Училището и пътят към него
Както лягаш с една пеперуда, така лягаш и с Призрака.
Докосва бедрата или слабините ти. Не се чува. Не разбираш дали се възбужда. От влагата разбираш дали се е изпразнил. Съществуват такива приятелства. Говориш, разхождаш се, храниш се по ресторанти, спиш с този твой приятел. Нямаш нищо, което да криеш, нищо, което да не споделиш с него. Нито сладострастието, нито гениталиите. Такъв приятел е Призракът… Където и да се разхождам по този булевард, от съборения днес ресторант DEGUSTASION – където ядохме за последен път заедно – до Таксим, виждам Призрака.
Гюг взе стипендия. Ще отиде в някой европейски град. Ще изучава не само културата, но и икономиката на Запада. Изпратихме я до Сиркеджи. Ще направи първото си пътуване с влака, който кара работниците в Европа…
Немски. Английски. Латински. Гьоте. Шилер. Руско-турските войни. Договорите Карлович – Пасарович. Точните науки. Корените на числата. Квадратите на числата. Всички страни на земята. Войните, които са водили. Какво купуват? Какво продават? Най-непонятните образци на турската литература. Как се взема поданство? Военната повинност. Отбраната. Условията на мохамеданството. Същността на Фауст. Образуването на облаците. Стихотворенията, които научих наизуст, думите, които научих наизуст, формулите, които научих наизуст…
Искам да забравя всичко, което съм научила.
Безкрайни, влажни, студени, сиви години. Мрачни дни, които идват рано. Нощи, които се точеха в пожелаване на мъжкото тяло, което не ни позволяваха да опознаем. Монахини с черни кърпи. Литургиите им. Къщи без отопление. S.O.S., la Luna, S.O.S., песни от мюзикъли, любими, които се превърнаха в контрабандисти.
Започва манията по автомобилите. Пада режимът. Нищо не се променя с падането на строя. Разтърсва ни руската литература. Градът започва да се променя. Разширяват се улиците. Изгражда се хотел Хилтън. Майки и бащи, които не се обичат. Монахини, сгодени за техния Бог. Семейни обвързаности, родина, родолюбие, което ни преляха в кръвта. Родина, родина, родина…
Ще забравя всичко, което съм научила. Не ще мина вече пред училището. Не искам да се завърна в този дом, в безизходицата, при мама и татко, при учителите. Един от приятелите на брат ми иска да се ожени за мен. Обича ме. Ще отида с него, за да не се завърна вкъщи. Ще имам плочи, книги. Когато искам ще чета, когато искам ще спя, когато искам ще излизам. Ще свършат самотните нощи.
И студените нощи на детството.
В онзи летен ден, когато изпратих Гюг на гарата Сиркеджи, не знаех колко трудно е да опозная хората и мъжете. Нито знаех защо, за да опозная мъжете, трябва да се запозная с мнозина от тях. Нито разбирах как щастието започва, когато човек се почувства доволен от себе си.
В началото на есента отново. Не мигнах в автобуса. Много съм уморена. И въпреки това не заспах. Пътуваме през Централен Анадол. Изведнъж нощта изчезва от небосвода. Една тъмносива светлина обгръща природата. Поруменяването на слънцето, което скоро ще се покаже, се простира до планините в степта. В този момент си мисля колко много обичам степта. Спомням си онези червейчета, които вадехме от влажната земя като деца. Онези тъмносини, жълти, виолетови цветя, които се подават от снега. Мисля си за приятелките си от провинцията, които не съм виждала оттогава. Красотата на влажната земя. Изтръпването на тялото, когато лягам с него. Настръхвам. Мисля си за красотата на човешката влага. Казвам си наум: ето безкрайните прегръдки, на които ме научи степта, сухите равнини, заревото на слънцето, любовта към човека. Тази любов не се съсредоточава в определено лице. От червеите долу в земята се извисява в небесата и отива по-далече и от самолетите, които оставят при полета си линии от облаци.
Превод от турски: Стратис Теофилу