През Адриановата порта минават трима, които познавах. На всекиго езикът, ритъмът, стилът е различен. Все още не сме всички роби. В очите на някой любопитен, който гледа отстрани, всички приличат на обесени, разтърсени от последните спазми на задушаващата смърт, разливайки сетни сълзи на гняв, спермата им на земята, където израства Мандрагора, долу под сянката на бесилката под прав ъгъл с изгряващото слънце и бавно се очертава манекенът на шивачката в полусенките. Тримата, които познавах, разговарят в един бар и хвърлят зарове (щом сега е забранено да се играе на карти) със страниците на една книга, която отварят съвсем наслуки… Обзалагат се колко са убитите наистина, които властите крият и един по един вадят от хладилниците и ги изпращат на семействата им с предупреждението да не казват нищо. Влезте в положението на родителите на жертвите. Ще го задържите ли в тайна? Ако вашето дете беше студент в тази епоха и сте го получили в ковчег на село, без никакво обяснение, щяхте ли да останете мълчаливи? Трудно ми е да го повярвам. Въпреки всичко съм съгласен с тези, които казват, че страхът държи езиците вързани и устата затворена. До едно определено състояние. Има едно състояние, когато гърбът на камилата рухва и от една сламка. Този миг никой не знае кога ще дойде… Но винаги идва. И тримата продължават да отварят книгата наслуки… Играейки с живота на другите, без да го знаят… Защото всяка книга е и книга на съдбата за тези, които знаят как я прочетат.
Правя някои несигурни крачки в един мисловен свят. Всъщност не съм никъде. Всеки път когато гледам вътре в себе си, като че ли отварям не книга, а рана. Виждам нещо различно. Едно друго зрелище фосфоресцира с променяща се завръзка от дъските на сцената пред анонимната публика. И латерната на слънцето свири винаги един и същи мотив. „Ако ме ненавиждаше малко повече, щеше и да ме обичаш малко повече“. Море тъмносиньо – брегове от злато – думи отмерени… Целият театър на природата с юдеите рибари и циганите изпълнители на музиката Господна. Никаква промяна при чаршафите на земята. Никаква сянка на бузата на надеждата. Едно малко петънце на покривката на звездите ще да е достатъчно да изтрие тебешира на знанието с гъбата на незнанието. Небосводът гледа с тъмносини очи и те вижда като една малка движеща се мишена, една невестулка, един таралеж, една катеричка. Боядисаните коси на морето хвърлят сянката си върху лошото време, един трагичен поглед, пълен със страх и очакване свива при ъгъла на пътя. Опасността има много страни и не се описва лесно щом никой не знае поредния номер на мъртвите.
Една душичка, малка пеперуда на пролетта, изкачва хълма с екзекутираните. Няколкото часа свобода се заплащат с драгоценна кръв, която тече като река, великденско червено яйце със строшена черупка над магарешките тръни…
Суетните догми панически изучават истината на пътищата. Небето изважда ръкавиците си и слага престилка, извезана с плътски страсти. Неприятни хора се разхождат с кинжали по безкрайните булеварди, които водят към сигурна смърт. Лекомисленото мечтаене на вълните, което усърдно изследваха поетите на легендарните пътешествия с параходи под швейцарски знамена, неорганизираното сурово множество без пламъка на любопитството стига до непоправимото чрез простащината. Поклонниците на столицата, мохамеданите по бойниците на кварталната петроло-война и разгърдените жени, сервиращи вечерята с кървави дантели. Лица, магьосници, специалистки по плетенето на космически измами, кристали, шушукането, комини, портфейлът, пълен с откраднати идеи. Миналата година по същото време не съществуваше обновения вид на магазините. Краят на света, пълен с пророци и овце, подаде боязливо носа си от ъгъла на улицата, да види дали е пуста, да мине. Удостоверенията за вечен живот, пазарът на ангелите, винаги отворен, жената, готова да приеме буталото на мъжа с виолетовия глас на магаре, една огромна необута курабийка, ятата на птиците рафинират хаоса на керемидите. С извитите си човки те смучат златото на звездите. Тягостни премеждия се разгръщат с много имена и удивителни до многократно изказвания край.
