„Яденето е готово, милостива Госпожо“, казах. „Заповядайте на масата.“
Не каза нищо. Остана си така, подпряна на бастуна. Отидох, хванах я под ръка, отведох я до масата и я настаних да седне. Само измърмори. Слязох до кухнята, взех подноса, донесох го и го поставих пред нея. Погледна го, но яденето не докосна. Мърморенето и изопнатата ѝ шия ме подсетиха. Извадих салфетката ѝ, протегнах се и я завързах под големите ѝ уши.
„Какво пак си сготвил тази вечер?“, рече. „Дай да видим какви си ги натъкмил.“
„Имамбаялдъ“, отвърнах. „Нали вчера така пожелахте.“
„От обяда ли е?“
Побутнах чинията към нея. Взе вилицата, мърморейки разбърка патладжана, пораздроби го и започна да яде.
„Ето и салатата, госпожо“, казах и си влязох. Взех един патладжан и за себе си, седнах и също почнах да ям. След малко тя подвикна: „Сол!“ И додаде: „Реджеп, къде е солта?“
Станах и излязох да видя. Гледам – солта под дланта ѝ. „Ами ето ви я солта!“
„Каква е тая нова мода“, рече, „защо докато аз ям, ти влизаш вътре?“
Не отговорих.
„Нали си идват утре?“
„Да, госпожо, идват си. Няма ли да си сложите сол?“
„Ти не се бъркай“, рече тя. „Идват ли си?“
„Утре на обяд“, казах, „нали ни се обадиха, че…“
„Друго к’во има?“
Отнесох обратно половината патладжан, хубавичко напълних една чиста чиния с фасул и ѝ го поднесох. Когато взе да бърника с отвращение и из фасула, влязох, седнах и пак се заех с яденето си. След още малко тя подвикна този път за пипер, но се направих, че не чувам. После поиска плодове, отидох и поставих фруктиерата пред нея. Слабата ѝ костелива ръка тръгна тежко тежко да обхожда прасковите като съсипан от умора паяк. Накрая спря.
„Всички са гнили! Откъде ги намери, да не си ги събирал под дърветата?“
„Не са гнили, Госпожо“, рекох. „зрели са. Това са най-хубавите праскови. От пазара ги взех. Вие сама знаете, че тук не са останали праскови дървета…“
Престори се, че не е чула. Избра една праскова. Аз си влязох и тъкмо свършвах с фасула, когато тя извика:
„Развържи! Реджеп, къде си, развържи я!“
Изтърчах, стигнах при нея и докато се протягах към салфетката, видях, че прасковата си стои наполовина недоядена.
„Госпожо, поне кайсии да ви дам. Пак ще кажете, че сте гладна и ще ме събудите през нощта.“
„Благодаря“, рече тя. „Слава Богу, още не съм изпаднала дотолкова, че да се храня с дървесни отпадъци. Развържи това!“ Протегнах се и я развързах. Докато бършеше устните си, лицето ѝ се сбръчка, даже се престори, че казва молитва. Стана. „Качи ме горе!“
Облегна се на мен, изкачихме няколко стъпала, на деветото спряхме да поемем дъх.
„Приготви ли стаите им?“, изрече тя задъхано.
„Приготвих ги.“
„Прекрасно“, рече и тежкото ѝ тяло ме натисна още повече. Пак се заизкачвахме. Когато стигнахме последното стъпало, каза: „Деветнайсет, слава Богу.“ И влезе в стаята си.
„Светнете си лампата. Аз ще ида на кино.“
„Кино!“, процеди тя. „Коскоджа ми ти мъж! Поне не закъснявай.“
„Няма.“
Слязох долу, доядох си фасула и измих съдовете. Свалих престилката; вратовръзката си е на мястото; взех сакото; и портфейлът е наред. Излязох.
