Да увенчава костите
с ореол от трупове,
е право на първородния.
На родения след него
не остава нищо друго освен
импулса на нервите.
На родения втори
не остава нищо друго освен
гонга на думите.
На родения втори
не остава нищо друго освен
Сътворението без света.
Той по всичко прилича
на първородния –
затова държи в ръцете си
огледало.
Савонарола
Яви ми се насън Савонарола и ми каза:
да стъкнем огън, суетата си да изгорим,
да пламнат дървеса, трева, пшеница
и всичко да се опрости.
Да срутим камъните и реките да разлеем
от коритата,
накрай да бъде всичко просто, съвсем просто!
Да се откажем от нозете си –
защото ходенето ни е суета.
Да е откажем от очите си –
защото зрението ни е суета.
Да се откажем от ушите си –
защото и слухът е суета.
Да се откажем от ръцете си –
накрай да бъде всичко просто, съвсем просто!
Яви ми се насън Савонарола –
като престара рано в разума световен.
Яви ми се насън,
развиках се
и се събудих!
Лошо от хубост
Не казвам, че щастие бе
с теб да се срещна.
Казвам: бе чудо.
Опитай се да не умираш любима.
Опитай се да не умираш, ако би успяла.
Отиде си моят живот.
Отиде си твоето щастие.
Не мога към туй да добавя и друго,
освен, че двамата с тебе
живяхме на тази земя.
Невидимо слънце
Големи парашути слизаха в океана –
капсула.
Стояхме като думи
създадени една за друга,
като смисъл на фраза,
като слово,
събрано в един голям живот.
Облаците бяха като разкъсани клепки –
постоянно откриваха своя ирис бял
и оранжев.
Тогава почувствах с всичко,
че започва да свети
голямото невидимо слънце.
И думите ми пламнаха с огън бавен
и висок.
Несправедливост
Защо чуваме и защо имаме уши
да чуваме?
Толкова ли сме грешни,
че ни е нужно
да имаме:
надежди за красота,
очи за ласки,
нозе за бягства?
Толкова ли сме нещастни,
че трябва сами себе си да обичаме?
Толкова ли сме непостоянни,
че трябва да продължаваме
чрез раждането си
грозната си тъга,
трепетната си любов?
Поема
Може би най-важно тук остава –
старото дърво, което първо тук видях,
а после другите дървета,
най-първата жена, която любих,
а после другите жени,
онзи първи камък, в който се вградих,
а после камъните други…
А може би най-важно тук остава това,
че повече не можеш да се връщаш,
затуй, че вече са те върнали тук другите,
все другите, и другите, и другите…
Това, че ти не можеш вече да се разпознаеш
и уж откриваш себе си, а си се смесил с другите.
Втора елегия
Във всяка пещера се беше разположил бог.
И ако камък се откъртеше,
там бързо се явяваше и разполагаше на мястото му друго божество.
А ако някой мост се разрушеше,
веднага там заставаше новодошлият бог.
Понякога по пътя от асфалт се появяваше голяма яма
и в нея настаняваше се ново божество.
Приятелю, недей нарочно или без да искаш
да режеш днес ръцете или пък нозете си –
веднага върху раните ти още незараснали
ще сложат някой бог –
и ти ще трябва да се молиш да бъдеш туй,
което вече ти не си
и няма никога да бъдеш.
Борецо, ти се погрижи
очите си да не изгубиш,
защото бързо ще те занесат и ще те сложат
във орбита на някой бог.
Той ще стои спокоен, цял от камък,
а ние ще напрягаме души, за да го славим.
И ти, приятелю, ще трябва да се понапрегнеш
и да го славиш като големец.
Превод от румънски: Огнян Стамболиев