Да бъдеш римлянин далеч от Рим
без правото да те цитират,
без правото да си отъждествим
с История, която шпионите суфлират.
Изниква колонадната гора пред теб –
какво е животът без опори?
И самочуващото своя говор Битие
пропада в шизофрении диаспори.
Балканският ти мозък щом се размрази,
ще лъснат римски пътища отдолу.
Некрополи укрепват бъдещите образи
на твоята свободна воля.
За герба на цивилизованата твърд
ще сложим римните протези и ще пеем.
Речта е жизнена, а почеркът е смърт,
и хрътки препикават оглозгания Колизеум.
Багреят цезарите-гербери в значаща страст
и антонини-севери на антоними-плевели играят.
И над отлюспени религии Рим губи власт.
От изток юлиани-константини известяват края.
Това е начинът да си значим –
контрол над името, следата, знака.
Какво е Рим, какво е Рим за нас? Палеоним,
оргазмена генеалогия и гъши крясък.
И варварите – реторичния продукт
на високомерните латинци…
Защото Рим е начинът да бъдеш друг,
а Бог ще се яви в нищожната провинция.
Морско пътешествие
Морето колабираше с антична гримаса
и провиждахме през сиропираните зари
на Одисей пътешественическия разказ
да потяга мачти и структури.
Спазвайки високи митологични норми,
тиренски моряци
ни отведоха в плен.
Стюардът Ахил Бризеиди – костенурки изкорми
и ги сервира на шведска маса пред мен.
Смърт, стара кормчийке, цитирай ме смело
и Горгоната на носа ще те обори с цитат!
Филантропи-разбойници бяха поели
разноските да се порадваме на белия свят.
Стиснах зъби и през древните Симплегади,
Босфора и Проливите се проврях наведнъж.
Цъклеха се в дрейфащи нигвистични рокади
Азия и Европа под реалния дъжд.
Илиод димеше наблизо в онирически допир
с конския презерватив на ахейския враг.
Казват, преди Омир е имало друг Омир,
и друга Елена преди Елените
на безпроизходния мрак.
В залива на Измир гърци шепнеха мирно:
„Тук е роден Сеферис, а в Салоники – Хикмет.“
Измир бе завален превод на йонийската Смирна
и християнски архангели придружаваха Мохамед.
Тристан и Изолда,
събрани от вестникарска обява,
разговаряха в стихове, отегчени до смърт.
С разсеяна икономия на метафорическа плява
изкуството следваше Млечния път.
Странно желание, желаещо да не се сбъдне,
ме гнетеше в психоаналитичен застой.
Което ми казваше за себе си, бе по-оскъдно
от това, което внушаваше текстът на Фройд.
И изглеждаше толкова жалък гордият Ефес,
изоставен от морето и маслиновите гори.
Чоплеха излинелия мраморен херпес
грабливи туристи и реставратори.
Тук апостол Павел не бе допуснат да види
плодовете на търпеливата си любов.
В празната чаша на амфитеатъра Артемидин
кънтеше изгубеният усет за Бог.
Непринудителен е всеки знак за спасение
и в неясната констелация на архиследа
диоскури-дискурси дълженстваха в бдение
над спонтанно изтичаща свобода.
Ние сме вечно закъснелите съдници
на един самодиктуващ се в нас закон,
който рисува въплътените свършеци
на Времето и Смъртта в еднаквия дом.
От Логоса бавно се изтръгваше моето име
и към храбра забрава се приобщава духът.
Но какво е Съдбата – дори да не сме пилигрими –
ако жалките ни мечти не ѝ противостоят?