В ТАЗИ КНИГА ВСИЧКИ УМИРАТ

Бека Адамашвили

Литературен апокалипсис

Спойлер № 4: Матей е осъден на смърт

23.04.2017 г. – Не е лесно да си литературен герой. Особено при наличието на толкова много хладнокръвни автори. На своите клавиатури те просто пишат разни зловещи неща като “умря”, ” убит”, “намушкан”, “предаде Богу дух”, направи това, направи онова, и всичко това без да им трепне ръката. Време е и в света на литературата да бъде въведен наказателен кодекс, на чието основание определени автори да получат полагащото им се наказание. “Съдът смята Гюстав Флобер за виновен за това, че е накарал Ема Бовари да извърши самоубийство, и го осъжда на десет години писателски блокаж. Присъдата е окончателна, без право на обжалване. “Ами да, защо не?! Хората протестират срещу това да наричаме амебите “едноклетъчни”, не било политически коректно. Ама на никой не му пука за правата на литературните герои.

30.11.2017 г. – След дълго издирване най-после успяхме да открием Том Сойер и Беки Тачър в една пещера. Добре, че там вече имаше много хора и никой не забеляза моето присъствие.

14.03.2018 г. – Толкова много време и толкова малко книги!

Мементо Мори живееше единствено тук и сега. Не защото харесваше евтини мъдрости, но за него “утре” и “вчера” бяха загубили смисъла си, тъй като можеше да се окаже, че неговото “утре” е започнало вчера, а неговото “вчера” ще започне вдругиден, докато неговият “вдругиден” започваше онзи ден, а този “онзи ден” всъщност ще се състои чак след един век… С две думи – Мементо Мори беше пътешественик във времето. Затова и никога не се събуждаше там, където бе прекарал нощта, и никога не се заседяваше до здрач там, където се бе събудил. Само веднъж реши да остане до разсъмване в Париж, но тогава започна такова клане и кръвопролитие, че едвам успя да се измъкне. След онази нощ[i] Гугъл се превърна в неговия верен Санчо Панса, който трябваше да го предпазва от всички потенциални злини.

04.04.1893 г. – Срещнах Хърбърт Джордж Уелс и му разказах за машината на времето. Идеята му допадна, каза, че това е прекрасна идея за история. Точно това беше и моят замисъл. Ако не беше написал своя роман, нямаше да мога да вляза в него и да открадна машината на времето, за да отида, след като съм я модифицирал, в миналото и да предложа на Х. Д. Уелс да напише роман за машина на времето.

“Пътуване във времето? Защо вечно попадам на ненормалници?”, замисли се Лия, но въпросът ѝ се стори доста стереотипен. “Такива неща не се ли случват само във филмите и книгите?”

– Всеки път ми става смешно, когато хората карат героите в своите филми и книги да казват, че такива неща се случват само във филмите и книгите, за да им втълпят, че са реални. В действителност всички ние сме…

Още преди Мементо Мори да успее да каже, че в действителност всички те са литературни герои в една книга, професор Арно го прекъсна:

– Дори изказването ви да отговаря на истината, трябва да изясним един важен въпрос, преди да продължите с вашия разказ. Припомням ви, че по принцип този свят се ръководи от две думи: “защо” и “защото”. Защо ли? Защото без любопитство няма прогрес. И защото всяко любопитство, което не се опитаме да задоволим, остава напразно. За прогреса обаче е необходимо правилното “защо”. Ако Нютон, вместо да попита “Защо ме уцели ябълката?”, си беше задал въпроса “Защо ябълката уцели точно мен?”, като резултат щяхме да имаме някакъв екзистенциално-детерминистичен хленч, а не закон за гравитацията.

– Защо четете сега тази лекция? – запита Лия и от гримасата на професора заключи, че това явно не е правилното “защо”.

– Причината е проста. Преди да говорим за пътуване във времето, чието осъществяване е все така под въпрос, въпреки дълбоките ми убеждения, някой би трябвало да попита: “Защо точно ние, от всичките почти осем милиарда души на тази планета?”

