Превод от немски: Александър Александров
Късен следобед, на все още ярката светлина боровете изглеждаха по-зелени, по-сочни, сенки играеха между стените на къщите. Спомних си – това беше същата светлина, която съзрях за първи път преди много години и която накара мрачните фасади на стария град да заблестят. После мусонният дъжд удави всички цветове и превърна града в парен басейн, небето – в оловносива пелена, но многобройните аромати, предизвикани от лятната жега и влага, бяха далеч по-силни от тези, които си спомнях, че съм усещала на други места. Но днес и тук, в бившия квартал на американските мисионери, пред единствената едноетажна къща на улицата, която, като всички останали, също беше оградена със запречващ гледката зид, част от лабиринт, запазен само частично в стария Сеул, миришеше на мухъл, не на подправки, нито на плодове, на тротоара пред стената на кафявата къща имаше ръждясал простор със спаружено пране, музика се процеждаше от вътрешността на къщата, мяукащ тромпет, препъващо се пиано, тежък, тромав бас и накрая, по-силен от акомпанимента, гласът на Били Холидей. Тя пееше:
In my solitude You taunt me With memories That never die
Бях решила да изчакам края на песента, да използвам паузата между песните и да почукам на вратата, когато мъжки глас прозвуча през отворения прозореца.
6
– Какво чакате? Да не ме шпионирате? Ако е така, значи сте адски лош шпионин. Надявам се обаче да сте преводачката. Щом сте тук, влезте!
Последните изречения, промърморени, не разбрах. Помислих си дали да не попитам, когато отвътре викнаха:
– Хайде влезте де, какво чакате?
Още с влизането ми в къщата се озовах на място, изпълнено с музика, в пещера от шумове и звуци. Едва след известно време се очерта картина, изпълнена с цветове и детайли, различих растения в саксии, възглавници на дивана, картини на стените, фигури и книги на тъмните лавици, които поглъщаха оскъдната светлина. Сториха ми се няколко, в действителност се оказаха много, дори бяха натрупани на земята – намирах се в библиотека.
Едва тогава забелязах мъжа, приклекнал на пода: моите колеги го наричаха Архиваря.
– Приличате на корейка – каза и внимателно ме огледа, – в никакъв случай на германка.
Юнхо Кан ме гледаше прикрит от здрача, аз стоях осветена от прозореца.
– И двете съм – отговорих.
– Правилно ли съм разбрал? Осиновена сте от германска семейна двойка?
– Да.
– На колко годинки бяхте?
– На четири.
– Спомняте ли си Корея?
Поклатих отрицателно глава.
– Как бихте могли. Това ли ви е първо посещение тук?
– Не, това ми е второ.
– Какво знаете за вашата родина?
Погледнах го безпомощно и той се поправи.
– Имах предвид дали сте изучавали историята на Корея? Или езика?
– И двете – отговорих.
– И говорите английски?
– Известно време живях в Лондон.
Измъкна цигара от поизмачкана кутия и я запали.
– Изненадахте ли се от моето запитване?
Поколебах се с отговора си: не знаех защо.
Няколко пъти ме бяха молили за превод, казах накрая, очевидно имаше потребност от това. Той ме изгледа, после кимна бавно с глава.
– Доста сте висока и ушите ви са големи. Колкото мандарини – каза той и се засмя. – От колко време работите за Oрдена Меринол?
– От две седмици.
– Какви са задълженията ви?
– Доставям храна.
– На възрастни и болни?
– Предимно на възрастни и болни. Понякога помагам и в офиса.
– Защо се занимавате с това? Не намерихте друга работа ли?
– Не съм се заела все още с търсенето.
Отново кимна. Добре ли го разбирам, или говори бързо?
– Добре е, става – отговорих.
– Става? Къде сте учили корейски?
– В университета.
– В университета значи?
Юнхо повтаряше моите изречения, сякаш за да се увери, че ме е разбрал правилно. После каза:
– Имате японски акцент.
– Имам японски акцент? – попитах; аз също се оказах негово ехо. Било от интонацията ми, обясни той.
– Аз не пея, аз говоря – каза той, – аз бутам думите пред себе си. Когато говорите, вие усуквате думите. Хвърляте ги.
Дръпна силно от цигарата си.
– Не се безпокойте – каза и бавно издиша дима, – звучи симпатично.
Когато отговорих, се постарах да не усуквам думите и да не ги хвърлям. Той също има монотонно мелодичен глас, отвърнах и се напънах да се поправя, един вид да успея да извърша принудително приземяване. Той ме изгледа замислено, това никога не го бе чувал, коремът щял да го заболи от смях и за да се увери, че оттам не се чува никакъв смях, положи ръка на него.
Юнхо беше седемдесет и осем годишен, освен корейски владееше перфектно японски и малко китайски. Косите му бяха прошарени, вълнообразни, дълги до раменете. Тъй като смяташе, че оплешивява, внимателно оглеждаше всеки паднал косъм, изследваше коренчето преди да го положи в кошчето; не го изхвърляше просто така, а го полагаше. Също така не вървеше, а се разхождаше, тъмните панталони на райета се увиваха около краката му, долната фланелка прозираше през бялата му връхна риза. Панталоните, изтънели от много пране, стигаха високо над кръста му, допълнително придържани от тиранти. Юнхо никога не излизаше без бастун, ръкавици, шапка и очила, последните бяха от баща му, не му отиваха, въпреки че беше убеден в обратното.
Книгата се издава с подкрепата на програма „Творческа Европа“ от Издателство „Парадокс“