Откъм морето приижда прохлада, хубаво е; смокиновите листа шумолят. Затворих градинската портичка. Тръгнах към плажа: Там, където свършва зидът на нашата градина, започват калдъръмът и новите бетонни къщи. Насядали пред телевизорите по балконите, в малки тесни градинки, гледат и слушат новини; над мангалите са се надвесили жени – и те също не ме виждат. На скарите – пържоли и дим: семейства, животи; любопитно. С идването на зимата обаче тук не остава никой. Тогава чувам по празните улици собствените си стъпки и настръхвам. Стана ми студено. Облякох сакото и свърнах по страничните улички. Странна е мисълта за това, че в един и същи час всички вечерят седнали пред телевизорите! Бродя по сокаците. В края на една от уличките, които извеждат на малкия площад, се появи кола. От нея слезе съсипан от умора съпруг, току-що пристигащ от Истанбул. Влезе си в къщи с чанта в ръка, сякаш го беше страх да не закъснее за вечерята, предназначена да бъде изядена пред телевизора. Когато отново излязох на брега, чух гласа на Исмаил:
„Държавна лотария, шест дни до тиража.“
Не ме видя. И аз не се обадих. Разхождаше се между масите в ресторанта и главата му се клатушкаше нагоре-надолу. После го извикаха от една маса, той отиде, наведе се, поднесе кочана с лотарийните билети на едно момиченце с панделка, облечено в бяло. Момиченцето си избира сериозно…, майката и бащата доволно се подсмиват, вече се обърнах и не гледам. Ако се бях обадил и Исмаил ме бе видял, щеше бързо да докуцука и да рече:
„Защо не наминаваш към нас бе, бате?“ „Къщата ви е далече, Исмаил“, ще река, „пък и е на баир.“ „Да, прав си“, ще отвърне, „когато Доган бей ни даде онези пари, бате, де да бях купил земя тук вместо на баира“, ще рече; „ех, вместо да купувам земята там заради това, че е близо до гарата, да я бях взел на брега на морето, Реджеп, и днес – щях да бъда милионер,“ ще рече. Да, да: все същите приказки. Красивата му жена щеше да гледа мълчаливо. За какво ми е да ходя там? Ала понякога ми се приисква. Когато през зимните вечери не намеря никого, с когото да поприказвам, ми се приисква и отивам. Но приказките са все същите.
Крайбрежните казина са безлюдни. Телевизорите работят. Съдържателите са наредили една до друга стотици празни чаши за чай и всички блестят ослепително под големите мощни лампи. Чакат края на новините, когато тълпите ще се изсипят на улицата. Под празните маси – котки. Тръгнах.
Лодките са дръпнати оттатък пристана. На малкия мръсен плаж няма никой. Изхвърлени на брега изсъхнали водорасли, шишета, пластмасови парчетии… Щели да събарят къщата на Ибрахим лодкаря, казват, а и кафенето. Съзирам светещите прозорци на кафенето и ме обзема вълнение. Може би там има някой, който да не играе на карти – ще си поприказваме, ще пита: как си?, ще му кажа, той ще ме слуша; е, а ти?, ще ми разкаже, на свой ред аз ще го изслушам: ще говорим на висок глас, за да надвикаме шума от телевизора и прибоя: приятелство. Може даже да идем заедно на кино.
Но щом влязох в кафенето, настроението ми се изпари, защото онези двамата младежи пак бяха там. Щом ме видяха, те се оживиха, спогледаха се и се ухилиха, аз обаче не гледам вас, гледам си часовника, търся един приятел. Там, вляво, седи Невзат и наблюдава картоиграчите. Приближих го, покачих се на стола и седнах. Доволен съм, обърнах се към Невзат и се усмихнах. „Здрасти“, рекох, „как си?“
Нищичко не каза.
Позагледах се в телевизора, дават края на новините. След това погледнах към картите, които се обръщаха, и към Невзат, който ги следеше с поглед. Изчаках края на разиграването, свършиха, но се разговориха и се посмяха не с мен, а по между си. После пак започнаха и пак се вдълбочиха и пак свършиха. При поредното раздаване на картите аз казах, колкото да се намирам на приказка: „Млякото, което ми донесе тая сутрин, беше хубаво, Невзат.“ Кимна, без да откъсва очи от картите:
„Нали знаеш, пълномасленото мляко винаги е хубаво.“
И пак поклати глава. Погледнах си часовника, девет без пет. После се загледах в телевизора; унесъл съм се, едва по-късно долових хихикането на младежите. Видях вестника в ръцете им и си помислих със страх: Боже упази, пак ли някоя снимка? Защото гледат ту вестника, ту мен и грубо се хилят. Не го вземай навътре, Реджеп! Да, ама все пак ми мина през ума: Понякога във вестниците пускат някоя снимка и написват отдолу някое лъжливо писание, точно като безсмислиците, дето ги пишат под снимките с голи жени или раждащи мечки от зоологическата градина – безпощадни са. Изведнъж се извърнах към Невзат и казах, без да се замислям:
„Как си?“
За миг се извърна към мен мърморейки, но тъй като умът ми беше в снимката, не намерих какво да кажа и изпуснах възможността за разговор. Отгоре на всичко след това си придадох разсеян вид и отново погледнах изкосо към двамата младежи. Когато погледите ни се срещнаха, те още по-превзето се захилиха. Извърнах глава. На масата падна един поп. Картоиграчите псуваха, радваха се или се ядосваха. После започна нова игра. Картите и радостите си размениха местата: Някаква снимка ли има? Изведнъж ми дойде идея:
„Джемил,“ обадих се, „дай тук един чай!“
Така поне за малко намерих нещо утешително, за да забравя, но не задълго; акълът ми пак се върна на вестника, който младежите разглеждаха със смях. Когато отново се обърнах и погледнах, бяха дали вестника на Джемил и той беше вперил поглед там, където му сочеха. След това, като видя, че наблюдавам разтревожено, се притесни и сгълча младежите:
„Безсрамници!“
Чашата преля. Повече не мога да се правя, че нищо не забелязвам. Отдавна трябваше да стана и да си изляза. Младежите се кикотеха. „Какво има, Джемил,“ попитах, „какво има в тоя вестник?“
„Нищо“, рече той. „Чудна работа!“
Вече не издържах. Опитах да се овладея, но силите ми не достигат. Като омагьосан слязох от стола и тежко-тежко запристъпях между младежите към Джемил.