– Защо точно ние, от всичките почти осем милиарда души на тази планета? – попита Матей.

– Защото в действителност ние…

В действителност, ако Мементо Мори не се беше събудил в своя живот, следващият случай (“Жена с котка”) щеше да отведе Матей при Лия. Един месец след тази среща те щяха да заченат син, който, когато станеше на десет, щеше да прозре, че Дядо Коледа е лъмбърсексуален дъртак, който експлоатира елфите в почивните дни и на когото изобщо не му пука за правата на животните. На дванайсет щеше да сънува как Зигмунд Фройд подарява на Шерлок Холмс лула за рождения му ден, без да разпознае никого и нищо друго, освен лулата. На осемнайсет под влиянието на професор Арно щеше да тръгне по пътя на науката, най-вече на физиката. На петдесет щеше да изобрети най-мощния експлозив на света, по-голямата част от който, когато навършеше шейсет и пет, щеше да експлодира по време на лабораторен експеримент и да заличи цялата планета.

28.10.2018 г. – Върнах се две хилядолетия назад, хванах десетина пеперуди и ги донесох в наше време. Единственото, което се промени, беше, че няколко дни по-късно светът имаше десетина мъртви пеперуди повече.

В действителност целият предишен абзац за Лия и Матей е пълна лъжа. Никой не може да предвиди как би се променила историята, ако Лия и Матей наистина имаха дете; ако Хитлер беше вампир и вместо в Ева Браун се беше влюбил в Ева Грийн; ако куршумът, предвиден за Джон Кенеди, беше уцелил Жаклин; ако Джордано Бруно беше живял на плоска Земя; ако ацтеките не бяха вярвали в идиотската легенда за “белите богове от морето”; ако Колумб беше ползвал по-точен компас; ако Барнабас не беше извършил престъпление; ако Адам и Ева бяха изпитали по-силен глад и вместо ябълката бяха изяли змията – а аз, вместо тази дълга тирада бях написал някое просто изречение. Например това:

– Защото в действителност всички ние сме литературни герои! – отговори Мементо Мори най-после.

– Защо? – За пореден път въпросът на Лия пропусна целта си. Тя всъщност искаше да каже “Как така?”.

– Ами просто е. Ти си се пръкнала от нечии мисли. Някой е решил, че ти ще си активистка, обичаща котките и размишленията, тоест че ще си коткоразмишляваща активистка, за да може огромната армия от котколюбители да изпита симпатии към теб. По същия начин, както е създаден Матей, за да ръси псевдоумни фрази, или пък какъвто е случаят с професор Арно, измислен, за да търси деветдесет и пет начина да влезе в историята… В действителност всички ние сме продукт на нечие съзнание и живеем в един от милионите литературни светове. Всеки от нас е получил част от знанията и опита, притежавани от автора, или натрупани от него при написването на книгата.

– И кой е авторът? – Лия открай време искаше да е литературна героиня, но сега вярваше по-скоро, че Мартин Лутер се е борил с дявола, използвайки мастилница, отколкото на всичко това.

– Нямам представа. Някой самоуверен глупак, който в момента натраква този текст и си мисли, че, като се остави да бъде наруган от моята уста, ще впечатли читателя и ще го убеди в своята скромност. Той е някакво местно божество, способно на всичко в собствения си свят, освен…

– Освен? – попита Матей, макар че Мементо Мори щеше да продължи речта си и без някой да подхвърли уточняващ въпрос.

– …освен да заобикаля литературни жанрове и тенденции. Ей сега ще се опитам да ви го обясня.

21.11.2018 г. – Докато не разбера кой ще е потенциалната жертва на автора, ще се наложи да защитавам всички герои в книгата. Идеалният инструмент за това е пътуването във времето. Заедно с времето се менят епохата, жанрът, както и актуалният литературен тренд, а авторовите методи за убийство се ограничават. Той може, разбира се, да измисли чума, вампири, туберкулоза, глад и още по-банални причини, но аз смятам, че няма да се откаже от литературната си заигравка.

