Един ден преоткрих живота в очите на едно теленце, което ме гледаше предано. Разбрах, че не съм се родил напразно. Заех се да дълбая дните си, да ги преобръщам, да търся. Исках да напипам материята на чувствата. Да извлека от пробожданията, разпръснати от този свят, една невинност толкова могъща, че да измива кървите – неправдата – и да принуждава хората да ми харесват.
Трудно – но как да стане? понякога се чувствувам толкова много хора наведнъж, че се губя. Искам да се реализирам, макар и в границите на една възраст, надхвърляща моята.
Ако не съществува начин фалшът да бъде повален дори от времето, тогава съм загубил играта.
Обитавах една страна, която се раждаше от другата, от истинската, както сънят – от случките в живота ни. И нея нарекох Гърция и я очертах на картата, за да я виждам. Толкова малка изглеждаше; толкова неуловима.
Непрекъснато я подлагах на изпитания: на какви ли не внезапни земетресения и древни чистокръвни бури. Променях мястото си в нещата, за да ги освободя от всякаква стойност. Изучавах Бдението и Отшелничеството, за да стана достоен да майсторя кестеняви хълмове, манастирчета, чешми. Дотам, че създадох цяла градина с цитрусови плодове, които миришеха на Хераклит и Архилох. Но уханието беше толкова силно, че се уплаших. И захванах лека-полека да нижа думи като брилянти, да покрия страната, която обичах. Да не би някой да види красотата. Или пък да заподозре, че тя на съществува.
Впрочем бродех из моята страна и намирах толкова естествена нейната оскъдност, че казвах: „не е възможно, сигурно тази дървена синия с доматите и маслините пред прозореца трябва да е поставена нарочно. Та усещането, извлечено от дървения квадрат с малкото жизнерадостно червено и многото черно, да влезе направо в църковната фреска. А тя, отплащайки се със същото, да се проектира с блажена светлина върху морската повърхност, докато разкрие действителното величие на оскъдността.
Страхувам се да говоря с аргументи, с които по право единствено пролетта разполага; но само така схващам и само така си представям, че девствеността, която изповядвам, ще съхрани мистичната си добродетел: превръщайки в непотребни всички средства, които хората биха изобретили за нейното запазване и обновление.
Пролетта открих не толкова из полята или дори у Ботичели, колкото в една малка румена лазарка. Така един ден почувствувах и морето, гледайки глава на Зевс.
Когато открием тайнствените връзки на понятията и ги обходим в дълбочина, ще се озовем сред един по-различен простор, какъвто е Поезията. А Поезията винаги е една, както е едно небето. Въпросът е откъде гледа човек небето.
Аз съм го видял от средата на морето.
Искам да бъда откровен като бялата риза, която нося; и прям, успореден на линиите на крайбрежните къщи и на гълъбарниците, които съвсем не са прави и може би затова стоят тъй уверено в Божията длан. Стремя се с цялото си същество към една – как да я нарека – кръжаща, ослепителна благодат. От това, как захапвам някой плод, до това, как гледам през прозореца, усещам да се образува една цяла азбука, която се мъча да пусна в действие с намерението да намеря думи и фрази и върховната амбиция – ямбове и тетраметри. Което означава: да доловя и изкажа един друг, втори свят, който винаги пръв стига до сърцето ми. Разбира се, мога да призова като свидетели куп незначителни неща: набраздените от вълнения камъчета, ручеи с нещо утешително в ромона си, уханни треви, хрътки на нашата святост. Цяла една литература, древните елини и латини, по-сетнешните летописци и химнописци; едно изкуство Полигнотос1, Панселинос2, всички те се намират преведени и стенографирани там вътре от гладкото, прохладното, острото и екстатичното, които са единственото им неподправено и автентично съотнасяне, иманентно присъщо на човешката душа. Тази душа аз наричам невинност. А тази химера – мое право.
О, да, една мисъл, за да бъде действително здрава – независимо за какво се отнася, – трябва да издържа на свежия въздух. И не само това. Трябва в същия този миг в нашата чувствителност да е лято.
Само няколко степени по-ниско и е свършено: жасминът замлъква, небето се превръща в грохот.
Горчиви устни, които ви имам като моя втора душа, усмихнете се!
Гол през юли, посред пладне. Лежа на тясно легло между два дебели кенарени чаршафа с буза, прилепена о ръката, която ближа, и вкусвам соленината ѝ.
