Исках нещо да напиша. Взех молив и лист, излязох на терасата. Въпросната е на последния етаж на хотела, в който съм отседнал. Навън е адски хубаво. Усещаш мартенското меко слънце как те стопля чак до мозъка на костите. Мнозина при подобно време (в края на студения сезон) направо са щастливи. Какво е щастие? И всеки ли поне веднъж го е опитвал? Необходим е дълъг разговор по тези теми. И знае ли човек, (ако се сбъдне) може би ще се откажа от това, което вече казах по въпроса. Но не мога ли и аз сегиз-тогиз да се помислям за щастлив? Предвид на туй, че е изключено да ме огрее нещо по-така, поне да се залъжа с нещо дребно. Седнах. Какво ли да напиша? Дали да не напиша разказ? Напоследък се намериха такива, дето взеха да твърдят, че няма смисъл на темата да се придава толкова голяма важност. Но каквото и да става, нужна ми е случка. Да си има и начало, и финал. В добавка случката не бива да е от баналните. Писна ни от разкази за дребни буржоа, където тяхната вулгарност и безсилие е обрисувана като безпримерно геройство и изисканост на порива. Любовта поражда всички огорчения. А то, като помислиш, милиони, милиарди хора са всъщност не по-малко огорчени. Колко жалко, че не ги познаваме. Настанили сме се във вътрешността на вече споменатите ви дребни буржоа и всеки ден все повече се свиваме. При все, че сме наясно, че принадлежим към две различни общности и класи. И проблемите ни не приличат на проблемите на тези, в които сме се настанили. Не щем ни грошове, ни нищо. Наскоро една жена твърдеше: „За мен поезия е белият автомобил.“ Възможно ли е ние, неспособните да защитим дори символично-ниските си доходи, да седнем да се сравняваме с такива. Ние, дето не познаваме онази висша класа, сме представителите на тази – нисшата. И тъй като сме „непознаващи“, не бихме се наели да обсъждаме ни тях, ни начина им на живеене. Не стига всичко, ами това е даже и опасно. Наричат те ту „ляв“, ту „комунист“. Ако ще е тъй, то по-добре е за един писател да си пише за неща, които никому не пречат. Така и ще направя.
Небето беше синьо, синьо до полуда. Слънцето напичаше. Помислих: „Дали да не напиша статия?“ Напоследък ме човърка един такъв въпрос. Въпросът Realisme. Realisme не бива повече да се разглежда както в деветнадесети век.
Терасата ми гледаше към задната страна на блоковете до хотела. Те също са с тераси. Погледът ми падна на отсрещната. Жена, приседнала край маса, приведена, с ръка подпряна върху масата, се занимава с нещо си. Навярно чистеше ориз. Самата тя, си рекох, е прислужница навярно. Да, да, навярно е прислужница. Сакън, не си мислете, че го казах, за да унизя съсловието на прислужниците. Най-обикновено работно облекло – това е всичко, за което съм си мислил. Нима не съм наясно колко е вежлива прислугата на буржоата. В много случаи изважда камък срещу господарите и господарките си.
Станах да се поразтъпча по терасата. В един момент достигнах досами ръба ѝ. Върху зида в градинката на двора пет броя котки, наобиколили шеста, непрекъснато мяукаха. Опашките не спираха да махат. Тази по средата трябва да е женска, а останалите – мъжки. Значи котките преди човеците усещат пролетта. В този миг се появиха две деца. На гърбовете им висяха кошове. А дрехите им – изпокъсани. Как ли бяха влезли в двора? Собственикът бе поръчал да посипят пътя до градинската врата с кюмюр. Навярно да не се накалят обувките на влизащите и излизащи от къщата. Изглежда щяха да събират въглища. Не знаят как е нареден светът. Докато сума ти народ погива от студа, някакви си трима-четирима, само за да не нацапат своите обувки, си посипват въглищата по земята. Това е то. Не се променя. Навсякъде – едно и също.
Жената от отсрещната тераса не бе в течение какви ги вършат котките и дечурлигата. Тя все така си чистеше ориз. Възможно е да чувстваше под пролетното хладно слънце как тялото в наслада се отпуска и как определени части сладко-сладко се потят. Какви ли си ги мислеше? В един момент тя стана, остави ориза върху масата и влезе. Пък беше млада. Ризата едва побираше неукротимото и сластно тяло. Несъмнено чувстваше и то, че иде пролет. Ей-богу, страшна работа е пролетта.
Трябва нещо да се пише. Да си дойдем на въпроса. Realisme. Реализма трябва да разбираме по по-различен начин. Едно произведение не става по-реалистично, ако го напълним с грозните реалности в живота. Искащият да онагледи мизерията, мъката и класовите сблъсъци в най-крещящите им краски, е склонен твърде често към преувеличение. Според мен да гледаш на света единствено през черни очила, или пък да наместваш лупата единствено над мръсотиите, си е направо romantisme. А човекът на XX век няма право да е романтичен. Полезен си на обществото само, ако можеш да накараш хората да вярват на това, което им говориш. Пък и не може да разграничим един писател-реалист от колегата му романтик от гледна точка на тематиката. Защото на света не съществува чудото реалистична или романтична случка. Единствено самите работи на даден автор определят истинската му литературна самоличност.
Отсреща жената пак излезе на терасата. В ръката си държеше тас. Тя приближи, пресипа споменатия ориз от масата в съда. След туй започна да го бърка. Изглежда миеше ориза. Все още нямаше представа за котките и дечурлигата долу. Преди малко казах за децата с кошовете, че „не знаят как е нареден светът“. Грешка! Знаят те и още как! Как е подреден светът? Добре го беше казал Агахан: „Ако богатите ги нямаше, животът на бедняците би бил още по-лош.“ Така си е. Децата с кошовете си го знаят още по рождение. Че бедните са винаги длъжници на богатите. Дали изобщо някога им е минавало през ум какъв би бил животът на богатите, ако не бяха бедните? Що за отношение!
Повторно доближих ръба и хвърлих поглед към зида. Броят на мъжкарите бе намалял. Единият бе хванал между зъби врата на женската. Не я оставяше. Малко по-нататък децата продължаваха да си събират въглища. И изведнъж от къщата изскочи черно куче и залая. Не заради въглищата – кучето не разсъждава дали ще е с накаляни крака или пък с чисти. То ги лае просто заради вида на дрехите. Такива са любимците на големците. Не им се нравят хора без костюми. Досущ като на техните стопани.
В първия миг децата се стреснаха. Но не обърнаха чак толкова внимание. Заинтригуван гледах с интерес. Какво ще стане? Дали пък ще избягат?
В това време жената отсреща, както си беше с ориза, приближи до ръба. Постави едната си ръка така, че да не се изсипе и оризът, и изля водата от терасата. Изхвърлена от шестия етаж, водата падна точно като гръм в градината – между децата и разлаяното куче. Никой – абсолютно никой – ни децата, нито кучето и котките – очакваха подобно нещо. И още не разбрали какво става, се разпиляха като пилци.
Подобно нещо може да се случи. Нали така? Така е. Може, може! Защо пък не. При все, че никога не се е случвало. Аз всичко сам си натъкмих.
Превод от турски: Азиз Таш