Потопът
О, Господи! Твоето презрение било като дъжда, който се сипе отвисоко…
Зимата в Мюзеке идва така, както реките в низините порят земята бавно и спокойно, сякаш отмерват мястото, уморени и облъскани от дългия път. Но има години когато и зимата по тия краища се развилнява, както реките в равнината често забравят някогашния си ръкав и докъде да се разпростират. Обикновено тези дни идват някъде в края на януари когато в топлите крайморски низини „не се скъсяват и главните в огнището“. Тогава в Мюзеке става едно от двете – или си пробива път острият студ и изведнъж го сковава, или заспалите води на реката се отдръпват, за да сторят място на разбушувалите се потоци, спускащи се от планините. Има години когато се случват и двете – тогава тежко на сиромасите!
Нея година, когато Пильо Шпирагу се пресели в Мюзеке и кракът му стъпи в Трокф, зимата сви по-късно, но излезе много по-сурова отколкото се очакваше. Някъде в началото на февруари тя извести чрез дивите патици от блатото, че иде бегом подире им… Мъртвата Река със застоялите си, покрити с плесен води, замръзна почти до устието, защото по-нататък не я оставиха вълните на Адриатика, докато плиткото блато свърши тази работа много по-бързо. Водите му хванаха тънка ледена кора още при спускането на първия студен вятър от планината Томор, а някъде към средата на февруари ледът надебеля и стана около педя.
Сламените покриви на къщите в селото още не бяха оцедили влагата от есенните валежи, когато сви сухомразицата. Капките, които се стичаха от стрехите, се превръщаха в ледени висулки. Колкото повече свиваше студът, толкова висулките се удължаваха и наедряваха, свличайки под тежестта си цели снопи камъш. Краищата на покривите започнаха да се оголват, като опоскани от челюстите на изгладняло добиче и хората се заловиха с остените да ги оправят.
[…] Оцелелите от студа диви патици започнаха да напускат блатото и плъзнаха из посевите на Трокф. Селяните заряза-ха всичко и хукнаха да спасяват есенниците, които така добре бяха тръгнали тази година, от връхлетелите ги ята. Когато се умориха от виковете и ръцете им отмаляха от размахването на криваци, вили, лопати и колове, започнаха да палят огньове от съчки, магарешки бодли и тлъстига, за да разпръснат изгладнелите птици.
Късно следобед дъждът захвана да вали неохотно и бавно със ситни капки, ала до вечерта се усили и взе да се сипе като из ведро. Равнина, планина и море се сляха в едно под бухналите с оловен цвят перчеми на облаците. Разбеснелият се северняк донесе екота на гората и солената пяна на разбушувалото се море, за да прибави ново соленище върху полето на Трокф.
[…] В коритото на Мъртвата Река с отдръпването на първите талази, сякаш настъпи известно спокойствие, като че ли водата се готвеше да събере сили за нов удар.
– Възкръсва Мъртвата Река!
– Изкачва се нататък, откъдето трябва да се спуска!
– О, Господи, каквото си наум не го изричай!
Такива викове, изпълнени с възбуда и ужас, се разменяха (както се кръстосваха светкавиците по небето) по пътищата, угарите, междите и коловозите на Трокф, когато селяните се срещнеха, щурайки се бегом нагоре-надолу, с натоварена покъщнина и подкаран добитък, без да знаят накъде да тръгнат и как да се избавят от потопа и опустошителната мощ на Мъртвата Река, която се бе вдигнала от гроба.
А здрачът, който прави още по-тъмно всичко черно и мрачно, и небето, притъмняло като в рог, глътнало и последните светлинки, убиваха у селяните на Трокф всякаква надежда за спасение. Дъждовните стрели покосяваха всичко над земята. Само ужасяващите викове на децата и ревът на добитъка възвръщаха хората към действителността и ги караха да бързат из наводнените поля и угари.
[…] По някое време едно силно, тревожно и провлачено биене на камбани раздра нощната тишина, сякаш бе отправено не към небето, а към земята. Стариците с надежда в сърцата извръщаха очи към църквата и се кръстиха, но скръбните камбани само ги караха още по-дълго да се кръстят…
Скоро мястото на разтоварилия се вече облак, олекнал и разпръснат от вятъра, бързо се зае от друг още по-непрогледен. Вдигнал се откъм морето, сякаш натоварил с черна вода глъбините си, той връхлетя над полето с пороен дъжд, като че ли предишният облак го бе повикал да тича и удави онова, което е останало на крак след потопа. Земята под мътните талази и почернялото от облаци небе се сляха ведно в някаква дълбока тъмнина.
