„Аз съм, ти си, той е“ ще се карат постоянно двамата помежду си. Но кой е всъщност „той“? Възрастен човек. За беда нещастният е принуден да живее с една старица и някаква си котка. Старата все спи, котката дреме, а съседското куче, вързано на двора, по цял ден лае!
За да събуди старата, той бутва (без да искам, Сия) стола на пода. Сам го поваля и сам го вдига след това.
– Напразно се мориш – сопва се жена му, – днес не ми се ходи на кино, добре ми е тук, искам малко да поспя.
Като се намества удобно, тя простира крака на дивана, но котката се е свила на кълбо в края и Сия я изритва. На стареца ме су струва, сякаш него го смушкват в ребрата. Иде му да вземе машата и да удари по глезените жена си. Но вместо желанието да и отмъсти, се обръща към нея почти гальовно:
– Не ми късай сърцето, Сия, моля те недей да биеш Белушка!
Не може да си обясни откъде се изтръгна тази молба и имаше ли някаква връзка с онази любовна песен „Не ми късай сърцето“, която преди години бе на мода в техния град.
– Ще станеш ли? – не млъква устата му.
– Не, на албански ти говоря, не! – упорства твърдоглаво тя. А старецът естествено е принуден да чака. Само че днес той много бърза, защото лятото свършва, ако не и последният му ден.
Последният ден на лятното кино… А той все още е в кухнята. Старата спи, кучето на съседите лае, а котката, получила ритник в ребрата, мяука. Какво му дойде до главата с тая опака жена, с котката и с това куче, което не е и негово. „Но кухнята не е кучешка колиба“ – ядосва се той на себе си. Кой стои така вързан като куче?
Изведнъж се заглежда в краката си. Много добре си спомня как едно време стъпалата му прехвърляха дължината на керамичните плочи. Подът е застлан със същите плочи, ала той… В замъгления му мозък проблясва съмнението, че краката му, особено стъпалата, не са същите каквито са били, но въпреки това е готов за дългия път.
[…]
– Ще дойдеш ли с мен на кино?
– На кого говориш? – пита троснато жена му.
– На котката, на кого другиго? – отвръща боязливо той.
– Но освен нея и аз съм тук, и ти също. Ако се обръщаш към мен напразно си хабиш думите. Не възнамерявам и да помръдна от мястото си. Не са ми притрябвали сънища посред бял ден.
– За филмите казват, че са сънища върху бяло платно – опитва се да я обори той.
– Казах, сънища посред бял ден – затваря му устата старата.
Прозорецът е зад гърба му, но Вили чувства, че нахлуването на светлината е променило посоката си върху стъклата. Слънцето вече е прехвърлило половината небе, докато той… И изпълнен с безпокойство прошепва:
– Е, ние тръгваме!
Старецът повлича крака „тупур-тупур“, а котката на гърдите му прави още по-труден вървежа, но той си дава кураж. Завива вдясно, брои плочите: две, четири, шест, седем. Сега може да направи кратка почивка. Котката мърка на гърдите му. Накрая успява да измине коридора от кухнята до спалнята. Ала пътят от стаята до балконската врата е още по-дълъг. „Тупур-тупур“ Вили продължава да влачи крака, уморен и изпотен, а никелираната дръжка на балконската врата проблясна пред очите му. „Ето пристигнахме, пак дойдох“ – си казва. Протяга ръка към дръжката, но изглежда е пребързал. „Още малко, старче, още малко“ – дава си кураж старецът. После дръжката се накланя надолу – едно подръпване, след него второ още по-силно подръпване на вратата и цялото това дълго уморително пътуване свършва. Накрая той успява да премине от кухнята през коридора до спалнята и от нея да излезе на балкона, да се настани в ложата на своето лятно кино… Ето го екрана на отсрещната стена. Нито едно кино няма такъв голям екран, може би шестдесет или седемдесет квадратни метра. Стената на сградата е варосана, но тук-таме има влажни петна, които нощем изглеждат много по-големи, а през деня съвсем избледняват. Те придобиват различни форми и никога не се повтарят. Следобед когато слънцето започне да клони на запад лъчите падат косо върху фасадата и се задържат за час и повече. Тогава на този екран се прожектират чудновати неща.
– Ама, че глупачка – казва старецът за жена си и въздъхва.