„Хайде да ми дадеш тоя вестник!“
Направи някакво движение, като че искаше да скрие вестника, сетне рече някак виновно:
„Чудна работа! Как е възможно да има нещо подобно? Какъв смисъл има това?“ Обърна се пак към младежите: „Безсрамници!“ и най-накрая, слава-богу, ми протегна вестника.
Като гладен вълк грабнах вестника от ръката му, отворих го; сърцето ми ще се пръсне, май се задушавам. С вълнение се взирам в мястото, което ми сочи, но не, няма никаква снимка.
„Къде?“
„Ето тука“, каза Джемил и посочи възбудено с върха на пръста си.
Прочетох набързо посоченото място:
Рубрика „История“… Историческите съкровища на Юс-кюдар… Поетът Яхя Кемал и Юскюдар… По-долу малки заглавия: Джамията на Рум Мехмед паша, Джамията Ахмедие с чешмата, Джамията на Шемси паша с библиотеката… После пръстът на Джемил се премести още по-надолу и прочетох:
Юскюдарската къща на джуджетата!
Кръвта нахлу в главата ми. На един дъх прочетох:
Освен всичко това някога в Юскюдар се е намирала и къщата на джуджетата. Направена не за нормални хора, а за джуджета, в тази къща не липсвало нищо. Само че размерите на стаите, вратите, прозорците и стълбищата били като за джуджета и за да може да влезе среден на ръст човек, той трябвало да се превие на две. Според изследванията на изкуствоведа г-н проф. д-р Сухейл Енвер тази къща е построена по поръчка на Хандан Султан, майка на Султан Ахмед I и жена на Султан Мехмед II, която много обичала своите джуджета. Прекомерната слабост на тази жена към джуджетата заема значително място в харемната ни история. Хандан Султан пожелала след смъртта ѝ нейните многообични приятели да живеят заедно, необезпокоявани от никого. За целта бил мобилизиран главният придворен дърводелец Уста Рамазан. Смята се, че дограмата и изящните дърворезби превърнали къщата в малък шедьовър. Но тъй като посетилият през тези години Юскюдар Евлия Челеби не споменава нищо, трябва да отбележим, че не може категорично да се каже дали подобна забележителна къща е съществувала или не. А даже и да е съществувала, тя трябва да е била погълната от известния пожар, обхванал целия Юскюдар през 1642 г.
Потръпнах. Краката ми треперят, цялото ми тяло е плувнало в пот.
„Не обръщай внимание, Реджеп“, рече Джемил. „Какво се впечатляваш от тези безсрамници?“
Вътре в себе си изпитвам страшното желание да прочета повторно вестника, но не намирам сили. Чувствам се, като че не ще мога дъх да си поема. Вестникът се изплъзна от ръката ми и падна на пода.
„Я поседни“, рече Джемил. „Ще се поуспокоиш – разстроен си и засегнат.“ После се обърна към младежите и потрети: „Безсрамници!“
Поклащайки се на краката си, погледнах към тях. Видях, че ме наблюдават с някакво ехидно любопитство.