Студенината ме прорязва, както операцията на болния мозък, както един куршум от платина. Големите карамболи оставят драскотини от зъби по редовете. Текстът продължава с конвулсивно безредни движения, като скоковете на скакалец. Непредвиденото, изненадата, странно господстват. Диктуват на неустойчивото ми перо неравния му път. Пресипналата музика на транзисторите удря по тъпана на акустичната ми мембрана като билярдна топка. И видях, уви, зад мен струпването на студения вятър да се сгъстява в една капка вода. Една сирена на устието на Дунав очарова парните машини с една песен остра, като телена мрежа, която излиза от хранопроводния цилиндър на един скрипец. Госпожици с фалоси вместо глави и разголени гърди готвят бакла на пясъчните дюни. Коремопревързаното време се подхлъзна на една бананова кора и се просна по лице на земята. Необутият луд нарушител – вятърът тупа завесите на дърветата, както домакините удрят бясно килимите си на прозорците. Убийците на скръбта, малките врабчета, се къпят в земните басейни. И планините разклащат хоризонта на гърба си.
Вдигналата се рокля и развалената прическа на една красавица, която бяга да не изпусне трамвая, осакатява фантазията на тревите в пустата гъста тъмнина на хълмовете, където посинява животът на наемателите при сляпото ѝ преминаване.
Халюцинациите, мъченията, заклинанията, летят по нанадолнището като побеснели коли, засегнати от куршумите.
Връщам се на четири крака като куче, завръщам се у дома, при сигурността, в часа, когато дъждът наводняваше анатомията на градовете с реки, които умират в краката на неравнобедреното море. Хлябът на бедния, вилата на богатия, дворецът на смъртта и слабото тяло обогатяват битието на козите с проституцията на ребусите. Устата, мълвяща на недоразвит език улавя една мисъл, която преминава през ума като мълния и те научава на всички занаяти, всички тайни на преработването на металите. Фалшива ласка от неуловимо вдъхновение се увива около коприната, обвиваща неофициално убития в забравата на пропиляния живот. За всяко нещо – едно убийство или един дебелокож поглед на ъгъла на улицата. Една госпожа, съпроводена от внезапна болка в корема. И имитирахме живота от книгите, и станахме съвременно общество с роли, които все повече заприличват на свръхчувствителните и крехки лица на книгите. Но оттук нататък какво ще стане? Наблюдавам в неподозирано време езикът на влаковете, които преминават край заснежените пейзажи. С изследователско око гледам дребнавостта и мегаломанията, които бликат от устните. Безразлични са ми „духовните събития“, които приличат на огромни реклами. Коронясаните лайна на магарешките глави не ме трогват. Обладан съм от невъобразимо усърдие за възмущение, което ме спохожда когато гледам вдигнатото бедро на притворения ковчег на покойника. На няколко сантиметра под повърхността на земята. Страната на Платон, себе си, злостността. Но трудно различавам лицата. Заобиколен съм от лекарства и привидения, но въпреки това продължавам да пиша. Едно писане неподправено, без повърхностност, но и без перспектива. Зад тънкото листо на неизписаната хартия се изнизват незабележими подробности, събития, непорочни от слънцето. Хлябът, ножът, чинията, профилът и мускулът. Едно писане без дълбочина. Не се вижда под повърхността. Прозорецът не пропуска лицето да премине. Усмивката, изражението. Писането, непорочно от светлината, от убождането на тялото, от чувството за обратното, за безредието. Гледам сричковите гатанки на листовете ми, обърканите ми зацапани хартии. Гледам думите, фразите, празнотите, промеждутъците, изтриванията, нечетливите места, и вече нищо не разбирам. Кой ще ми помогне да променя смисъла? Да прочета какво пиша?