– Ако правилно съм разбрал вашите изказвания – професор Арно реши да събере всички нишки от тази объркана и абсурдна история в едно заключение – за нас няма опасност да бъдем изядени от зловещ дракон, в случай че попаднем в епохата на социалистическия реализъм. Озовем ли се обаче в някоя приказка, ще можем да дадем на трите прасенца пистолет, за да се защитят от вълка.

– Да, но в същото време трябва да останем в епохата на постмодернизма – каза Мементо Мори и кимна.

– Аха! – подхвърли Лия, без да е разбрала много. Почти нищо. Нищо.

11.03.2018 г. – За закуска сервираха сладко от смокини и чай от мащерка, а аз се зачудих защо хората записват в своите дневници безсмислени и безинтересни факти. Отговор така и не намерих.

– Но ако действително сме литературни герои, защо тогава се налага да пътуваме във времето? Защо да не се скрием направо в някое по-безопасно произведение? – Професор Арно направи наум кратък преглед на детските книги. – Например в Булербю или Льонеберя.

– Защото целта ни не е само запазването на собствения ни живот. Има и по-важни неща, но досега не съм ги споменавал…

20.11.2018 г. – Днес татко почина. Може и вчера да е било, не помня. Когато пътуваш във времето, понятия като “днес” и “вчера” са много разтегливи. Татко беше псевдоучен. До последния си ден вярваше, че някакви хора изпращат специални агенти от бъдещето, за да тласнат историята в желаната посока. Сред тях са Жул Верн, Исус Христос, Леонардо да Винчи, Йоханес Гутенберг и Марк Цукърбърг (два пъти “берг/бърг”, два върхови момента в информационно-технологичното развитие на човечеството). Накрая дори искаше да ме убеди в реалността на апокалипсиса. Аз обаче така и не успях да го накарам да ми повярва, че не е никакъв учен, а просто един нормален и второстепенен литературен герой, споменат само веднъж в книгата. И то в този абзац. При това с едно общо наименование като “татко”.

– Главната ми цел е да опазя нашия литературен свят…

Дам! Да-да-дам!

– както и цялата ни планета…

Дам! Дам! Да!

– … от тотално разрушение!

Да даааам![1]

“Шестстотин шейсет и шестата версия на апокалипсиса… Има ли нещо по-скучно?!”, би трябвало да си каже сега отегченият читател, ама какво пък. Докато не занимаеш някои от литературните герои с апокалипсиса, те няма да размърдат ни пръста, ни главата си. А когато в книгата има четирима герои, няма как да не се поддадеш на чара на сравнението с Четиримата конници на апокалипсиса. Без значение, че вместо кон за транспортно средство се използва машина на времето. Първо, още Булгаков майсторски е използвал коне за финала на своя роман, и второ, можем да твърдим, че нашата машина на времето има четири конски сили. Кой ще тръгне да ти проверява?

22.11.2018 г. – Общо бяха само трима. Май трябва да ги взема тия нещастници и да ги пренеса в някои по-безопасни произведения. На острова на Робинзон Крузо, или в гората при Торо.

… Островът на Робинзон Крузо??? Ах! Не е нужен много акъл, за да прозре човек, че така романът откровено ще стане много скучен. “Робинзон Крузо” със сигурност не е сред десетте романа, които човек би взел със себе си на самотен остров. Но коя тогава е книгата? Ако питате мен, попадне ли човек на самотен остров, има една книга, която тежи колкото цялата световна литература, от Омир до Маргарет Атууд: “Как лесно да си построим кораб. Практически насоки за начинаещи”

– Какъв е смисълът да се спасява един фиктивен свят? – попита професор Арно с тъжна физиономия.

През целия си осъзнат живот той беше вярвал, че е необикновен човек, а сега трябваше да установи, че “целият му съзнателен живот” заема едва няколко страници от книгата.

– За нас това не е никаква фикция! Ако се освободим от авторитаризма на автора, ще можем да продължим нашето съществуване и отвъд границите на корицата и ще получим шанса да попаднем в друго време и в някоя друга история – обясни Мементо Мори.

