Из главата „СЕМЕТО НА СМЪРТТА“
2
В Исфахан, както и в другите градове, деловите хора и тези, които са приближени до двора, а именно чиновниците, учените, лекарите, всички, които имат достъп до двореца, но не са придворни, се срещат на пазара и сядат в някоя от безбройните чайни, намиращи се край него. Една от най-посещаваните държеше Басурмеджид, човек, роден и израснал тук, както и неговите родители, който обаче се представяше и чувстваше като жител на Йемен, навярно защото близките му бяха дошли оттам преди две поколения. От родителите си наследи чайната на едно от най-хубавите места, доходно, но не достатъчно предпочитано, та от него да се живее добре, защото по нищо не се различаваше, от всяко друго заведение, на което и да било хубаво място в града. Това изобщо не е достатъчно условие във времена на изобилие и разюзданост, сега е важно да бъдеш различен, а не добър. Така беше до преди две-три години, когато Басурмеджид отиде при роднините си в Йемен и оттам донесе кафето[1], светлозелени зърна, по които всички надолу бяха луди и от които започна да се приготвя напитка каквато тук никой не беше нито виждал, нито вкусвал. Тя се превърна в онова специално нещо, по което Басурмеджидовото заведение стана разпознаваемо сред всички други, спечели благоразположението на първенците и се сдоби с престиж много по-бързо, отколкото самият собственик си беше мечтал, чайната му се нареди сред най-известните градски места, а кафето като задължително питие за сериозните хора.
Мнозина идваха и поръчваха кафе, само за да гледат как момчето на Басурмеджид вади с лъжица от големия чувал зелените зърна, внимателно отмервайки количеството, как ги слага в съд от фин тънък метал, после поднася съда над непрестанно горящия пламък от нафта, какъвто последователите на Заратустра имат в своите храмове и го държи над огъня, докато зърната се загреят. След това момъкът разтърсва съда с резки движения нагоре-надолу, наляво-надясно, а от него се носи чуден аромат, с който не може да се сравни нищо познато. От време на време с лъжицата разбърква зърната, които вече са получили тъмнокафяв, почти черен цвят и тогава мирисът се засилва още повече. Когато прецени, че зърната са достатъчно изпържени, защото почти са изгубили тежестта си, момъкът ги отнася на Басурмеджид за проверка. Той седи на нисък подиум в дъното на помещението, тежък и едър, с голям корем и бавни движения, в повечето случаи мълчалив и прекалено гръмогласен, когато заговори, по всичко личи – вече истински сериозен господин. Тогава Басурмеджид изтърсва зърната на дланта си, подхвърляйки ги на високо да не го опарят, помирисва ги и внимателно ги разглежда как са потъмнели, после с кратко кимване на главата одобрява младежът да продължи и връща зърната в съда, който момъкът през цялото време държи в протегнатата си ръка. След като получи одобрение, момчето се връща в предната част на заведението, изсипва зърната в гранитно хаванче и започва да ги кълца, удря и мели с гранитното чукало. Образувалият се от смлените зърна прах изсипва в малък бакърен съд, леко го загрява на същия пламък, на който преди това изпържва зърната и залива с вряла вода. Цялото помещение и всички присъстващи биват обгърнати от райски аромат, дано това е една от наградите, която очаква праведниците в по-добрия свят, през това време в бакъреното съдче, което момчето връща на пламъка, изведнъж се издига пяна, която заплашва да изкипи. Това почти никога не става, изкусният момък в последния момент отдръпва съда от огъня и долива вряла вода до самия ръб на съда, не един и двама следят винаги напрегнато и с интерес неговите действия и се питат дали пяната ще прелее или няма. Трябва да се признае, че повечето гости се наслаждават на напитката, за която у дома вече беше прието названието кафе, има и такива, които я пият без особено удоволствие, но се бяха убедили, че действа добре на стомаха, възстановява силите и освежава. И все пак на нейното приготовление, на ритуалите, които момчето на Басурмеджид изпълнява, видимо забавлявайки се и на неговата игра със сигурност се любуват всички, които идват тук.
Превод: Валентина Седефчева
[1] Кафе – освежаваща напитка; дървесно растение със светлозелени зърнести плодове, по произход от южна Етиопия, в литературата познато от 9 век, чрез Арапското, а по-късно и Османското царство, разпространено в целия свят; изключително любима напитка, в Мека напр. избухнали сериозни бунтове заради опитите да се забрани кафето. Първият спомен за кафето в европейските култури е свързан с доктор Л. Рауулф от Аугсбург, който през 1570 г., по време на пътуването си из Изтока, пробвал кафето и записал своите впечатления от него. Първото европейско кафене, както сочат най-авторитетните исторически извори, е отворено през 1647 година във Венеция. Последват го кафенетата в Оксфорд (1650), Лондон (1652), Париж (където американецът Паскал отворил кафене през 1670). За средна Европа кафето е „открито“ от Й. Диодато, който получил царски монопол върху напитката и отворил първото кафене на 17.1.1685 г. Ибрахим Алайбегович Печевия споменава, между другото, в своята История за годината 1592, като нещо общоизвестно, кафенето на сараевската Бембаша. Оттук може да се заключи, че първото кафене в Сараево е отворено най-късно през 1592 г., а както споменахме, въз основа на най-авторитетните и най-сигурните източници критическата историография научно е потвърдила, че най-старото европейско кафене е открито във Венеция през 1647 г. – Бел. авт.