[…] Навръх сламения покрив Пильо, майка му, жената на брат му Лекс, дъщеря му Вита, синът Лази и най-малката му дъщеричка в дървената люлка, се мъчеха да устоят и на този втори потоп. Двайсетината глави овце, които успяха да спасят от наводнението, скупчени край тях на покрива, блееха сякаш търсеха останалите.
Вита с още по-удължено лице и истукано от дъжда тяло, цялата вир-вода, със спластени и полепнали по врата коси, стоеше до главата на брат си и държеше гунята над лицето му, хем да не го мокри дъждът, хем да може да диша.
– Как не ме удари кривакът на „оня хубостник“ малко по-нагоре от ухото, та да изтрия петното от тия гнусни приказки, гдето ги дрънкат за тебе! – кипна Лази под гунята, по-скоро разгневен, отколкото трогнат от грижите на сестра си.
– Не говори така – развълнува се тя. – Не можеш да затвориш хорските уста, а и ние сме пришълци.
Лази се сби с Козма, който се навърташе около сестра му, защото из Трокф плещеха, че хубавата Вита надула корема, но не се знаело от Козма или от косовчанина Адил ще излезе копелето.
[…] Откъм двора на Козѝ някой извика:
– Мамо, мамо!
– Ян, ти ли си синко?
– Аз съм, хайде излизай!
– По-добре кажи слизай, че от тая вечер къщята ни станаха сараи със стълби…
– Ще те водя да се изкачиш още по-нависоко, на камбанарията, която надхвърля и сараите на Върдомови.
Старата Ная се свлече от покрива и се качи в лодката – издълбано корито от голям стар дънер. От радост прегърна сина си.
– Чакай, мамо, че ще се преобърнем – и Ян се подпря на дългия кол, забит в земята.
Когато лодката напусна двора и стигна колибата на съседите, Ян извика:
– Пильо-о-о!
– Кой вика?
– Аз съм Ян, синът на Козѝ. Има едно място в лодката… Кой от вас ще дойде да го откарам в църквата! Там се е събрало почти цялото село…
– Ела насам да вземеш Лази, че не е добре, а на нас каквото ни е писано…
– Изчакайте, ще се върна да взема и вас, ако не ме изостави проклетото му корито.
[…] Щом носът на лодката опря в каменните стълби на църквата, Ян заби здраво кола в земята и скочи на горните стъпала. Подхвана Лази за раменете и заедно с Ная го вдигнаха. При вратата старейшината на селото Кол Шпървиел им препречи пътя:
– Къде отиваш, бе момко, не виждаш ли, че тук са събрани жените?
– Отмести се, господин старейшина – отвърна Ная. – Както се е подредил Лази и след четиридесет дни няма да му мине през ум за жена…
– Хъм, Лази Шпирагу – поклати глава Кол и заповяда тежко-тежко: – Хайде минете! Ние няма къде да сместим хората от селото, а те ни водят ябанджиите!
– Църквата не е ни моя, ни твоя, нито на селото, а на бога и той е един и същ за всички ни – отвърна троснато Ная.
Отвъд вратата, където бе мястото преградено за жените, едни се занимаваха с децата, други се струпаха пред входа и гледаха сеир. Една невеста чу разправията и както кърмеше детето изведнъж скочи. Разгърдена, със свлечена от малкото забрадка, се нахвърли към старейшината. Беше жената на Тондж Марини:
– Ти тук харем ли си решил да правиш? – и избута Кол Шпървиел. После хвана през кръста Лази и го внесе вътре сред суматохата и шушукането на останалите жени. С нея влезе и Ная, а Ян пое надолу по стълбите.
* * *
Когато за четвърти път лодката приближи църквата (този път Ян водеше Вита и Пильо – последните от дома на Шпирагуви) вече се разсъмваше. Камбаните на Света Петка гърмяха, сякаш на медните звънци им се бе възвърнал гласът от човешката топлина. Тесният дълъг покрив на църквата чернееше от хора, сякаш по керемидите бяха накацали всичките чавки на Мюзеке.
Поройният необуздан дъжд бе спрял, но водите на Мъртвата Река не помръдваха. Вятърът, вече разкъсал черните облаци отвъд манастира в Арденица, продължаваше да насъсква морето, да надига устието и да спъва нахълталите в ждрелото на реката води, да се излеят в Адриатика.