„Да,“ рекох, „засегнат съм.“ Помълчах, поех си дъх, след туй събрах всички сили и отново заговорих:
„Но съм засегнат не защото съм джудже, засегнат съм от това, че хората са дотолкоз лоши, че да вземат на подбив едно джудже на петдесет и пет години.“
Настана тишина. Май и картоиграчите чуха. Погледите ни с Невзат се срещнаха, дали разбра? Младежите гледат пред себе си, изглежда, че поне малко са се засрамили. Вие ми се свят. Телевизорът бръмчи.
„Безсрамници!“, подхвърли безцелно Джемил. „Стой, бе, Реджеп“, рече, „къде си тръгнал?“
Не отвърнах. Заситних клатушкайки се; оставих зад гърба си живите светлини на кафенето. Отново съм вън – вътре в хладната тъмна нощ.
Не съм много в състояние да ходя, но се насилих и направих още няколко крачки. Сетне седнах на скелето на края на пристана. Поех дълбоко чистия въздух, сърцето ми все още бие учестено. Какво да правя? В далечината блестят светлините на казината и ресторантчетата. По дърветата са накичени разноцветни лампи. Там, под онези светлини, има хора, които ядат и разговарят по между си: Божичко!
Вратата на кафенето се отвори и чух Джемил да вика:
„Реджеп, Реджеп, къде си?“
Не издадох звук. Не ме видя и си влезе.
Изправих се много по-късно, едва когато чух шума на дизела за Анкара. Трябва да е било девет и десет, а аз си мислех: „Не са ли всичко това приказки, не са ли просто облак от звуци, който се превръща в нищо, още щом се оформи в пространството? Поуспокоих се, но не искам да се прибирам у дома, а пък няма какво друго да правя: ще ида на кино. Потта ми е изсъхнала, сърцето бие по-бавно, вече съм по-добре. Поех дълбоко дъх и тръгнах.
Ето че кафенето остана назад; може би дори вече са забравили и мен, и думите, телевизорът сигурно бръмчи, младежите, ако Джемил не ги е изгонил, си търсят някой друг, с когото да се задяват; ето че отново съм на булеварда, навалица, изяли са си яденето и преди повторно да се разположат пред телевизорите или да седнат в казината, се разхождат за по-добро храносмилане. Ядат сладолед, разговарят, поздравяват се – жените, мъжете им, завръщащи се привечер от Истанбул, малчуганите, които нещо си похапват; разпознават се и се поздравяват. Обиколих ресторантите – Исмаил го няма. Може да е продал билетите и сега изкачва стръмнината към дома си. Ако вместо на кино бях отишъл у тях, щяхме да си побъбрим. Но все същите приказки. Булевардът съвсем се задръсти с хора. Колите, чакащи пред сладоледаджиите, и групичките по трима-четирима вървящи заедно спират движението. Вратовръзката и сакото ми са си на мястото, но не бих могъл да издържа в такава навалица. Свърнах в страничните улички. В тесните сокаци, осветени от синьото сияние на телевизорите, деца играят на криеница между паркираните коли. Като малък си мислех, че ще мога да играя добре тази игра, само че в онези времена не можех да намеря в себе си достатъчно смелост да се крия между тях като Исмаил. А да можех да играя, може би аз щях да се крия най-добре, може би ей-тук, сред развалините на хана, в които според майка ми се таяла зараза; а на село щях да се скрия примерно в яхъра и да видим, ако изобщо не изляза навън, кого ще вземат на подбив; но майка ми щеше да ме потърси и да рече: Исмаиле, къде е батко ти?, а Исмаил ще подсмръкне и ще рече: Че откъде да знам?, а аз ще ги слушам и, мамо, мога да си живея скрит сам-самичък, мамо, тъй ще кажа, без да се показвам пред никого, и само майка ми щеше да плаче толкова много, че щях да река: добре де, излизам, тук съм, ето ме, вече не се крия, мамо, ще река, а майка ми ще рече: защо се криеш, чедо?, и може би щях да си помисля, че тя има право – какво толкова има за криене и за спотайване? Щях за малко да позабравя.
Видях ги докато бързо-бързо прекосяваха главната улица: Съдкъ бей, възмъжал, задомен, с жена си и сина си – на ръст колкото мен. Позна ме, усмихна се, спря.
„Здравей, Реджеп ефенди“, рече, „как си?“
Винаги изчаквам първо те да заговорят.
„Здравейте, Съдкъ бей,“ отвърнах, „благодаря.“
Здрависахме се. Не и с жена му. Момчето гледа със страх и любопитство.
