VIII
Разходка в Константинопол
Видяхме пазарите, сърцето на стария Стамбул; сега ще си направим малка разходка. Започваме с това, което преди се наричаше „забранените за християни пътища“, на първо място „Тържището за робини“[1], а после ще идем до една от джамиите; сега разрешението се получава лесно, но подаръците, които трябва да се дадат на различните чиновници, през чиито ръце минава това разрешение, се натрупват до една не лоша сума; между чужденците в Пера обаче често има някой посланик или богаташ, който с удоволствие заплаща тази такса; наемните слуги винаги узнават, когато се появи такава възможност, и човек се присъединява към този, който има разрешение, което винаги се издава на лицето с придружители.
И ето сега ние сме част от свитата на богат американец; трябва обаче да сме на кон, така изглежда по-пищно, а турците държат много на пищност и великолепие. Няколко войника на кон съпровождаха процесията.
Недалеч от големия пазар се стига до един площад, обграден от дървени сгради, които образуват открита галерия; надвесеният покрив се поддържа от сурови греди; вътре, по протежение на галерията, има малки стаички, в които търговците държат стоката си, тази стока е хора, черни и бели робини.
Ето ни на площада; слънцето блести, под зелените дървета са проснати тръстикови рогозки, на тях седят и лежат дъщерите на Азия; млада майка кърми детето си, тях няма да ги разделят; на стълбите към галерията седи четиринайсетгодишна негърка, почти напълно гола, стар турчин я гледа, хванал в ръка единия ѝ крак, тя се смее и показва блестящо бели зъби.
Не забулвай красивите, бели жени, стар и противен слуга, защото ние точно тях искаме да видим, не ги вкарвай в клетката, ние няма, както ти си мислиш, да ги урочасаме със зли очи!
Виж! Млад турчин с горещ поглед! Следват го четирима роби, две стари еврейки търгуват с него; докарали са хубави черкезки; той иска да ги види как танцуват, да ги чуе как пеят и тогава да си избере и купи! Той би могъл да ни даде такова описание на пазара за робини, каквото ние не можем да измислим; той тръгва след стариците, за да разгледа тези земни хурии! А как изглеждат те – турският поет Ибн Катиб е пял за тези небесни създания, за тях може би смеем да чуем, като не забравяме, че той е заел картината от земните.
„ – Знай, хуриите са красавици с черни очи, бели бузи, тесни вежди, дълги мигли, къдрите им ухаят на катриника[2]; създадени от светлината, но могат да целуват и прегръщат! Различни по прозрачност, като бисери в мида; гланцът се променя всяка минута! Това са несравними цветове, това е красота, това е грация, това са най-хубавите рози на небето. Планинският сняг и морската пяна се срамуват от тяхната белота. Нито един земен плод и роза не могат да се сравнят с тези устни и скули, какво са бисери и скъпоценни камъни пред крак с ухание на мускус! Някои тъмни, някои светли, като два вида рубини. Тази изпраща само един кратък поглед, онази се заглежда за дълго! – Ако една хурия се покаже тук, цялата земя ще се обгърне със светлинен блясък, ако отвори само наполовина устните си, Божието величие ще се прослави! – Воалът крие безброй светове, защото закрива очите ѝ. Хуриите са създадени от светлина и не могат да се превърнат на прах, вечно млади, вечно…!“.
Но май ще е най-добре да се сбогуваме с Ибн Катиб и пазара за робини в Константинопол!
Спираме при църквата „Света София“; това е тежка, неправомерна сграда; Константин Велики нарежда да се построи и я посвещава на Премъдрост Божия: Ая София; мистични реликви са се пазили тук: кладенецът на самаряните[3], три врати, обковани с дъски от Ноевия ковчег; тръбите на каменните ангели, за които се казва, че са били използвани при обсадата на Йерихон[4]; изчезнали са сега тези редки неща; Ая София е потъвала два пъти в пламъци, един път при земетресение; и въпреки това се е издигала отново в цялата си прелест; в нощите на рамазана, когато почти плоският купол е осветен с щраусови яйца[5] и цялото паство в шарено великолепие се е проснало по лице, църквата си спомня за императорски коронясвания, сватбени церемонии, синоди и вселенски събори, спомня си онази страшна нощ[6], когато портите ѝ са разбити и християнските олтари – осквернени: „Няма друг бог освен Аллаха и Мохамед е неговият пророк!“, чува тя сега, както го бе чула от устата на султан Мохамед в онази нощ, когато бе превърната в джамия. – Какви причудливи сънища, цялата човешка история се движи в тях! А може би си мечтаеш и за бъдещето, Ая София! Имаш ли предчувствие, свързано с това, което имат хората тук; ще се поднови ли издрасканият, християнски кръст на вратата? Ще се премести ли олтарът в ъгъла от посока към Мека отново на мястото си към Изток? Мюсюлманинът сочи към една зазидана врата в най-горната галерия на църквата и шепне предание за онази нощ: християнски свещеник бе посечен пред олтара зад тази врата; някога, когато християните станат господари тук, а родът на Исмаил потегли към Азия, където почиват предците му, всеки камък пред вратата ще падне и християнският свещеник ще се изправи отново и ще допее службата си, прекъсната, когато той бе поразен от смъртоносния удар. И когато службата свърши, мъртвият ще изчезне и в църквата отново ще кънтят християнски химни.