[…] Пристигането на Шпирагуви в църквата се посрещна като водите на реката в развълнуваното от бурята море.
– Откакто в селото стъпи кракът на тия пришълци от Гриза, злото почука на вратите ни – разправии, убийства, разврат, нови данъци и накрая тоя потоп – започнаха да мърморят селяните от всички ъгли. После се разкрещяха и взеха да замерват Шпирагуви с шикалки, кал и топки от стеклия се по пода на църквата восък от свещите.
Пильо, майка му, жената на Лекс и Вита, свили се на кълбо в един от ъглите на предверието, с дървената люлка пред тях, въртяха обезумелите си, изпълнени с ужас очи, без да срещнат в ничие лице съчувствие.
– Тая курва е виновна! Намърсува се из ливадите и сега ще лепне копелето на селото! – развика се Зога, вдовицата на сина на бай Лази, закръглена като чувал с брашно, с гърди, корем, задник и бедра сляти в едно цяло, докато вързваше черната си забрадка с блестящи мъниста по краищата, стиснала между зъби карфицата, с която после да закрепи шамията. Току-що накърмила детето си, гърдите и стояха разголени. Свлечената забрадка, карфицата между зъбите, откритата гръд, придаваха на гласа и някакво съскащо сластолюбие.
Цялата тази безочливост ведно с неоснователните обиди се струпаха върху Вита. Под светлината на това безсрамие, хората извръщаха очи и гледаха с укор красивата девойка от Гриза.
– Да, да, тая кучка е виновна за всичките ни злини! – продължи Зога.
– Малка, ала голяма грешница! – обади се някой.
Вита се притискаше все по-плътно до стената. Измокрената от дъжда рокля полепна по нея и очерта съвсем ясно всички части на тялото ѝ.
Разпалени от гледката насред божия храм, пред грозящата ги опасност от смъртта, хората станаха още по-жестоки съдници. Събличаха Вита с озлобените си очи и им се струваше, сякаш бе дошла гола в това място за избавление на душата и тялото.
При всеобщи бедствия – наводнения, пожар, мор, земетресения, безсилните хора винаги търсят своя жертва. А при този потоп, който се стовари над главите им, гневът се изсипа върху Вита, като около овцата за курбан.
– Ето къде е копелето ѝ! – спусна се Зога предизвикателно и посочи с пръст коремния мускул на девойката, леко издаден напред от залепналата за тялото рокля. После приближи Вита. – Долницата ти не е кладенец, мари хубостнице, мушни кофата, извади кофата, кога поразмърдаш водата вътре, кога пък я излееш навън, но следа не остава!
– Тюф, кучка! – нахвърли се Пильо срещу Зога.
Но всички взеха страната на Зога.
– Я да удавим мръсницата!
– Реката иска курбан!
– Да си измие греховете!
– Копелето, копелето!
Гласовете заглушиха заканите на Пильо. Хората от всички страни – от кипарисите, камбанарията, стълбите, започнаха да замерят Шпирагуви с каквото им падне под ръка. Откъм преграденото за жените място се чуваха викове и ужасените писъци на децата.
В това време към Зога се спусна Валя жената на Тондж Марини, която дотогава стоеше край главата на ранения Лази и с ръце на хълбоците зае цялата врата.
– Ти ли, мари, си взела да говориш за разврат! Ами когато мърсуваше с попа? Ти може да си забравила, ама ние не сме…
– Уф, за кой поп говориш, проклетнице? Ако става дума за нашия свещеник, той ми е като баща.
– Откога ти стана баща? – и Валя разкърши хълбоци под дланите си. – Забрави ли, когато отиде при него докато четеше на гроба на мъжа ти и му каза: „На една възраст с тебе, отче, беше клетият ми мъж, гдето толкоз млада ме зачерни. Старият отиде на воденица, ела подиробед у дома и круши да похапнеш и от млякото на първескиня да сукнеш за успокоение на душата му, че много те тачеше сиротията.“
– Я си затваряй мръсната уста! Аз си зачерних младините, а ти ме срамиш пред цялото село – и вдовицата на бай Лази вдигна на ръце сина си.
– И този син, гдето ни го навираш под носа, забрави ли от кого е?
– Чумата да те тръшне! При мъжа ми го заченах и при него го родих.
– При кого го роди знаем, но и при кого го зачена знае цяло село, че те видя да минаваш под венчило с корем кажи-речи до устата!
