СРЯДА
Едно
В късното утро на 18 ноември 2015 година стана токов удар в целия район на Файенс, департамент Вар, район Прованс-Алп-Лазурен Бряг, което се отрази на цялата транспортна система, телекомуникациите, радио и телевизионното разпространение, съхраняването на хранителни продукти, системите за сигурност, информационните мрежи и всякакви други търговски дейности, включително и на джелатерията La Merveille Imparfaite[1], намираща се в началото на калдъръмената уличка със стълби, която от ул. „Сейнт-Клер“ слизаше към площада на пазара пред църквата.
Само няколко минути по-рано сладоледаджийката Милена Миляри, беше застанала на вратата на магазинчето си мислейки, че нямаше нужда да гледа календара, за да разбере, че туристическият сезон отдавна е приключил. Достатъчно беше да усети замрелия въздух, в който като че ли все още висеше ехото от смях, подвиквания, погледи, лекото шумолене на дрехи, шумът на стъпки и телефонен звън на късно лято. Достатъчно беше да хвърли поглед към главната улица зад ъгъла и да види колко рядко се мяркаха автомобили, които преминаваха под арката на сградата на общината с курсивен надпис Отел дьо Вий, светло сините кепенци, френското знаме и това на Европейския съюз, саксиите с вече поувехнали каскадни мушката и да се плъзне нагоре покрай витрините на ресторантите, хлебарниците и агенциите за недвижими имоти, да продължи по-нататък, към Монс или Турет или Калиан или кой знае накъде. Чувстваше се неясен хлад, някакси объркан от едно оцеляло лекичко топло течение; небето беше изнурено синьо, сякаш още не се решаваше да отстъпи пред сивото. Във всеобщата тишина отекваха отмерените удари от чука на някакъв работник, някъде из уличките по-надолу и музиката, идваща от радиото в ателието.
Изведнъж лампите на джелатерията и радиото изгаснаха, останаха само далечните удари на чука. Милена Миляри се огледа наоколо, влезе вътре, размени си учуден поглед с помощничката си Гудалупе, която стоеше зад тезгяха и влезе в лабораторията: дори и хипнотичното и вдъхващо спокойствие бръмчене на хладилника беше изчезнало. Върна се отново на прага на магазина, тръгна към ъгъла с главната улица и само след няколко крачки осъзна, че беше гръмнал токът на цялото градче.
Балансираният сладолед е принципно нестабилен, макар че е нужно време, за да се развали дотам, че изобщо да не може да се оправи. А относно нестабилния баланс Милена Миляри винаги бе изпитвала нещо средно между тревога и очарование: може да се каже, че това бе свързано с личната ѝ история, както твърдеше Вивиан, от това, че никога не бе имала стабилна семейна опора и от това, че никога не бе пускала корен никъде. Но в този случай ставаше дума за работата ѝ: за безкрайно прецизно подбирани продукти, за дълго разработвани рецепти, за скъпо струващо оборудване, което все още трябваше да изплаща, за бюджет, с който да свързва двата края.
Ето защо сега трябваше да положи известно съзнателно усилие да не се разтревожи, да изчака доверчиво връщането на тока. Погледна стенния часовник, който слава богу работеше на батерии и направи няколко бързи сметки: в кантите на тезгяха сладоледът със сигурност можеше да изкара два часа при тази външна температура, а може би дори и три. Почна да си бъбри с Гуадалупе, като от време на време се връщаше в лабораторията да хвърли поглед на фризера, на кантите, в които отлежаваше сладоледа, на дълбокото замразяване, на хладилника с плюсовите температури за продуктите: изгаснал, изгаснал, изгаснал. Нито един работещ датчик, никакво бръмчене дори и на вентилатор. Тревогата се надигна в нея, подтикна я да вдигне телефона, да се обади на електрическата компания на общината, за да се информира; отговаряха ѝ единствено или телефонен секретар или някакви безобразно невежи същества, които даваха неясни и неангажиращи отговори. Изобщо не я успокояваха, даже точно обратното.
Милена Миляри отново излезе на главната улица, отиде да говори с продавачката от пекарната, която знаеше колкото нея и бе също толкова притеснена, клатейки глава. Отиде в съседната агенция за недвижими имоти: две от служителки се омагьосваха от екраните на мобилните си телефони, а трета се обади за информация, която не успя да получи. Върна се в джелатерията, опита се да се успокои, изслуша отново Гуадалупе, която ѝ разказа за рождения ден на братовчед си в Куетзалтенанго, на който е присъствала по скайп. През няколко минути поглеждаше стенния часовник и отиваше до лабораторията на проверка. Отново се опита да се свърже с електрическата компания и с общината: нищо. Крачеше нагоре- надолу, от щанда на магазина до лабораторията, от лабораторията до щанда с притиснат до ухото телефон, а сърцето ѝ биеше все по-бързо при мисълта, че токът може да дойде кой знае кога, а междувременно температурата в кантите ще започне да се покачва до състояние на необратимост. Продължаваше да не се случва нищо, така че преди положението да се влоши рязко, взе решение: каза на Гуадалупе да ѝ помогне да напълнят фунийки и купички и да ги раздават на всеки, който минеше отпред.
Но туристическият сезон от доста време вече бе приключил: по уличките на старото градче минаваше само някоя възрастна госпожа с пазарска чанта или бързешком притичваше някой работник от Северна Африка, мяркаха се отделни двойки туристи от Северна Европа с отнесен вид, някой друг собственик на магазин, който се опитваше да разбере как се развиват нещата. Ако този токов удар се беше случил през юли или август или дори през септември, двете с Гуадалупе щяха да успеят да раздадат целия сладолед, който имаха в рамките на половин час, че даже щеше да се получи прекрасния ефект на промоция. А така, както седяха сега нещата, се оказваше, че почти трябваше да се молят на редките минувачи да приемат като подарък някоя фунийка или купичка. Учудени лица, шарещи погледи, вдигнати брадички, забързани стъпки: невероятно е как предлагането на каквото и да е безплатно нещо предизвикваше недоверие. За да убедят някой, трябваше да му се усмихват, да правят вдъхващи сигурност движения с глава и ръце, да обясняват, че в замяна не искат нищо, нито кръв, нито приобщаването към някоя религиозна секта. Напредваха толкова бавно, че след малко тя се върна в магазина и започна да пълни кутии от половин килограм и да ги разнася на агенцията за недвижими имоти и на съседните магазини за имитиращи ръчни провансалски сувенири и по ресторантите. Направо е смешно как през лятото всеки ден я засипваха с искания, които не успяваше да задоволи, как ѝ се налагаше да обяснява непрекъснато че количеството е ограничено и че производството е бавно и сложно, че може да удовлетвори само ограничен брой хора наведнъж. А сега пък заради токовия удар и липсата на туристи, никой май не се прехласваше от очарователния червено-жълт сладолед с кумарка, златисто кафявия Хинап от Монтару, трептящото зелено на Цариградското грозде. Вярно, няколко човека ѝ благодариха, но като че ли ѝ правеха голяма услуга взимайки си купичка сладолед, за който допреди два месеца бяха готови да се сбият. А когато тя обясняваше с известна настойчивост в гласа, че сладоледът трябва да се изяде бързо, за да не се изгуби идеалната му консистенция я гледаха сякаш имаха насреща си някаква маниачка, със съвсем странни и не на място притеснения, в труден за всички момент.
Превод от италиански: Александрина Дженева
[1] La Merveille Imparfaite (фр.) – Несъвършеното чудо. – Б. пр.