– Ако се забави още малко ще изпусне шанса! После сяда в стария плетен шезлонг и с поглед вперен в екрана продължава:
– Предупредих те, Сия, че Принцът го очаква ужасен край и ето думите ми се сбъднаха. Как са отсекли главата му! А разяреният му вранест кон, гдето вчера юздите едвам го удържаха, е повален със забито в корема копие… Онези пък жени какви са? Оплаквачки. Две от тях сигурно го познават и жално нареждат, а третата свири на кемане. Хъм, погребение с кемане? Никога досега, никога не съм… Сия, не изпускай този шанс, фантастични кадри, супер филм… Вдигнете трупът оттам, бе жени, не го оставяйте насред пътя кучетата да го изядат!
А съседското куче вие на двора. Какъв филм, ама какъв филм с картина и звук! Звукът често идва и от улицата под балкона. Младежите от отсрещнато общежитие минават оттук, за да отидат в салона с електронните игри. Говорят високо, изказват предположения, спречкват се, после се обзалагат. Дори един ден се басираха за Принца. Естествено, онзи техен Принц няма нищо общо с този тук – Принца на стареца. Вили е убеден, че от всички минувачи само той вижда обезглавения Принц. Виждал го е и жив, възседнал коня, повел войските си. Старецът от дни следи филма серия след серия. В първата серия бе сватбата в замъка: свитата на принца, принцът и принцесата вървят под ръка, а до принцесата е кумът, който тайно нещо и шепне. Засада, бунт, неравна битка, какво се крои? В края на филма част от воала на принцесата закрива едното око на принца, короната му изчезва… „Принцесата плете интриги, Сия, принцът ще свърши зле“. Ама че филм, супер филм в пет серии… Наистина е за учудване. В същия блок където се намира апартаментът на стареца живеят още тридесет семейства, наоколо се издигат и други блокове, стотици минувачи кръстосват улицата и въпреки това никой не бе успял да забележи този екран. Ах, какво откритие, какво избавление! И точно когато смяташе, че ще умре от скука. Един следобед както дремеше на балкона, отвори очи и онова, което бе сънувал, го видя на отсрещната стена. На екрана, както го кръсти по-късно. Там се прожектираха най-различни филми.
[…]
– Сия, Сия, ела да видиш един велосипед – и с показалец той посочи към стената. Липсваше седлото и част от задното колело, което породи известни съмнения у старата, но той побърза да я успокои: „Това е филм, Сия, а във филмите видиш ли половината къща, там е и другата част, но не я е уловила камерата.“ На следващия ден гледаха филм с китове, а после някакъв със скали където пасяха диви кози. Един следобед видяха филм с двама господа, които разговаряха на една маса с ваза цветя, железен свещник и фруктиера с плодове. Този вдясно прилича на баща ми – каза Вили. Така ти се струва – отвърна старата. Баща ти беше дребен на ръст човек. Не може да е друг, лека му пръст, само той така поставяше лакти върху масата и държеше главата си изправена с достойнство, а и вратовръзката си винаги прикрепяше с карфица. Какъв ли филм ще гледаме утре? – продължи той. Много ми се иска да видя някой с Бриджит Бардо или Марлон Брандо – рече тя. Нали гледахме един с тях в началото на лятото – отвърна и Вили. – Брандо бе склонил глава на гърдите на Бриджит и от страст лицата им станаха пурпурночервени. Когато слънцето залезе, ти каза: „Край“, „The End“.
По-късно Сия вече не я свърташе на едно място. Всеки следобед следваше стареца в дългия път до лятното кино. И седнали един до друг изгледаха толкова много филми… Онзи с влака и двамата каубои; един за космически кораб; после за шевната машина „Сингер“ от 30-те години; след това този за младата невеста, която плаче, напускайки бащиния си дом; филмът за трите сестри, превърнали се в кукумявки, които търсят изгубения си брат и по цяла нощ жално нареждат: „ку-ку-мяу, Исуф, куку-мяу“. Толкова много филми с кораби, реки и мостове, с вещици, за една госпожица, която се разхожда с файтон… Понякога плачеха, друг път се смееха, а имаше и филми едновременно тъжни и весели. Често старецът си казваше наум: „Благодаря ти, господи, какво щяхме да правим със Сия без това кино?“ Лошото е, че тая моя глупава жена всичко приема за истина и не може да проумее, че гледа кино. Не случайно хората казват за филма „сън на бяло платно“.
– Сън посред бял ден! – чува зад гърба си той.
Старата се е вдигнала, изпила си е кафето и е дошла на балкона.
– На глас ли говорех? – пита я той.