Гледам отсрещната варосана стена на малката ми стая. Малко по-нагоре – таванът с гредите. По-долу скринът, в който съхранявам цялото си имущество: два панталона, четири ризи, малко бельо. До него столът с огромната рогозка. На пода, върху черните и бели плочки, двата ми сандала. До себе си имам и една книга.
Родих се, за да имам толкова. Да се изразявам с парадокси не ми говори нищо. От минималното стигаш по-бързо където и да било. Само дето е по-трудно. И от момичето, което обичаш, също стигаш, но иска да знаеш да докосваш, когато природата ти се подчинява. И от природата също – но иска да знаеш как да и махнеш бодлите.
„Вчера зарових ръка в пясъка и улових нейната. После цял следобед мушкатата ме гледаха многозначително от дворовете. Лодките, изтеглени на брега, придобиха нещо познато и близко. А вечерта, когато бавно махах обиците и, за да я целуна така, както аз искам, с гръб, опрян на църковния зид, морето забуча и Светците излязоха, държейки свещи, за да ми светят.“
Несъмнено за всеки от нас съществува по едно неповторимо, незаменимо чувство и човек е загубен, не го ли открие и различи навреме, за да съжителствува по-късно с него, изпълвайки го с видими действия.
Това, че успях да се сдобия с живот от видими за всички действия, следователно да спечеля собствената си прозрачност, дължа на своеобразната смелост, която ми даде Поезията: да се превръщам във вятър за хвърчилото и в хвърчило за вятъра, дори тогава, когато не съществува небе.
Не си играя с думите. Говоря за движението, което човек съзира да бележи „мига“, щом успее да го разчупи и продължи. Тогава, когато и Горестта се превръща в Опрощение, а Опрощението в Ангел; Щастието Самотно и Самотното Щастие с бели, дълги дипли над празното пространство, изпълнено с роса от птици, дъх на босилек и звуци на приглушен Рай.
Часовникът, който ни засяга, не е онзи, който отмерва часовете, а който отделя тленното от нетленното в нещата, в които тъй или иначе участвуваме, както участвуваме в младостта и старостта. Може би затова смъртта открай време ме е плашела по-малко от болестта; а едно нежно тяло ме е заслепявало повече и от най-нежното чувство.
Слънцето избухва вътре в нас и ние ужасени прикриваме с длан уста.
Надига се вятър. Божественото тържествува.
От камъчето до смокиново листо и от смокиновото листо до нара, така както от Куроса до Делфийския колесничар и от Делфийския колесничар до Атина.
Мечтая за една Етика, чието крайно превращение да отвежда към единната и неделима Троица.
По Омировите крайбрежия са съществували блаженство и величие, стигнали непокътнати до наши дни. Стъпалото ни, което разравя същия пясък, ги усеща. Вървим хиляди години, вятърът непрекъснато огъва тръстиките и ние непрекъснато издигаме лице. Накъде? Докога?
Висшата математика изучих в Школата на морето. Ето някои примерни действия:
1. Ако разчлениш Гърция, накрая ще видиш, че ти остават една маслина, едно лозе и един кораб. Което означава, че от също толкова части можеш повторно да я съставиш.
2. Сумата на уханните треви и на невинността винаги е равна на силуета на някой Христос.
3. Щастието е правилната пропорция между действията (форми) и чувствата (цветове). Животът ни е скроен и е длъжен да бъде скроен по мерките, по които Матис е сечал цветните си карти.
4. Където има смокинови дървета, там съществува и Гърция. Където планината излиза извън контура на думата, която я изразява, съществува поет. Щастието не е кратно.
5. Един залез над Егейско море съдържа радостта и скръбта в такива равни съотношения, че накрая не остава нищо друго освен истината.
6. „Отпътуващият“ за едни неминуемо е „Пристигащ“ за други.
Детските ми години бяха изпълнени с тръстики. Изразходвах много вятър, за да порасна. Обаче само така се научих да различавам недоловимото свистене, да се изразявам точно сред загадките.
В език като гръцкия едно е любовта, а съвсем друго – еросът; едно – желанието, а съвсем друго – копнежът; едно е горчивината, а друго – томлението; едно – утробата, а друго – вътрешностите. Искам да кажа, с чисти тонове, уви, все по-малко долавяни от онези, които все повече се отдалечават от смисъла на едно небесно тяло, чиято светлина е нашата мъка, която е погълнало, докато цялото в блясък се върти всеки ден, за да ни се отплати.
