(Пролетна вечер. Голяма стая в стар дом. Възрастна жена, облечена в черно, говори на един младеж. Не са запалили светлината. През двата прозореца нахлува безмилостен лунен светлик. Забравих да кажа, че Жената в Черно е издала две-три интересни стихосбирки с религиозен повей. Жената в Черно говори на Младежа):
Позволи ми да дойда с теб. Каква луна има тази вечер!
Луната е милостива – няма да личат
побелелите ми коси. Луната отново
ще позлати косите ми. Няма да разбереш.
Позволи ми да дойда с теб.
Когато има луна сенките вкъщи се удължават,
невидими ръце дърпат завесите
въздушен пръст пише по прахта върху пианото
забравените думи – не искам да ги чуя. Мълчи.
Позволи ми да дойда с теб
малко по-надолу, до зида на тухларницата,
дотам, където пътят завива и се вижда
градът – циментов и въздушен, варосан с лунна светлина,
толкова безразличен и безплътен,
толкова позитивен като метафизика,
че най-после можеш да повярваш, че съществуваш
и не съществуваш,
че никога не си съществувал, не е съществувало времето
и неговата разруха.
Позволи ми да дойда с теб.
Ще поседим малко на пезула, на възвишението
и докато пролетният вятър ни брули,
може дори да си въобразим, че ще литнем,
защото много пъти, дори и сега, чувам шумоленето на роклята си
като пърхане на две силни крила, които се размахват,
и щом се усамотиш в този звук на летежа
усещаш шията, ребрата и плътта си да звънтят,
и така заклещен в мускулите на синия ефир,
в неустрашимите нерви на висините,
няма значение тръгваш ли или се завръщаш,
нито пък има значение, че косите ми побеляха,
(не е в това болката ми – болката ми е там,
че не побелява и сърцето ми.)
Позволи ми да дойда с теб.
Знам, че всеки сам следва своя път в любовта,
сам е в славата и в смъртта.
Знам го. Изпитвала съм го. Но каква полза.
Позволи ми да дойда с теб.
Тази къща е обитавана от призраци, прокужда ме –
искам да кажа, че много е остаряла, пироните падат,
картините падат, сякаш се гмуркат в празното пространство,
мазилката безшумно се рони,
както пада шапката на умрелия от закачалката в тъмния коридор,
както пада ивица лунна светлина върху стария, изтърбушен фотьойл.
Някога и той беше нов – не снимката, която гледаш с такова недоверие
говоря за фотьойла, можеше с часове да седиш
и със затворени очи да мечтаеш, каквото си поискаш –
гладка, влажна, пясъчна ивица, излъскана от луната,
по-лъсната и от старите ми лачени обувки, които
всеки месец давам във ваксаджийницата на ъгъла,
или платното на рибарската лодка, която се изгубва
във далечината, полюшвано от собствения си дъх,
триъгълното платно като сгъната, само на две, кърпичка
сякаш не е имала какво да загърне и задържи
или пък широко да се развее за сбогом. Винаги съм имала слабост
към кърпичките,
не за да връзвам нещо в тях,
семена от цветя или лайкучка, брана на полето по залез
или да ѝ завържа четири възела както онези, които
носят работниците в отсрещния изкоп
или да си бърша очите – запазих добро зрение;
никога не съм носила очила. Една малка прищявка са кърпичките.
Сега ги сгъвам на четири, на осем, на шестнайсет –
да занимавам пръстите си. И сега си спомних,
че така отмервах такта, когато бях ученичка в Музикалното училище
със синя престилка и бяла якичка, с две руси плитки – 8, 16, 32, 64 –
хванала за ръка една моя малка приятелка, праскова,
цялата в светлина и розов цвят,
(прости ми бяха тези думи – лош навик) – 32, 64, – а нашите хранеха
големи надежди за музикалния ми талант. А, разправях ти за фотьойла –
изтърбушен – стърчат ръждясали пружини, слама –
мислех да го занеса на поправка,
но откъде пари, време и настроение, какво да поправиш по-напред?
Мислех да го загърна във чаршаф – изплаших се
от белия чаршаф със тази лунна светлина. Тук са седели хора
мечтали за големи неща, както аз и ти впрочем,
а сега отдъхват под земята без да бъдат смущавани от дъжда и луната.
Позволи ми да дойда с теб.
