Не потърсих отново Жюстин. Мислех все по-малко за нея. Самата тя ми бе оставила само едно гласово съобщение: „Лекарите казват, че се подобрявам. Скоро ще мога да изляза“.
Бе получила позволение да телефонира по-често и започна да ми звъни в осем сутринта, в добра форма, в моментите, когато се готвех да заспивам. За да живея като всички останали, трябва да си лягам и да ставам навреме. Жюстин бе намерила в библиотеката на клиниката една книга за Крит. Щом излезе, щяла да отиде в Крит. Дали бих приел да я придружа на това пътуване?
– В Крит има венецианско-турски улици. Само заради това бих отишла! И рожкови дървета, никога не съм виждала рожкови, а ти? Кога заминаваме за Крит? Виждам един красив венециански фонтан. Снимките са черно-бели.
– Кога е публикувана тази книга?
– Сега ще погледна. 1957 г.
– Оттогава сигурно всичко са съсипали, изрязали са стволовете на твоите рожкови, разрушили са фонтана ти.
– Няма да ме разубедиш, искам да отида в Крит.
Друг път ми се обади, за да ме помоли да отида на един колоквиум: „В Страсбург ще честват тържествено Жан Старобински. Може би ще отидеш? Трябва да е доста стар. Той е един от любимите ми автори. Знаеш ли, че е бил психиатър? Портрет на художника като клоун, тази творба много ми повлия. Аз още нямам право да излизам. Иди заради мен. Ако е там, помоли го да ми напише посвещение върху една от книгите си“.
Не можах да намеря никакво съобщение за колоквиум, организиран в чест на Жан Старобински в Страсбург, а и Жюстин не отвори повече дума за това, но продължаваше да иска да отиде в Крит. Един от моите приятели си беше купил там къща във форма на куб на склона на някакъв хълм. Беше архитект. Обадих му се и той обеща да заеме къщата. Щеше да предупреди градинаря. За кой период? Нямах ни най-малка представа, което изобщо не го учудваше, като се има предвид, че ме познаваше добре. Не смятах да ходя с Жюстин в Крит. Флоранс бе единствената, с която имах желание да пътувам. Жюстин би могла да замине там с Кристоф. Способността да си представяш бъдещето е много положителен знак, бе казал Алекс Холц.
Тя се отказа от Крит, лекарите я бяха убедили да се върне в Квебек:
– След всичко, през което преминах… Отнемаше ми часове да се обличам и събличам. Обявиха ме за „неизлечимо болна“. Вече нямам дори сексуални фантазми. Намаляване на сексуалното желание, лош знак! Бях станала анорексичка с ужасен запек! Ти нямаше да харесаш тялото ми. Сега започвам да се разхубавявам. Ще замина за Монреал. Чакам точната дата на изписването ми. Казаха ми, че ще е най-добре да се върна в страната си, да се събера със семейството. Смяташ ли, че имам причина да се съглася? Майка ми ще дойде в Париж да ме вземе. Ще остане ден или два, ще излезем да пазаруваме заедно. Защо се оставих да ме убедят да не ходя в Крит? Моята идея беше точно такава. Трябваше да изляза още преди петнадесет дни, но те пожелаха да ме задържат още малко. Следващия път, когато ти се обадя, ще бъде от Париж!
Стори ми се, че гласът ѝ звучи много добре, пълен с порив. Забравях, че беше актриса. Междувременно какво бе станало с нейния рак? Дали вземаше медикаменти? Не говореше повече за него и на мен не ми оставаше друго, освен да проявя уважение към мълчанието ѝ, макар и да го намирах за тревожно.
Осем дни по-късно намерих съобщение от Жюстин на телефонния си секретар: „Победа, връщам се в Париж тази вечер!“. Беше един петък следобед.
След това никакви новини.
Винаги ми е приятно да видя телефонния номер на Гилермо да се изписва на телефона ми. Когато се чувствам зле, той притежава дарбата да ми вдъхне малко ентусиазъм. Беше през нощта на петък срещу събота, в четири сутринта. Бях в салона, тъкмо пишех писмо на Флоранс.
– Даниел, трябва да ти съобщя нещо ужасно… Жюстин е мъртва. Хвърлила се е под метрото няколко часа след като е излязла от клиниката. Дори не се е отбила у дома си, намерили са куфара ѝ на перона. Даваш ли си сметка, майка ѝ е била в самолета. Трябвало е да я върне в Монреал, но вместо това е била отведена в моргата, за да разпознае останките от тялото. Жюстин се е хвърлила под метрото.