Щем не щем, ние представляваме материалът и същевременно инструментът на една вечна обмяна между това, което ни съхранява, и онова, което му даваме, за да ни съхранява: черното, което даваме, за да ни бъде възвърнато бяло, тленното – вечно живо.
И дължим евентуалното си щастие на продължителността на един блясък.
И душата има своя прашен стълб, така че горко ни, ако вътре в нас се надигне вихрушка. Напорите блъскат по прозорците, стъклата се трошат. Малцина знаят, че превъзходната форма при чувствата се образува чрез светлината, а не чрез силата. И че е необходима ласка там, където забиват нож.
От малък втълпиха в главата ми образа на смъртта, загърната в черно, която държи живота като капан и ни го предлага открехнат с примамката на насладата в средата. Оставете ме да се посмея. Други неща говореше онзи, който дъвчеше лавровия лист. И не е случайно, че всички ние се въртим около слънцето.
Тялото знае.
Човек никога не е толкова велик или толкова малък, колкото понятията, които възприема, започвайки от Ангела и стигайки до Демона. Той заема мястото, което остава, когато тези две враждебни сили взаимно се неутрализират…
Преводът на звука от плискането на малките вълнички в часа, когато луната се отдалечава, а къщата се приближава към брега, би могъл да ни разкрие много неща. Преди всичко относно върховете на чувствата. Където благородството, препъвайки силата, винаги стига по-напред: блестящо небесно-фъстъчено, нажежено камъче, самотни стъпки на вятъра из листака. Или иначе казано: един метоп, един църковен свод, които превръщат природата в линия, както прибоят гръцкия език в Универсален.
Научи се правилно да произнасяш действителността.
Да произнасяш действителността, както врабчето – зазоряването. И да се приближаваш към нея, както кораб към Серифос или Милос. Където планините се разгръщат всяка от вътрешността на друга, докато се разкрие превъзходният конус с белите къщи; един остров се разделя на два или три; и отвесната скала показва отблизо, че държи най-девствения бял залив. Проникване на голяма дълбочина в чувствата и същевременно непрестанно отхвърляне на всеки утилитарен възглед за природата на материалния свят.
Никъде другаде не съм чувствувал живота си тъй оправдан, както на мостика на един кораб. Всичко си е на мястото: болтовете, ламарините, маркучите, телените въжета, вентилационните шахти, навигационните уреди; и самият аз, който вписвам вечната промяна, оставайки в същата точка. Един цялостен, обезпечен сам по себе си и завършен свят, който ми приляга и на когото прилягам и навлизаме заедно като едно тяло в опасността и в чудото.
Кораб без давност е моята страна.
Много късно разбрах какво означава смирение и са виновни онези, които ме научиха да го поставям на противоположния полюс на гордостта. Трябва да опитомиш идеята за битието вътре в себе си, за да го разбереш.
Един ден, когато чувствувах, че всичко ме е напуснало и огромна печал припадаше над душата ми, тъй както вървях през нивите без спасение, дръпнах едно клонче от непознат храст. Откъснах го и го доближих до горната си устна. Тутакси прозрях, че човек е невинен. Прочетох го тъй повелително в тръпчивото от истина ухание, че поех по неговия път с лека стъпка и сърце на свещеноапостол. Докато, дълбоко в мен, вече се превърна в съзнание, че всички религии са лъгали. Да, раят не е носталгия. Още по-малко пък възнаграждение. Той е право.
Вървим хиляди години. Наричаме небето „небе“ и морето „море“. Всичко ще се промени един ден и ние заедно с него ще се променим, но природата ни неизличимо ще бъде очертана в геометрията, която презирахме у Платон. И посредством нея, когато се навеждаме, както понякога се навеждаме над водите на нашия остров, ще откриваме същите кестеняви хълмове, заливи и носове, същите вятърни мелници и същите параклиси, къщите, допрени една до друга, и лозята, спящи като малки деца, кубетата и гълъбарниците.
Искам да изкажа не същите тези неща. Искам да изкажа естествените спонтанни движения на душата, които раждат и насочват в определена посока материята; сътресенията, подема към дълбокия смисъл на един смирен Рай, който е нашето истинско аз, нашата справедливост, свободата ни, второто и действително наше нравствено слънце.
Превод от гръцки: Здравка Михайлова
1 Художник от V в. пр.н.е., нарисувал внушителни митологически композиции, известни от описанията на Павсаний и Плиний. (Б. пр.)
2 Византийски художник; негови фрески са съхранени в Света гора. (Б.пр.)