Ще застанем за миг на върха на мраморната стълба на Свети Никола,
после ти ще слезеш, а аз ще се върна обратно
отнасяйки върху лявото си рамо топлината от
случайното докосване на сакото ти,
както и няколко светли квадратчета от малки
прозорчета в махалата и тази снежнобяла лунна скреж,
напомняща величествена флотилия сребърни лебеди –
и не се страхувам от този израз, защото
нявга през много пролетни нощи, разговарях с Бога, който ми се яви
облечен в мъглявината и блясъка на подобен лунен светлик
и му принесох в жертва много младежи, по-красиви и от тебе дори,
така бяла и недостъпна да се изпарявам в белия си пламък,
в белотата на лунната светлина,
опалена от ненаситните очи на мъжете и от плахия екстаз на юношите,
обсадена от превъзходни, загорели тела,
силни крайници, заякнали от плуване, от гребане,
от бягане и футбол (които се правех, че не забелязвам),
чела, устни и шии, колене, пръсти и очи, гърди, бицепси
и бедра (и наистина не ги гледах)
– нали знаеш, как понякога, когато се възхищаваш,
забравяш от какво се възхищаваш, стига ти възхищението ти –
господи, какви очи, осеяни със звезди, и се възнасях като
апотеоз на отхвърлени звезди,
защото, така обсадена, отвън и отвътре, друг път пред мен нямаше,
освен нагоре или пък надолу.
– Не, не е достатъчно.
Позволи ми да дойда с теб.
Знам, времето вече е напреднало. Позволи ми,
защото толкова години, дни и нощи, и в пурпурно пладне, бях сама,
непреклонна, сама и непорочна,
дори в съпружеското си ложе непорочна и сама,
пишеща стихове в прослава на коленете на Бога,
стихове, които уверявам те ще останат като изваяни от съвършен мрамор,
отвъд живота ми и отвъд живота ти, много отвъд.
Не е достатъчно.
Позволи ми да дойда с теб.
Тази къща вече не може да ме понася.
Не издържам да я носа на гръб.
Трябва все да внимаваш, да внимаваш,
да подпираш стената с големия бюфет,
да подпираш бюфета с вехтата резбована маса,
да подпираш масата със столовете,
да подпираш столовете с ръцете си,
да подпираш с рамо отковалата се греда.
А пианото, като черен, затворен ковчег. Не смееш да го отвориш.
Все да внимаваш, да внимаваш да не паднат, да не паднеш.
Не издържам.
Позволи ми да дойда със теб.
Тази къща, въпреки всичките си мъртъвци, не иска да умре.
Настоява да живее с покойниците,
да живее чрез мъртъвците си,
да живее от увереността в смъртта си
и дори да стъкмява мъртъвците си върху готови да рухнат кревати и нарове.
Позволи ми да дойда с теб.
Тук, колкото и тихо да стъпвам, във вечерния сумрак,
независимо дали с пантофи или боса,
нещо ще изскърца – стъкло се пропуква или някое огледало,
зад праха и пукнатините,
различаваш все по-смътен и раздробен образа си,
ликът ти, за който не си желал в живота нищо друго
освен да го съхраниш чист и неделим.
Ръбът на чашата блести на лунната светлина
като извит бръснач – как да го поднеса към устните си?
Колкото и да съм жадна – как да го поднеса? – Нали виждаш?
Все още имам настроение за метафори – това ми е останало,
това още ми дава увереността, че не съм в небитието.
Позволи ми да дойда с теб.
Понякога, в часа на здрача, имам чувството,
че под прозорците минава мечкарят с тромавата стара мечка,
с козина, цялата в тръни и бодили,
вдигайки прахоляк по улиците из квартала,
един самотен облак прах, който прекадява здрача,
а децата са се прибрали по къщите за вечеря
и вече не ги пускат да излязат вън,
въпреки че иззад стените се дочуват стъпките на старата мечка –
а мечката морно продължава да върви във мъдростта
на самотата си, без да знае накъде и защо –
натежала е, не може вече да играе на задните си крака,
не може да носи дантелената шапчица, за да забавлява децата,
кибиците, претенциозните, и единственото, което иска е
да полегне на земята,
оставяйки се да ходят по корема ѝ, довършвайки така последната си игра,
показвайки огромната си воля на отказа,
неподчинението си към интереса на другите, към халките на носа ѝ,
към необходимостта на зъбите ѝ,
неподчинението си пред болката и пред живота
с верния съюз на смъртта – макар и на една бавна смърт –
окончателното си неподчинение пред смъртта чрез
продължаването и познанието на живота,
който с проникновение и със дела се въздига над робията ѝ
Но кой може да играе докрай тази игра?
И мечката отново става и върви
подчинявайки се на намордника, на халките между зъбите си,
усмихвайки се с разкъсани бърни на петачетата, които
ѝ подхвърлят красивите и неподозиращи деца
(красиви, именно защото са неподозиращи)
и благодарейки. Защото единственото, което са научили
да казват остарелите мечки е: благодаря, благодаря.
Позволи ми да дойда с теб.
