаване не е приключил, защото както виждате, не успява да изрази тайнственото. И тогава за какво е добър този световен език, американският, щом като не можем да обясним с него тайнственото? И така: нашият приятел възбуди любопитството ни с една тайна, която обаче не можем да разгадаем, защото той, Думитру, не е в състояние да я изрази. Доколкото разбирам става дума за снимка, която едновременно е от преди десет или четиринайсет години. Сега, мен лично, ме удивлява тайната на тази едновременност.
– Но къде е снимката? – извика изведнъж Думитру след като трескаво прерови джобовете си. – Къде е снимката на Текла?…
– Не се притеснявай – успокои го Лучо, – трябва да е някъде тук. Обикаля масите…
Думитру се повдигна с мъка от мястото си.
– Стой, не се вълнувай – направи му знак един от младежите, – аз ще отида да я потърся…
Двете момичета се приближиха до масата, като издърпаха напред столовете си.
– Разбра ли нещо? – попита едната.
Младежът вдигна рамене.
– Не много. Както винаги, говорят за философия…
В този миг се появи Дюге с празна табла и уморен се отпусна върху един стол.
– Доктор Мартин! – възкликна Думитру щастлив. – Снимката!… Искам да обясня и на тях…
Дюге въздъхна дълбоко, после вдигна една чаша от масата и я изпразни.
– Какво трябваше да ви сервирам? – попита той. – Че след като започнат танците, няма да мога да се добера до вас…
– Шест бутилки – поръча му А. Б. след като преброи с пръст хората от групата.
– Доктор Мартин, снимката, не забравяйте снимката! – настоя Думитру, произнасяйки тези думи с голямо напрежение. После проследи с поглед отдалечаващия се с опряната на рамо табла Дюге, наведе се за малко над масата и се обърна към едното от момичетата:
– Какво ми дадоха да пия, че не мога да си държа очите отворени?
Момичето го погледна развеселено, усмихна се и вдигна рамене.
– Много съм уморен – продължи Дюге като разтриваше слепоочията си. – И съжалявам, че тези господа ще си помислят, че не зная какво говоря… А аз казвам истината.
Тъкмо се канеше да отпусне глава върху масата, когато младежът се върна със снимката и му я подаде. Думитру я пое с трепереща ръка и още веднъж я показа на всички. После тайнствено се усмихна и внимателно я сложи в портфейла си.
– Повече няма да ви я показвам – каза той. – Но видяхте каква коса имаше, исках да кажа, каква прическа имаше тогава, значи преди четиринайсет години… Същата е и сега. Оттогава не се е изменила. Такава си остана. Но такава, каквато никога не бях я виждал. Каквато е била на деветнайсет години…
Опита се да се усмихне, сложи ръка на челото си и дълго време мълча.
– Нещо съм уморен. Много ми е трудно да ви обясня. Но и това беше чудо, защото стана такава, каквато никога не я бях виждал. И оттогава въобще не се промени.
– Знам какво иска да каже – неочаквано започна Джуниър. – Иска да каже, че след като е била излекувана чрез това чудо, жена му си е отразяла косата, тъй както я е носила на деветнайсет години. Нали? – попита Думитру той. – Това ли искаше да кажеш?
Думитру поклати сънен глава.
– Каквато не я бях виждал никога – промърмори той.
– Но може би това означава нещо. Нещо друго – замислено каза Лучо. – Може би това, което иска да каже е, че след като се излекувала от астмата, жена му се е подмладила. Започнала е да прилича на себе си, когато е била на деветнайсет години. Нали? – попита го той. – Това ли искаше да кажеш?
Една щастлива усмивка отново озари лицето на Думитру:
– Няколко месеца след чудото… – започна той, – като произнасяше думите с голямо затруднение.
– После млъкна, извади портфейла си и уплашен взе да рови в него.
– Беше на десет години и няколко месеца след чудото… Накрая намери снимката и отново я показа на всички като с усилие я държеше над главата си.
– Вижте я добре – каза той, като напразно се мъчеше да произнася правилно думите – Такава беше преди четиринайсет години. И така започна да изглежда преди четири години, няколко месеца след чудото. Такава, каквато не я бях виждал никога…
– Но ако е така, както казва той – отново се обади Лучо, – то значи, че жена му се е подмладила с десет години.
– С четиринайсет години! – прекъсна го Думитру. – Четиринайсет години без няколко месеца.
– Тогава наистина е било чудо – продължи Лучо възхитен.
– А как така Дюге твърди, че няма нищо общо с тази работа…
– Има! – прекъсна го Думитру. – Бог беше с него!
– Тогава, значи наистина е било чудо, няма друго обяснение, освен това: чудото е направил нашият приятел Думитру…
– Господи! – запротестира Думитру като вдигна дясната си ръка нагоре. – Беше самият Бог чрез доктор Мартин…
– Значи, този наш приятел, Думитру, е чудотворец. Светец! Думитру продължаваше да протестира, като вдигна и двете си ръце във въздуха.
– Господи! – извика той.
– Имаме нов светец – продължи Лучо. – Един нов Свети Димитър!
– Не произнасяйте напразно името божие! – опита се да ги прекъсне Думитру.
Но след първите думи в залата започна да му се върти и той подпря главата си с ръка върху масата.
– Да не му стане лошо – каза някой и сложи ръка върху рамото му.
Но Думитру отпусна ръката си, която събори чашите, и всички разбраха, че заспива.
Лучо се оправи към микрофона.
– Моля за минута внимание – започна той. – И за още нещо: не ръкопляскайте. Иначе ще го разбудите… Минута внимание. Приятели, имам рядката, изключителна привилегия да ви съобщя, че сред нас има светец!
В залата се възцари мълчание.
– Един чудотворец е винаги и светец. Или нашият приятел Думитру, който ще ви посоча с прожектора сега, не само, че е излекувал своята съпруга от астма, но освен това я е подмладил с десет години. Или с четиринайсет, според друга версия. Този нов светец, Свети Димитър, е човекът, който сега ще ви посоча с прожектора…
Някои станаха от местата си в дъното и дойдоха до центъра на залата, за да виждат по-добре.
– Както виждате, той спи. Затова ви моля, не го будете с ръкоплясканията си. Спи, не защото е пил много, а защото е крайно уморен. Идва от много далече. Чак от Дунава. И ние го изморихме с въпросите си. Искахме да го разпитаме подробно, да разберем при какви обстоятелства четиринайсет години могат да се равняват на почти толкова – дори ако не и по-малко, – от десет години.
От няколко места се дочу смях, но в следващия миг Дюге се приближи до Лучо и му взе микрофона.
– Защо се подигравате с него, та той нищо не ви е направил. Ако вярва в идоли или призраци, вината не е негова…
Прожекторът рязко промени посоката си. Дюге усети, че светлината го облива целия, но не се смути. С табла в ръка той погледна през масите, сякаш очакваше тъкмо в този миг някой да се появи на вратата.
– …Ние сме виновни, ние, които знаехме за истинския Бог и не му казахме. Такъв, какъвто е Думитру, с неговата наивна и чиста вяра, е по-близък до истинския Бог, отколкото сме всички ние. И тъкмо той пръв ще го види, в мига, когато покаже отново лицето си, но не в църквата, нито в университета. Ще се появи той най-неочаквано тук, сред нас, а може би и на улицата, или в някой бар, и ние няма да го познаем, и няма да му повярваме…
Думитру се събуди, погледна го и цялото му лице се озари от усмивка:
– Говори доктор Мартин – прошепна той. – Говори разпалено и искрено като истински пророк.
Преведе от румънски: Огнян Стамболиев