– На глас – отвръща Сия.
Вили замълчава, като я наблюдава с крайчеца на окото си, но старата не му обръща внимание, слага очилата си, а на него странно му изглежда лицето и зад тия стъкла като дъна на буркани. Не видът и, а самото лице на жена му го плаши. То не предвещава нищо добро – на него е изписана агресивност. После начинът, по който тя придърпва шезлонга към парапета преди да седне, сплашването на Белушка, като я цапардосва по муцуната и строгата заповед: „Шът, мирувай и да не съм чула глас!“ Котката скача върху коленете му с наострени уши. Всичко това подсказва, че ще се скарат.
– Е, къде е твоят Принц?
– Той не е само мой, а и твой Сия, той е нашият Принц.
– Къде е, не го виждам?
– Убиха го. Отсякоха му главата. Ей къде се търкаля – трупът на една страна, главата на друга.
Старата пресвива очи, за да види по-добре.
– Къде каза, че е главата?
– Ей там – опитва се да и покаже с пръст старият, като очаква тя да потвърди, че вижда главата, тъжно да въздъхне, да попита как се е случило нещастието, да го помоли да разкаже с две думи съдържанието на тази серия, но за съжаление чува само едно нейно изкашляне.
– Къде, бе глупако, е отсечената глава, онова влажно петно ли? Мене ли се опитваш да баламосваш, дано ти изтекът очите, макар?
– О, господи, прости ми, прости ми! – тихо прошепва той.
Възможно ли е цялата тази прекрасна магия, която толкова грижливо създадох миг след миг през трите месеца на лятото, сега изведнъж да рухне и то така жестоко, без капка милост и съчувствие? В какво друго ми остава да вярвам? Кому бе нужно да осквернява тази илюзия? Не и ли стигаше на старата това откритие? И Вили преглъщаше един след друг въпросите, но те бяха толкова горчиви, че накрая избухна:
– Мръсница?
– На кого говориш? – пита настойчиво старата.
– На котката – измисля той на часа.
– Ти съвсем си изкуфял! Още ли не си разбрал, че не е котка, а котарак?
Вили дълбоко въздъхва. Сега е негов ред да открие една жестока истина, която му е трудно да преглътне – не му се иска да повярва, че всичките тези ритници на жена му, стоварени върху котарака са се отнасяли за него. Чувства се като пребит. Инстинктивно си спомня, че често е изпадал в подобно състояние. Единствено в ложата на лятното кино забравяше проблясъците на инстинкта. И какво му оставаше сега? Една студена, празна стена, без образи, без движения, без живот… Само за миг се появи и изчезна някаква птица, стиснала в човката си стръкче трева. Откъде ли е намерила тази зелена трева? – закръжи мисълта в главата на стареца сред спускащия се здрач.
– Сия, аз… Сия?
Но старата вече се е върнала в кухнята. Вили свежда глава. Една плоча на пода е достатъчна и за двете му стъпала. Разстоянието, което човек изминава докато е жив, с годините все повече се скъсява. Мислите му плуват в мъгла – прошепва той, – изгубили са предишната си яснота… Сия? – повиква отново жена си.
Електрическият ключ е до вратата на стаята, а той трябва да тръгне по обратния път докато не се е спуснал мракът. Тупур-тупур, влачи крака… В коридора чува хълцането на Сия. Старата плаче, кучето не съседите лае в двора, котаракът се гали в краката му и мяука. Още малко, старче, още малко!
– Сия, защо плачеш?
Старата продължава да хлипа, извръща глава към него и със сълзи на очи го упреква:
– Ти си виновен за всичко! Филм, филм, всеки божи ден само филми, до гуша ми дойде! Как веднъж не се сети да ни заведеш на театър?
Старецът се вцепенява, не вярва на ушите си, но нейните сълзи блестят кръгли и едри. Да, да, може би не всичко е безвъзвратно изгубено, навярно все още има някаква нарежда? Лятото не е свършило може да продължи и четири месеца. Всеки следобед той, старата и котаракът биха могли да ходят в летния театър, да се разположат в ложата и да гледат различни пиеси от класическия театър, абсурдния театър или театър със сенки… Как го наричаха още последният? Театър на сенките, точно така.
– Наистина, Сия, можем да ходим и на театър.
Старецът имаше предвид това, което току-що бе видял – сянката на една птица, която прехвърча през сцената, стиснала в човката си стръкче трева, навярно от гробищата…
Превод от албански: Марина Маринова