Тази къща ме задушава. Нещо повече – кухнята
е като морските глъбини. Окачените джезвета блестят
като кръглите, големи очи на невероятни риби,
чиниите леко се поклащат като медузите,
водорасли и раковини се оплитат в косите ми – после
не мога да ги изтръгна,
не мога отново да се издигна на повърхността –
подносът пада без звук от ръцете ми – пропадам
и виждам мехурчетата от диханието ми да се издигат, да се издигат,
и се опитвам да се забавлявам, гледайки ги,
и се питам какво ли би си казал някой, който се намира горе
и вижда тези мехурчета,
може би, че някой се дави или пък водолаз изследва глъбините?
И наистина, не малко пъти откривам там, на дъното на потъването
корали и бисери, и съкровища от потънали кораби,
неочаквани срещи, и вчерашни, и днешни, и бъдещи,
като потвърждение за вечността почти,
някоя въздишка, някоя усмивка на безсмъртие, както казват,
щастие, опиянение, дори ентусиазъм,
корали, бисери и сапфири;
само че не знам дали могат да ги приемат – във всеки случай аз ги давам.
Позволи ми да дойда с теб.
Момент, да си взема жилетката.
С това променливо време, колкото и да не е, трябва да се пазим.
Вечер има влага, а луната,
не ти ли се струва наистина, че изостря хладината?
Дай да ти закопчая ризата – колко са силни гърдите ти,
– каква силна луна – фотьойлът, казвам – и когато вдигам
филджана от масата
под него остава дупка от мълчание, покривам я веднага с длан,
да не погледна вътре – отново оставям филджана на мястото му;
и луната е дупка в черепа на света – недей да гледаш вътре,
притежава магнитна сила, която те привлича –
не поглеждай, не гледайте,
чуйте ме какво ви казвам – ще пропаднете вътре. Това
главозамайване е приятно, леко – ще паднеш –
мраморен кладенец е луната,
сенки играят и неми криле, загадъчни гласове – не ги ли чувате?
Дълбоко-дълбоко е пропадането,
дълбоко-дълбоко е изкачването,
въздушната струя, звънтяща сред разперените си криле,
дълбоко-дълбоко е безмилостното благодеяние на мълчанието –
трепкащи илюминации на отсрещния бряг, докато
се люшкаш в собствената си вълна,
океанско дихание. Приятно, леко е това замайване –
внимавай, ще паднеш. Не гледай мен,
моето равновесие е люшкането – прекрасното замайване.
Така всеки път, привечер,
имам главоболие, световъртеж.
Често прескачам до аптеката отсреща за някакъв аспирин,
друг път ме мързи и си оставам с главоболието,
и слушам през стените глухия шум от водопроводите,
или си варя кафе, винаги разсеяна,
унасям се и приготвя две – кой да изпие другото?
Наистина смешно, оставям го на перваза да изстива
или пък понякога изпивам и второто, гледайки
през прозореца зеления глобус на аптеката,
като зелената светлина на безшумен влак, който идва да ме вземе
с кърпичките ми, с разкривените ми обувки, с черната ми
чанта, стихотворенията ми,
без никакви куфари – за какво са ми?
Позволи ми да дойда с теб.
А, тръгваш ли си? Лека нощ. Не, няма да дойда. Лека нощ.
Аз ще изляза след малко. Благодаря. Защото, най-после, трябва
да изляза от този покрусен дом.
Трябва да видя малко свят – не, не луната –
градът с мазолестите му ръце, градът на надничарите,
градът, който се кълне в хляба и юмрука си,
градът, който носи всички ни на гръб,
с нашата дребнавост, злоба, с враждите си,
с амбициите, невежеството и старостта ни –
да чуя широките крачки на града –
да не чувам повече стъпките ти,
нито стъпките на Бога, нито собствените си стъпки.
Лека нощ.
(Стаята потъва в мрак. Изглежда облак е закрил луната. Внезапно, сякаш някой е усилил радиото в съседния бар, се чува много известна музикална фраза. И тогава разбрах, че цялата тази сцена е била съпровождана от приглушената „Лунна соната“, само от първата ѝ част. Сигурно сега Младежът слиза надолу с иронична усмивка на добре очертаните си устни и чувството, че се е освободил. Точно когато стигне до Свети Никола, преди да слезе по мраморната стълба, ще се изсмее със силен, невъздържан смях. Смехът му съвсем няма да прозвучи неуместно под лунния светлик. Може би единствено неуместно ще бъда това, че изобщо не е неуместно. След малко Младежът ще притихне, ще стане сериозен и ще каже: „Упадъкът на една епоха“. Така, вече съвсем притихнал, отново ще разкопчее ризата си и ще продължи по пътя си. Колкото до жената в черно, не знам дали излезе най-после от къщата. Лунната светлина отново блести. А по ъглите на стаята сенките се свиват от непоносимо разкаяние, почти гневно, не толкова заради живота, колкото заради ненужната изповед. Чувате ли? Радиото продължава да свири):
Атина, Юни 1956
Превод от гръцки: Здравка Михайлова