От четирите страни на църквата гръмна смях, който разтърси из основи храма, залят до половина от водите на реката, тъй като всички бяха единодушни с онова, което каза Валя.
– Гръм да те порази! Остави хората, ами клетият ми свекър както ти е сторил, че така да го огорчаваш? – и вдовицата остави детето на парапета и се спусна към Валя.
На Зога ѝ бе по-лесно, защото хвана другата за плитките, а Валя вкопчи ръце в гърдите на вдовицата. Изтънялата блуза се разцепи с глухо пращене и разголя цялата ѝ гръд. Настървени от боя жените неусетно стигнаха до дървените решетки. Валя разгневена, че ръцете на другата здраво са се вкопчили в косите ѝ, разтърси глава и блъсна Зога встрани. Дървената решетка изскърца, част от пръчките изпращяха и полетяха във водата. Зога, хванала се с две ръце за каменната колона, на косъм се спаси от водната бездна под нозете ѝ.
– Момченцето ми – изпищя Зога, изплашена до смърт.
Парапетът, на който се държеше детето, което всички бяха забравили, внезапно се откърти и го повлече след себе си. Ужасяващият му писък полетя нагоре. Вторият му вик заглъхна във водата. Жените се втурнаха като разпръснато стадо овце.
Църквата, изпълнена с мътните води на разбеснялата се река, златистите петна от олиото на кандилата и отронения от иконите варак, наподобяваше голям купел, сякаш приготвен този ден за кръщението на някакво чудовище. А докато мигнеш с очи се превръщаше в огромен потир за предсмъртно причастие.
Хората се спускаха надолу по стълбите към вратите на църквата, но те бяха залостени от тинята, после отново хукваха нагоре, без да знаят какво да правят. Някой предпазливо мина край сенките на строшения парапет, проби си път сред навалицата и с един скок се озова в мътните талази. Не след дълго две разголени ръце държаха детето над водата.
– Поемете го! – отекна сред стените едва чут глас.
Десетки ръце, които в църквата винаги се вдигаха към небето, към бога, сега се протегнаха към земята, за да избавят от гроба на водата все още живото дете.
– Спасихме го!
– Избави се!
Виковете на радост, гръмнали отвсякъде, стигнаха горе до камбанарията и камбаните забиха като на възкресение.
– Абе, хора, кой извади детето?
Всички се втурнаха към строшения парапет, но над водата не се виждаше ни жив, ни умрял човек. Мракът в църквата още повече се бе сгъстил. Селяните от Трокф извърнаха глави към прозорците. На един от тях видяха Вита.
След като подаде детето, повлечена от водите до нишата на храма, Вита бе успяла да забие нокти в стената и по нея да достигне железните пръчки на прозореца. Едва изправила се, с последни сили, тя бе опряла гръб на железата и стоеше с клюмнала на гърдите глава. За да не падне беше простряла встрани ръце и се държеше за пръчките. Така изправена срещу хората, с разперени ръце и раздраните ръкави на роклята, които висяха като криле на птица, под плахите жълтеникави светлинки, нахлуващи откъм гърба и, сякаш я обграждаха като с ореол, на селяните тя им се стори същинско небесно видение.
– Вита?! – зашепнаха от всички страни и триеха клепачи, като да не вярваха на очите си.
– О, господи, като Христос разпънат на кръста! – обади се една старица.
– Да се опитаме до отворим вратите на църквата – извика учителят, когато хората се окопитиха от почудата.
Младите се спуснаха надолу, а жените и стариците продължаваха да стоят с вперени в прозореца на църквата очи.
Сред тях беше и Зога, която искрено се разкайваше и стискаше устни, като че ли искаше да преглътне изречените срещу Вита несправедливи обиди. Но думите не са вода да ги налееш и излееш колкото пъти си искаш. И Зога взе да се кори. Отначало се разтрепери, после пребледня, пребледня и притисна още по-силно детето до гърдите си, след това избухна в плач:
– Аз съм грешницата, аз!
Внимателно свалиха Вита от прозореца с такава обич и разкаяние, сякаш сваляха мъченик от кръста. После я повлякоха към преграденото за жените място, като си пробиваха път сред стариците и невестите, които с наведени глави безмълвно се кръстеха и тихо благославяха.
Зога бързо развърза бохчата си, извади от своите дрехи и преоблече Вита, от която продължаваше да се стича вода, а тялото и трепереше като лист.
Превод от албански: Марина Маринова