* * *
Полите на Тороските планини започват от самото Средиземно море. Бавно се издигат към върховете след бреговете, осеяни с бяла пяна. Над Средиземно море неизменно се поклащат бели валчести облаци. Бреговете са съвсем гладки, от фина глинеста пръст, която е като полирана. Има цвят на месо. От тези брегове часове наред към вътрешността се разнася миризмата на море и сол. От солта загорчава. Отвъд гладките глинести изорани земи започват шубраците на Чукурова. Това са безкрайни пространства в тъмнозелено, покрити с гъсти преплетени храсти, камъш, къпинак, диви лози и папур. По-диви и по-непрогледни и от най-тъмния лес.
Малко по-навътре, ако тръгнеш към Ислахие през Ана-варза или Османие, стигаш до обширни блата. През лятото те кипят и клокочат. Пълни са с отпадъци и мръсотия. Смрадта не ти дава да се доближиш. Мирише на гнил папур, трева, дървета, камъш и пръст. А зиме водата е бистра, буйна, искри от чистота. Лете повърхността ѝ е скрита от треволяк и тръстика. Зиме е като разстлан чаршаф. Отминеш ли блатата, отново излизаш на разорани ниви. Земята е мазна, лъскава. Готова щедро да се отблагодари. Възтопла и мека.
Щом превалиш склоновете, покрити с миртови дървета с тежък аромат, неочаквано изникват скалите. Човек изведнъж се стряска. Наедно със скалите начеват и боровете. По тези места боровата смола попива в пръстта бистра като кристал. След първите борове отново стигаш до равнини. Това са сиви земи – безплодни, ялови. Оттук ти се струва, че си на една крачка от снежните върхове на Торосите – ръка да протегнеш, ще ги докоснеш.
* * *
Къщи, дървета, скали, звезди, луна, земя – всичко на този свят се бе стопило и изчезнало в мрака. Върху пелената на мрака тихо ръмеше. Леко подухваше. Вятърът беше студен. От време на време в мрака току излайваха кучета. После дълго кукурига самотен петел. Сигурно стопанинът на този подранил певец ще го заколи рано сутринта.
В далечината откъм пътя отвъд планината идваше звук от звънче. Звънът ту секваше, ту се разнасяше отново. Това говореше, че пътниците са уморени.
Вече доста време сгушен под плета до черницата, разперила големите си клони като чадър, Мемед чакаше. Мемед мислеше… Не, в това състояние Мемед не би могъл да мисли за нищо. Само трепереше. Усещаше нещо смътно, без да мисли. В мрака тихо ръмеше. От настъпването на нощта досега Мемед стоеше под дъжда. Влагата се бе просмукала вътре в него. От време на време го втрисаше, после треската отминаваше. Дочу някакво изтопуркване зад плета и наостри уши. Беше котка, скочила от плета. Така реши. В един момент се замисли за майка си. Заболя го, сякаш отрязаха къс от плътта му. В сърцето си усети огромна горчивина. Някакво жегване. Щяха да измъчват майка му… Някъде в далечината небето просветна. Блясъкът позлати ствола и клоните на черницата, която се беше стопила в мрака. Една светла пътека премина и в мрака на Мемедовата душа. Дълга светла пътека.
В този миг спеше цялото село – с конете, магаретата, воловете, козите, овцете, буболечките, кокошките, котките, кучетата. Вражда, омраза, любов, тревога, безстрашие бяха обхванати от дълбок сън. Еднички сънищата се боричкаха. В този миг бе царството на сънищата.
Превод от турски: Жана Желязкова