Заринат вътре в същото ми писане търся се, претърсвам се. Не намирам никого. Откривам нищото. Никаква нишка не ме обвързва със себе си. Гледката на пишещото общество разкрива разлагане на зрелището. Обръщането му в мъртво писмо. Същият съм, мъртвият зрител и зрелището. „Зрелището на едно погребение“, невъзможно да се изиграе в рамките на словото. Идентичният стил се очертава, променя формулировката, схваща се като същност, разглежда се като изтъркана фраза. Вдъхновението се спъва. Бъркотия господна с рекламите. Свръхувеличена снимка на една свръхчувствителна култура. Един добре съхранен мозък фосфоресцира в нощта на снобите. Сънувам живота си. Кой живот? Чий? Едно ято чайки прелита над клюмналата глава на здрача и го досрамява да ме погледне. Кой съм аз? Не съм никой. Една черупка в краката на оловния океан, който сваля ченето си и бучи тъпо. Видях да слагат на луната белезници и да я арестуват. Ще се намери някоя дрипа да благослови отново масите с един оскърбителен жест. ДОЛУ ХУНТАТА, пиша с червена боя по стените на Университетите. Кой бяга така по пътя, за да спаси клетия си живот от оправдания гняв на тълпата? Психологическият сапун на официалното красноречие за очите на хората. Между празните пространства идеите се носят като контрабандна стока, разменяйки си някакви полумъртви погледи. Един будилник ме изважда от бездната на сутрешния сън с някакви метални охапвания, които пробождат кокалите ми. Кой ще събори паяжиноизтъкания режим на едно схващане, което съдържа всичко? Абсолютният черен дроб на известието, което се изписва във времето. Или рогата на миналото, които пронизват ненаписаното бъдеще?
Някой ни замерва с камъни отвисоко, от покрива на слънцето. Някой сваля крава от небето с едно въже. Някой ме хваща за брадата и ме дърпа да отида и да видя какво става. Кастор и Полидевк на дървото, което е корен на вселената. Аз лично предпочитам другия мит, с онзи, който спуска едно въже от небето и хваща една крава. Някакви деца си играят. Един стар грамофон с една невероятна мелодия: „Бам-бам и завлечи го надолу… Утре ще си сложим корсажи от пердетата“. И подхвърлят един-другиму някакви светкавични двустишия: „Направи пари моряко, в очите им си бунтовнико, банкерю, сменил носа си, една прелъстителка ме чака, направи нещо, държавице, в държавието си, сложи я бавно заедно, почивен ден имаш подстрекателю, с мен ела, госпожа постоянна… Бам-бам, завлечи я надолу…“
И решавам да напиша руски роман:
С героини – Наташа Гавриловна, Татяна, Соня… шивачката, учителката, проститутката. Действието се развива в Браила, с горещи сълзи, в една крайморска вила и след това във Варна и по-късно в Атина, в Цариград, Бейрут, в Багдат, с Борис, Иван, Дмитри, търговецът, картоиграчът, шпионинът. Всички тези лица се мразят, обичат, ревнуват един друг, възхищават се, посещават се, унижават се, отвращават се, карат се и пак се помиряват, препродават всичко, предават, предават ги, залавят ги, посещават ги на подозрителни места… Изкачват едно по едно стъпалата на извитата стълба, чак до тавана, където се крие революционерът. И една лекомислена мисъл пресреща един празен мозък.
Прекланят се на философа-куче. Хладината, възражението, мраморният пиедестал на вълнението… Корабът тръгва и аз, Езекиил, както спадането на една гума на пътя, гледам полупроядената луна, летящата чиния с нарисуваните очи наоколо и колелата, които сами се въртят във всички посоки.
Калифорния, зимата на 1974 г.
Превод от гръцки: Стратис Теофилу