Професор Арно бе твърдо решен да отложи края на света поне дотогава, докато измисли подходящи последни думи. Не му беше никак трудно да си представи онази част от тялото, която ще трябва да оближе по желание на публиката, ако настъпи краят на света.

Далечно минало. При храма на Артемида за мен се залепва някакъв тип. Нямах пари, затова му подарих една запалка. Може би ще успее да я продаде за добри пари.

– С две думи – Мементо Мори направи опит да обобщи и усети, че думите “с две думи” само разтеглят изречението. – Време е да ви съобщя плана.

24.11.2018 г. – Нещата се развиват със скоростта на светлината. Авторът явно е разбрал, че евакуацията на неговите герои застрашава действието на книгата, та затова ме накара да намеря тайния дневник на баща ми. Класически пример за банален подход, нали? Някой умира и сред неговите вещи се открива нещо, което дава радикално нова насока на разказа.

Дневникът е дебел, половината от пожълтелите му страници са изписани с хиляди формули. Според тези записки Земята е експериментален проект, ръководен направо от Земята. Координатите на работните помещения на учените се пазят в строга тайна и, от съображения за сигурност, са пръснати на “пет различни места в нашия литературен свят”. Най-смешното е, че координатите на петте места и необходимите за търсенето години са посочени на последните страници от дневника. Бам! Имам си значи работа или с автор, който е пълен дилетант, или с някой, който е много хитър. Затова се надявам, че потенциалната жертва, която се опитвам да спася, няма да съм самият аз… Какъвто и да си, бедни ми глупако, трябва да знаеш, че това е най-лесно предвидимият край, за който можеш да се сетиш. Да, така е. Минал съм през много криминалета и знам много добре.

П.С.: Според дневника механизмът, наричан в популярната култура “Копчето за Деня на Страшния Съд”, се намира също в нашия литературен свят, и ако експериментът се провали… Бууум! Изглежда, че някой е гледал достатъчно холивудски блокбастъри, твърдящи, че Брус е всемогъщ. Все още не съм сигурен дали става дума за Уейн или Уилис, защото, в случай че се опитам да спася света, авторът ще убие един от героите. А няма никакъв смисъл да спасяваш героя, ако светът ще отиде на кино.

Трябва, значи, заедно да спасим света!

Дам! Дада дам! Да да да дааам!

– Не мислиш ли, че това е капан? Подготвени координати, сто пъти предъвкан апокалипсис, съдбата на света, зависеща от един-единствен човек – Матей превключи на индукция. – Освен това авторът може да прави с нас каквото си поиска.

– Не е съвсем така. – Мементо Мори допря палеца и показалеца на дясната си ръка до лявото и дясното си слепоочие, събра ги над затворените си очи, нежно обхвана от двете страни носа си и едновременно погали двете му страни. – Всеки литературен герой още при появата си се освобождава от властта на автора. Той дори превръща автора в пленник на своята власт и го принуждава да се адаптира към неговите индивидуални характерови особености и нужди… Можеш ли да си представиш Шерлок Холмс, който смята, че вятърните мелници са чудовища, или Дон Кихот, за когото една захапана от Санчо Панса ябълка е достатъчна, за да докаже, че Дулсинея дел Тобосо не съществува? В никакъв случай! Литературните герои са като Пинокио – отдават се на автора до момента, в който той приключи с тяхното сътворение. След като са събудени за живот, те тръгват по собствен път и подчиняват автора на своите желания.

23.11.2018 г. – Преди да се запозная с героите от романа, трябва да усъвършенствам машината на времето. Механизмът на Уелс е доста голям и не успява да стигне до миналото. Затова първо ще се отправя към биографията на Тесла и ще помоля учения да преправи апарата. След това ще прегледам книгите на Хайнлайн и ще се опитам да създам възможно най-минималистичния дизайн. Вероятно това ще ми коства много време, но няма значение, защото книгата е съвсем в началото си и е сравнително малко вероятно някой важен да умре. Баща ми е мъртъв, това е достатъчно.