Не беше казал „разкъсана на парчета“. Но точно това си бях представил, треперейки, разтърсван от желание да повърна.
Позвъних на мобилния на Жюстин. Не трябваше да го правя. Къде беше телефонът ѝ? Между релсите на метрото? Чух гласа ѝ: „Ще ви се обадя при първа възможност“.
В какво се превръща едно тяло, през което е минало метрото? Тялото на Жюстин, което бях притискал до своето. „Притисни ме по-силно, казваше тя, още по-силно.“ Дали и главата ѝ също е била… Какво ли е оцеляло?
Обещаваше да се обади при първа възможност. Какво съм правел в мига, когато се е самоубила? През цялата нощ бях слушал Погребалния марш на Вагнер.
Жюстин се бе хвърлила под метрото на станция „Симплон“, линия 4. Не е отишла много далеч от Северната гара, където сигурно е пристигнала от Санлис. Дали е взела първото метро, за да стигне до „Симплон“? След това трябва да е слязла на перона, за да изчака пристигането на следващото метро. Колко ли е чакала, преди да се хвърли под челния вагон и на кое точно поред метро?
В клиниката са я дрогирали с медикаменти, преди да я карат да си играе и да моделира с пластелин. Редките моменти, когато имаше проявление на малко енергия, казваше тя, бяха, когато някой пациент започнеше да крещи. Тя никога не се бе осмелила да крещи. Движела се е тихичко, за да я оставят да излезе, за да може да се върне в Париж и да намери своята станция в метрото.
Има по две самоубийства седмично в парижкото метро и това травмира водачите. Мисля си за онзи, който е трябвало да удари спирачките, забелязвайки силуета на Жюстин: последният, който я е видял жива. Изпразват метрото, спират потока, затварят станцията, съобщават „инцидент с пътник по линия 4“, трафикът е спрян, за да може да се осигури време да съберат всички парчета от тялото.
Насилих се да направя един голям обход по протежението на кейовете, просто така, без определена посока. Влязох от любопитство в една черква на кея „Сен-Жан“, където някакъв клисар ми бутна авторитетно свещ в ръката и я запали с кибрит. Внезапно се почувствах длъжен да остана. Двадесетина монахини, облечени в бяло, с капюшон на главата, пееха пред статуя на Дева Мария: „Радвайте се! Радвайте се!“. Не точно това ми се искаше да чуя в момента. Гласовете бяха младежки, несъмнено млади момичета, произнасящи временните си желания, наобиколени от семействата. Виждах гърбовете им. Преместих се малко, за да се опитам да ги видя в профил. В центъра, по-изправена от другите, разпознах Жюстин, скрила косите си под големия капюшон. Останалите също бяха жени, които познавах, с които съм бил. Очаквах да се обърнат всички вкупом и да възкликнат: „Но Даниел, какво правиш тук?“. Накрая наистина се обърнаха. Ако бяха свалили капюшоните си, щях да видя отново косите на Жюстин, но те изчезнаха през една странична врата като обвинения, съжаления, отчаяния, невъзможности.
Четиридесет и осем часа по-късно се бе състояла религиозна церемония, организирана набързо в Монреал. Аз не бях поканен. Още същата нощ Гилермо ми описа как е протекла. Един свещеник бе заявил: „Господи, поверяваме на твоята огромна милост нашата скъпа Жюстин. Тя бе кръстена един ден в името на Светото тайнство. Приеми своето любимо чедо“. Гилермо се възмущаваше: Свещеникът говорил за светлината, която била по-силна от мрака. Дали Жюстин е започнала да вярва във всичко това накрая? Не е невъзможно. Чух да казват, че била станала будистка. Това пò би ѝ прилягало. Свещеникът бил притеснен заради самоубийството. Жюстин била заспала с надежда за възкресение. Заспала, добро попадение! Той се осмелил да каже „заспала“. Заспала, хвърляйки се под метрото?
Дали трябваше да напиша писмо на майката на Жюстин, която Гилермо бе видял в черквата, обезумяла, отнесена, под въздействие на лекарствата? Да ѝ напиша, че мисля за нея, за страданието ѝ? Бе накарала да ми изпратят по-късно, като спомен от дъщеря ѝ, писалка, която ѝ бе принадлежала. Беше една от писалките, които бях подарил на Жюстин, а тя ми бе казала: „Когато си нещастен, мисли си за галактиките, потопи се в черните дупки, в неща, които не разбираш. Помисли си за стоте милиарда галактики, във всяка от които има сто милиарда слънца. Мисли си за това и си мисли за мен“.
Точно това направих.
Превод: Аксиния Михайлова