„Захарче, Реджеп ефенди е един от кореняците в Джен-нетхисар.“
Жена му кима усмихната. Стана ми драго, гордея се с това, че съм един от кореняците тук.
„Бабата добре ли е?“
„Ех,“ рекох, „Госпожата все се оплаква!“
„Толкова години вече!“, каза. „Фарук къде ли се губи?“
„Утре пристигат.“
Обърна се към жена си, взе да ѝ обяснява, че с Фарук бей са приятели още от деца. Сетне се разделихме, без да се ръкуваме, само с кимване. Може би сега разказва на жена си за своето детство, става дума и за мен, за това, как като малки съм ги водил на вира и съм ги учил да ловят кефал, и тогава вече момчето ще зададе въпроса: Татко, ще рече, защо онзи човек е толкова мъничък? Защото майка му го е родила, преди да се омъжи – така казвах навремето. Съдкъ е женен. И Фарук бей е женен, но не му се раждат деца, а тъй като при мама е станало точно обратното, старата госпожа изпратила нас и мама на село. Думите ѝ преди да заповяда да ни изпратят и особено докато ни ръчкаше с бастуна си – мама казала: Недейте, госпожо, какво са виновни децата? Понякога си мисля, че чувам тези думи и оня страшен ден.
Навлязох в уличката, където е киното, чух музика – пускат я преди филма. Тук е добре осветено. Разгледах фотосите: Да се срещнем в рая. Стар филм: на една от снимките Хюля Кочйигит и Едиз Хун са се сплели в прегръдка, после Едиз е в затвора, после Хюля пее, но никой не може да разбере в каква последователност, ако не е гледал филма. Може би тъкмо за това окачват фотосите вън, на човек му става любопитно. Отидох на касата, един моля, откъсна билета и ми го подаде, благодаря;
„Хубав ли е филмът?“, попитах.
Не го е гледала. Понякога ей тъй изведнъж ми се приисква да поразговарям. Отидох, седнах си на мястото, зачаках. След малко филмът започна.
Първо се запознаха, момичето е певица и не го харесва, но един ден, когато момчето я спасява от ония, почва да го харесва и разбира, че го обича, баща ѝ обаче се обявява против този брак. После момчето влезе в затвора. Обявиха антракт. Не мръднах от мястото си да не се смеся с навалицата. После започна отново. И момичето се омъжи за собственика на казиното. Но не им се родиха деца. А и не направиха нищо, за да им се родят. Когато съпругът ѝ се повлече подир оная пропаднала жена, Едиз избяга от затвора, те се озоваха в една къща близо до моста над Босфора и Хюля Кочйигит изпя една песен. Докато слушах тази песен, се почувствах някак особено. Накрая, когато искаше да я отърве от лошия съпруг, той и без това сам си намери наказанието и се разбра, че вече могат да се оженят. Бащата гледа след тях радостен, а те, хванати ръка за ръка, вървят по пътя, вървят, вървят и колкото по-нататък отиват, все повече се смаляват и КРАЙ.
Светнаха светлините, излизаме навън, шушу-мушу – всички обсъждат филма. И аз исках да си поговоря с някого за филма. Часът е единадесет и десет, Госпожата сигурно ме чака, но не искам да се връщам в къщи.
Поех по стръмнината към плажа. Може би аптекарят Кемал бей е дежурен, може би не го е оборила дрямката. Ще го обезпокоя, бихме поприказвали, бих му разказал, би ме слушал разсеяно, загледан в младежите, които си подвикват и се надпреварват с колите си в светлината на отсрещната закусвалня. Видях, че светлините на аптеката светят и се зарадвах: не си е легнал. Бутнах вратата, звънчето издрънча. О, Боже: не е Кемал бей, а жена му. „Здравейте“, рекох и спрях. „Искам един аспирин.“ „Опаковка или отделно хапче?“, попита жена му.
„Две хапчета. Боли ме глава. Малко ми е притеснено… Кемал бей…“, занареждах, ама кой ти слуша. Взе ножицата, реже аспирина, даде ми го. Подавайки парите, попитах:
„Кемал бей сутринта беше ли за риба?“
„Кемал спи горе.“
Погледнах за миг към тавана. Той спи там, на две педи над тавана. Да беше се събудил, щях да му разкажа и щеше може би да каже нещо за безсрамните младежи, а можеше и нищо да не каже, така умислен щеше да погледне разсеяно навън, щях да говоря, щяхме да поговорим. Взех рестото, оставено от малките бели ръце на жена му. Веднага след това тя се вглъби в нещо върху тезгяха: сигурно комикс. Красива жена! Лека нощ, рекох и без да я безпокоя, излязох. Звънчето издрънча. Уличките са безлюдни. Децата, играли на криеница, са се изпокрили по домовете си. Какво да правя, връщам се в къщи.