На външен вид машината на времето на Мементо Мори имаше повече общо с времето, отколкото с машина. Беше малко по-голяма от ръчен часовник и имаше два дисплея – “Дата” и “Координати”. При дизайна се ориентира по онзи романомобил, който ползваше, за да пътува из книгите. Носеше го на дясната китка. Той също имаше два дисплея – “Автор” и “Заглавие”.

– Вярвам ти! – каза Лия внезапно и прозвуча като героиня от кичозните романи, носещи заглавия като “Подозрението на Лейла”, “Любов в небесата”, или “Награда за ангели”.

– И как така говориш нашия език? – Този въпрос измъчваше Матей още от страницата, на която за пръв път срещна Мементо Мори.

17.08.1985 г. – От една от книгите на Вонегът взех универсалния компютър за преводи “Мандаракс”[ii]. Той превежда от всички езици на моя, както и в обратната посока. Ако някой ден Господ ме разгневи, ще го пусна в серийно производство и ще го продавам във Вавилон.

– Ах! – усмихна се Мементо Мори и веднага усети, че усмивката в комбинация с “Ах” е доста двусмислен отговор. – В действителност всеки от нас говори собствения си език, а “Мандаракс” прави симултанен превод. Това е специален апарат, който открих в един от романите на Вонегът.

– Това се нарича кражба!

– Да бе. Не е кражба, а интертекстуалност[2].

– Какво е интертаксуалност? – позаинтересува се Лия.

– … текстуалност, скъпа – въздъхна Мементо Мори. – Нищо съществено. Когато в “Троя” Ахил говори на английски, вие не се чудите, а тук ми се правите на лингвистични скептици? Намираме се в постмодернизма, все пак!

– Не оправдавайте всичко с този постмодернизъм! – извика професор Арно войнствено и се замисли дали “Господи, прости им постмодерното, те не знаят какво вършат” не биха могли да бъдат ефектни прочути последни думи.

Докато професор Арно размишляваше, Мементо Мори използва момента и въведе посочените в дневника на баща му координати – Бр. 51°30’29.7″ СД. 0°05’49.9″ Запад + 01.11.1605 г. – в съответните полета на машината на времето. Натисна бутона и всичко се разбърка. От стаята изчезна куфарът. Масата. Котката. Плакатът с Амелия Еърхарт. Столът. И уплашеното мишле под него.

–      стана? – попита обърканият Матей.

– Думите     – обясни     Мори.

– Какво означава “думите”    ?

– Авторът не иска    да обясни – дайте    се махаме, преди    станало късно.

– Какво да    ?

– Хванете се за    – Мементо    последни сили – и бройте назад от три.

– Три    едно.

– Майната му на постмод    – изруга     , и всичко бе озарено.

Превод от немски: Алеко Дянков

[1] Дам! Да-да-дам! Дам! Дам! Да! Да даааам! – мизерен опит за пресъздаване с думи на кратък откъс от емоционално музикално произведение. Нещо, което Ханс Цимер би направил далеч по-престижно (бел. авт.).

[2] Интертекстуалност – плагиат, скрит в умна фраза, пресъздаване на съдържание по друг начин (бел. авт.).

[i] В нощта срещу 24 август 1572 г., деня на Свети Вартоломей, представители на католическото мнозинство в Париж, под давление на кралицата-майка Катерина Медичи, избиват около три хиляди хугеноти, пристигнали във френската столица по повод на сватбата на техния водач, Анри Наварски, с Маргьорит, сестрата на крал Шарл IX (Бел. пр.).

[ii] Машината за устен превод “Мандаракс” е едно от основните действащи лица в романа “Галапагос” на Кърт Вонегът, публикуван през 1985 г. Тя не само превежда, но и цитира от световната литература и история. В своето произведение Вонегът използва думи на Ане Франк, Алфред Тенисън, Ръдиард Киплинг, Байрон, Софокъл, Чарлс Дарвин и др. (Бел. пр.).

Коментари