Първа част
TOUR DE FILM / УВЕРТЮРА
1.
Красива ръка на красив мъж. Виждам я как се носи по вятъра, издига се като китайски дракон, после се сгърчва, разяждана от съмнения, разтваря длан и раздвижва пръсти, накрая изчезва от погледа ми. Наблюдавам я, когато искам да съм сам. Говоря за нея, когато изгубя посоката. Предлагам я на жените, когато ги пожелая.
Съвсем нормално я предложих и на последната си любовница и след няма и една година Анна продължаваше да ми повтаря, че тогава, да, тогава, това беше твоята ръка и сега, дори и след година аз не се срамувам от нея. В очите на Анна единствено моята ръка не е наранена, за разлика от сърцето, косата и мислите ми, само тя остана красива. Помниш ли, Бертран, тогава ти ми подаде ръката си, както куче подава лапата си и аз не спирам да се чудя. Но светът е управляван от милостивия Бог, който не се интересува от нашата вина, а само от това дали имаме чувства и дали следим отблизо местата, в които Той е създал най-ценните частици на своето творение.
. . .
Въпреки че вече нямах желание да се докосвам до Анна – кожата ѝ бе загрубяла, красивото ѝ някога тяло бе пре-станало да ме интересува, а без желание към тялото, сякаш цялата Анна и нейното сърце изчезваха от паметта ми, въпреки това моята ръка някак си ни свърза. Държах я, Анна беше дете, както и аз самият.
Оставих ръката си още веднъж да премине пред очите ми, тя разпознава формата, а това е успокояваща сигурност. Свих пръсти. Те нямат аналог в човешкото тяло, може би само бръчките по лицето са с по-голяма стойност. Разчетох генетичния код, поставен в кибритената кутия, там са корените ми, с тях се държа за света, с тях прегръщам тела и предмети. Запалих пламъка на познанието. Жалко за тази ръка. Тази ръка не трябва да докосва Анна, тази ръка не трябва да пише имейли. Със запалена цигара седнах на тревата пред сградата, в която работя. В Прага, в сърцето на Европа.
Усетих как земята се завърта.
Седя, озъртам се, търся жената, търся човешките отношения. Оглеждам се, с пръст пътувам по картата. Пътувам. Без да се придвижвам.
. . .
Загасих цигарата и се върнах в офиса. Наблюдавах колегите и размишлявах за времето, в което живеем. Дадох си сметка, че не ги възприемам и двете – нито колегите, нито времето. Осъзнах, че не обичам нито едното, нито другото. Винаги съм се чувствал като някакво изключение, като човек, който стои извън времето, извън офиса.
Вгледах се в колегите и осъзнах, че на никой от нас не се налага да печели пари, никой от нас няма семейство, всички мислим единствено и само за себе си. Парите, които изкарваме, не ни трябват, вместо семейства имаме приятелки, понякога мислим и за клиентите си. Изпращаме умиращите си родители при други хора от тяхното поколение, при хора, които все още умеят да се погрижат за тях. Точно така, както самият аз постъпвам с умиращия си баща. Обичаме коли, електроника и кучета. Само аз винаги правя всичко наопаки. Не обичам нищо. Нито дизайн, нито филми.
Проумях, че нямам доказателства за своята уникалност. Дадох си сметка, че моето усещане за необикновеност по всяка вероятност се дължи на главата и на краката ми, а не на нещо изключително. Живеех в заблуждение, живеех с наивни представи. Мислех се за изключение, понеже по всяко време можех да докосвам главата и краката си. Нямах други доказателства за своята необикновеност. Разбрах, че за нея се е погрижила природата, която поради някаква причина е решила да ме опази.
. . .
Седя на бюрото и отварям куфарите, в които нося визията си за света. Оглеждам офиса, обхождам с поглед парка. Всичко става по-просто и по-близо, само времето сякаш няма форма. Къде са чиновниците, къде са социалистите и пролетариатът? Ние какви сме? Аз какъв съм?
С надежда отварям куфара, в който нося знанията си по история. Измъквам карта от миналия век, наплюнчвам пръст, изваждам индустриалната революция и внимателно разгъвам двете машинописни страници. Повдигам ги към очите си и се взирам в околния свят през уловените в мастило сто и петдесет години. Всичко съвпада. Конвейерът на Форд и до днес работи без кой знае какви промени, ценностите продължават да се разпадат по същия начин, както и преди, чувството за отчужденост и неизбежен край остава. Невероятно, как тогава е било събрано познанието за душата на съвременния човек.
Но за да бъде и страданието същото, трябва да се самозалъгваме, нищо повече. Мажем телата си с различни мехлеми. Най-накрая науката е в услуга на човека, в услуга на удоволствието и любовта, и понеже науката не е в състояние да научи човек да обича, напредък има само в технологията за свързване на двата пола. Благодарение на науката, жената възвърна своето тяло, което пък тя с присъщата си добросърдечност започна да раздава. Медицината се погрижи да нямаме проблеми с женското тяло. Така си живеем и до днес. Би трябвало да сме доволни. Това е напоеният в сироп модернизъм, сладникавият вътрешен и външен свят, пълен с красиви, загорели женски тела. Достатъчно е да поръчаш няколко бири. Да игнорираш първия и втори отказ. Просто да захвърлиш всичко ненужно от скалата.
На мен обаче една жена не ми е достатъчна. Дори любовта не би ми била достатъчна, за да я намеря. Имам чувството, че се превръщам в някаква антика, в отживелица. Яд ме е, че след мен нищо не остава, давам си сметка, че животът ми е пълен с безполезни глупости. Знам, че другите ще ми се присмиват. Освен, ако не им покажа резултати.
Въпреки това аз искам нещо повече. Обявих фалит и желание да се оттегля. Тръгнах си. На следващия ден не се появих. Реших, че няма да посветя живота си на работата, но… Изкуството е единственото спасение, не се и съмнявам в това. А ключът, който отваря вратата към изкуството, е способността да обичаш, да речем.
Реших, че ще намеря не само жена, но и любов, връзка. Почувствах желание отново да измина най-загадъчния и дълъг път в човешкия живот – пътя от човека към човека. Искам да потегля към пустинята, само че сега искам по пътя си да виждам чудеса.
Искам отново да тръгна по този път, защото вярвам, че сега краят му ще бъде различен.
Мечтая веднъж завинаги да разреша живота си или поне част от него.
Превод от чешки Елена Семерджиева