Затворих градинската порта и видях през кепенците светлина при госпожата: не заспива преди да съм си легнал. Влязох през кухненската врата, заключих след себе си, заобиколих, докато се изкачвах тежко-тежко по стълбите, ми хрумна: Ами къщата в Юскюдар имала ли е такова стълбище? Какъв беше оня вестник, да ида утре да го поискам от бакалина. Ще му река: Имаш ли „Терджуман“, нашият Фарук бей го иска, ще река, историк си пада, интересува го историческата рубрика… Качих се горе, влязох в стаята, лежи си на леглото.
„Дойдох си, Госпожо,“ рекох.
„Аферим!“, рече, „най-сетне намери пътя за в къщи.“
„Какво да правя, филмът свърши късно.“
„Затвори ли добре вратите?“
„Затворих. Желаете ли нещо? Че аз си лягам, пък после ме събуждате.“
„Утре пристигат, нали?“
„Да. Оправих им леглата, приготвих им стаите.“
„Отлично“, рече. „Затвори ми добре вратата.“
Затворих и си тръгнах. Веднага ще си легна и ще заспя. Слизам по стълбите.
2.
Чувам го да слиза по стъпалата едно по едно. Какво ли прави до този късен час по сокаците? Не мисли, Фатма, че ще се погнусиш. И все пак ми е любопитно. Дали проклетото джудже затвори вратите? Ама какво ли го интересува него. Веднага ще си легне и за да докаже слугинското си потекло, ще хърка цяла нощ. Безгрижно, равнодушно, спи си, джудже, хайде да те видим с твоя сън на младенец, спи, та нощта да остане за мен. Аз не бих могла да заспя. Мисля си, че ще заспя и ще забравя, но само чакам съня, а колкото по-дълго чакам, разбирам, че очакването е напразно и все чакам.
Този твой сън, казваше Селяхеттин, е химично явление, и сънят, както всичко друго, е познаваем феномен, Фатма; тъй както са открили, че формулата на водата е хаш две о, някой ден ще открият и формулата на съня. Разбира се, не нашите тъпанари, колко жалко, че откривателите ще бъдат пак европейци, и тогава, за да си отдъхнат, хората няма да навличат тези смехотворни пижами и напусто да чакат утрото, свряни между ненужните чаршафи и твоите смехотворни глупави юргани на цветчета. Тогава ще бъде достатъчно всяка вечер да се изпива чаша вода с капнати в нея три капки от едно шишенце, за да се почувстваме като току-що станали от непробуден сън, изпълнени с жизненост и свежест. И тогава представяш ли си, Фатма, какво само бихме могли да правим в оставащите ни безсънни часове? Представяш ли си само тези безсънни часове?
Няма какво да си ги представям, Селяхеттин, аз си ги знам: ще гледам тавана и все ще чакам някоя мисъл да дойде и да ме отнесе. Но сънят няма да идва. Ако можех да пия вино и ракия, може би щях да спя като теб, но не искам такъв грозен сън. Ти изпиваше две шишета: Не за кеф пия, Фатма, а за да ме разведри и да ме избави от умората от енциклопедията. После заспиваше с отворена уста и захъркваше, а аз побягвах, отвратена от тази твоя уста, дето напомняше тъмното гърло на кладенец, в който се чифтосват скорпиони и жаби и от нея вонеше на ракия. Студена жена, нещастница, като лед си ти, без душа си! Да беше изпила една чашка, може би щеше да ме разбереш! Хайде, заповядай, Фатма, пийни, виж, на теб говоря, нали вярваш в това, че си задължена да се подчиниш на съпруга си. Да-а, вярваш, защото така са те учили, е, тогава заповядвам ти. Пий и нека грехът се пише на мен, хайде, пий, Фатма, за освобождението на ума си, виж, съпругът ти иска всичко това от теб, хайде, какво толкова, о, Боже, тази жена ме кара да и се моля, до гуша ми дойде тази самота, какво толкова, Фатма, хайде изпий една чашка, или може би се бунтуваш срещу съпруга си?
Превод от турски: Азиз Таш и Мая Ценова