Из „Корони“
Майко моя!
Твоите ръце ли,
тъй бели и нежни,
ме галят?
Тя го направи, да. Майка ми ме удари по лицето. Докато съм жива, няма да забравя този ден.
Този спомен прелетя през главата ми и се разтвори в ярката светлина на деня и сладкия въздух. Топлината освежаващо облива голите ми до коленете крака, навред се носи шумоленето на листата на липите и вятъра – юни е, но направо си е истинско лято. Бели и червеникаво-лилави божури подреждаха пъпките си и претегляха тежките си глави една по една на стройните стъбла. Два огромни храста се полюшваха и под нашите прозорци. Сутрин листенцата им бяха съвсем росни и чудно меки и – щом станех – не можех да се стърпя да не изтичам на двора, за да им се насладя. Поглаждах ги с пръсти и притисках бузите си към цветовете като към големи ароматни длани, за да вдишам аромата им. Главата ми се замайваше от това усещане. Да, така си е – обожавах божурите с техния обилен и пищен цъфтеж, с тяхната мълчаливост и аромат, с тяхното съвършенство.
По онова време вратите на повечето домове бяха отворени през целия ден – от сутрин до вечер, отчасти за да позволят вътре да влезе възможно най-много топлина, а отчасти, за да се проветри острата миризма на плесен, проникнала в стените през годината. Баба ми винаги окачваше на вратата бяла дневна завеска, за да не могат мухите да попаднат вътре. Свежият вятър я издуваше като корабно платно и през вратата можеше да влезеш вътре като в дворец от приказките.
Само че вътре у дома не беше като в приказка. Когато четирима души трябва да живеят заедно в две малки стаички, не е изненадващо, че едва успяват да се обърнат, без да се сблъскат, защото търсят какво ли не и навсякъде беше затрупано с камари вещи – чаши, чинии и купи бяха подредени на первазите, отворени кутии с игли и конци сами ти се навираха в ръцете, нечисти бебешки дрешки бяха нахвърляни по столовете, а в кошниците до стената се трупаха използвани пелени. Баба ми непрекъснато шепнеше, че е ужасно всеки ден да оправя такъв бардак и че целият ѝ живот е такъв и на кого ли е нужен такъв разхвърлян живот, в който никой никога нищо не може да подреди. Но самата тя също не направи нищичко, за да се промени този живот. Само непрестанно смъркаше със запушения си нос, ядосваше се на майка ми и всяка сутрин ме караше да обувам на краката ѝ вонящи от мръсотията вълнени терлици, а вечер да я събувам – защото вече не можеше да се наведе. А може би аз с нищо не мога да се справя? Нито дъщеря, нито внучка, това е то моят живот!
– Затваряй си устата! – кресна веднъж майка ми, която не можа да я изтърпи повече. – Погледни себе си, своя живот виж на какво прилича!
Не знаех нищо за живота на баба си, защото нито тя, нито майка ми никога не са говорили за това, не са ми казвали нито дума. Нямаше никакви спомени, събития, случки или хора, за които да са искали да говорят. Сякаш миналото изобщо не е съществувало, а животът се е изгубил като потънал кораб. Можех да предположа, че не всичко е било така, както би трябвало да бъде. Странно ми се струваше, да речем, че не знам нищо, ама съвсем нищичко за дядо си – ако изобщо съм имала някога такъв. Какъв ти дядо, като нивга не съм виждала дори баща си, нито дори негови снимки. Нямам представа как е изглеждал и дали въобще е жив още. Даже името му не знам. Някой би казал, че такова нещо не може да бъде. Обаче може.
Никога не е имало мъже в нашия дом, нито в живота ни. Живеехме само ние трите, три жени. Баба ми, майка ми и аз. Живеейки трите в една обща къща, като че ли се чувствахме по-близки, нужни една на друга – две майки и две дъщери. Но в действителност нямаше нищо подобно. Всъщност нямахме никаква нужда една от друга. Мама кажи-речи не обелваше ни дума с баба ми, не разговаряше с нея за нищо. Баба пък крещеше и съскаше неразбрано, шепнеше нещо за разхвърляния живот. Не знаех за какво мисли майка ми през деня, нейните мисли бяха напълно непредсказуеми за мен. За нищо не я и питах. Нима тази вечер тя се е надявала аз да ѝ обяснявам къде отивам, какво ще правя там и кога смятам да се върна?!
Върнах се по тъмно. Беше много късно, може би дори полунощ. Вратата обаче не беше заключена отвътре. Баба сумтеше в своята стая. Лампата за маса примигваше. Майка ми, свита в изтъркания си безцветен халат, неочаквано се появи сякаш от нищото досами мен. Гледаше ме гневно с яростни очи.
– Къде се шляеш пак? Колко е часът знаеш ли?
– Когато аз искам, тогава ще се върна! Няма да ти кажа нищо! – извиках насреща ѝ аз.
И тогава ме зашлеви. Внезапно и силно. Дланта ѝ беше твърда и груба, само това можах да усетя. Всичко се случи толкова бързо, просто с космическа скорост – ръката ѝ излетя нагоре точно като космически кораб, като контролиран от невидима сила дрон, изненадващо профуча през бузата ми и изчезна. Коя си ти, каква си – исках да изкрещя в този миг в лицето ѝ от голямата болка, от гняв и изненада – каква си такава майка, що за човек си такъв! – но премълчах. И не заплаках. Около мен се излъчваше нещо – нещо като силно изхвърляне на енергия, като магичната сила във фентъзи филмите, повдигащо тялото във въздуха като мъничките частици на Силата и хвърлящо те на стотици метри далеч. Нея никой не може да я победи и да ѝ се съпротивлява.
– Няма да ти позволя да се държиш като малоумна, чуваш ли ме? Разочарована съм, че никой не се съобразява с това, което казвам… Като се държиш така, все едно че аз съм празно място…
– Ха-ха-ха… – изсумтя злобно от ъгъла си внезапно разбудената баба. – Празно място! Е те на това му се вика животец!
В този момент аз изобщо не схващах какво именно се случва, изпитвах силен гняв и очите ми вече се пълнеха със сълзи, но майка ми просто се обърна гърбом към мен и повече не ме поглеждаше. Вкопчи се в гърлото на Повилюкас. В това време го държеше на ръце. Той изсумтя и премести малката си главичка на нейното рамо. Не чувстваше нищо и не разбираше нищо. В крайна сметка той беше просто едно бебе. А аз се тресях цялата. Този миг беше толкова дълъг и едновременно с това толкова кратък, че не сварих да го проумея. Нещо поддържащо ме права на земята се преобърна в мен и имах чувството, че се отдалечавам, издигам се над земята и летя, и вече бях много далеч не само от дома си, но и от повърхността на земята.
От онази вечер мина много време, но нещо важно се случи, нещо се промени. Продължавам да живея в същата онази къща със същата майка, ходя на училище, подреждам стаите, но нищо вече не е такова, каквото беше по-рано. Самата аз вече не съм същата. Трудно е за обяснение.
Превод: Милен Митев