Странно е да се разхождаш тук, следван от въоръжени хора, наблюдаван от гневни очи от молещите се, като че бяхме отлъчени духове.
Прекрасни колони се издигат тук! Осемте от порфир някога са стояли под купола в храма на Слънцето в Баалбек[7], зелените са донесени от храма на Диана в Ефес[8]. Под купола може да се прочете надпис от корана с букви, високи шест лакътя: „Бог е светлината на небето и земята!“.
Не ни гледай така сърдито, стари свещенослужителю, твоят бог е и наш бог! Храмът на природата е наш общ божи дом, ти коленичиш към Мека, ние към изток! „Бог е светлината на небето и земята!“. Той просветлява всеки дух и всяко сърце!
Излизаме от Ая София, къса улица ни води към Алмейдан[9], най-големият и най-красивият площад в Константинопол. Някога, при това далеч по-красив, там е бил Хиподрумът, който Константин украсил с колонади и статуи; тук са стояли гордите бронзови коне, които сега се намират във Венеция, над входа на църквата Сан Марко[10], тук се е извисявала колосалната статуя на Херкулес, на която всеки пръст е бил с обиколка, колкото на цял човек; само три спомена от миналото се намират тук и досега, най-близкият е малка колона, която е образувана от три увиващи се бронзови змии, някога са били кракът от триножника на оракула в Делфи; турците го приели като талисман на гръцкото царство и затова Мехмед Втори отрязал с бойната си секира една от змийските глави, англичаните откраднали другите две, сега турчетата замеряха грахово зелените остатъци.
На няколко крачки се издига обелиск от порфир, покрит с йероглифи, дошъл е от Египет през Атина, стои непроменен, сякаш го закрилят невидими египетски богове.
Третият спомен тук е четириъгълен стълб от огромен камък, който заплашва да се срути, това е колоната на Константин; някога тя е била покрита с позлатени медни листове, сега се виждат само железните пръстени, които са ги държали.
Това са остатъците от великолепието на Хиподрума! И въпреки това, този площад е най-красивият в града; размерът му и джамията на султан Ахмед запленяват погледа ни! Зад блестящата, бяла стена със златните, зарешетени прозорци се издигат високи чинари и кипариси, вътре се чува плисъка на шадравани край позлатените надгробни камъни. Това е малка горичка, където шарено облечени мюсюлмани и жени тихо се разхождат; широки стълби водят нагоре към Ахмедовата джамия, където всичко е от мрамор, дори шестте високи минарета, които издигат балюстрадите си, една от друга по-високи, декорирани с изсечени парапети; златни топки лъщят по куполите, полумесецът блести по минаретата. Красива гледка!
И все пак ние си тръгваме; крива, малка уличка ни води към фантастична сграда, цялата от мрамор и злато; виж как блести на фона на синия, прозрачен въздух. Чинари, кипариси и цъфнали розови храсти образуват малка градинка зад декорираните с прекрасни прозорци и изкусни релефи стени. Сградата е сигурно личната спалня на Фата Моргана[11], толкова е светла и ефирна, красиво построена от мрамор! Декорирани и пъстроцветни искрят колони, покрив и корниз! Изкачваме се по стълбите, които обикалят цялата сграда; надничаме през големите прозорци през позлатените решетки и виждаме кръгло, ефирно помещение; очите ни се заслепяват от източно великолепие! Дали това е сватбената зала на първия паша на страната? Не, това е гробница! Това е гробницата на султан Махмуд[12].
Насред пода стои ковчегът му, покрит с шарени, скъпи шалове; разкошният му тюрбан, блестящ със скъпоценни камъни и едно перо, което изглежда като оплетено от лъчи, е поставен върху ковчега, там, където почива главата му; в кръг около него има малки ковчези, всеки от които крие по едно от децата му, по едно от най-скъпите му, всичките са покрити със скъпи килими; двама свещенослужители се взират в нас и вдигат заплашително ръце: „Християни не могат да гледат гроба на правоверен!“, казват те; кадилницата се размахва, синкавият дим се издига през слънчевите лъчи към великолепния таван.
Над ковчега на Махмуд, когато бе донесен тук, опънаха шатра. Входът бе свободен и за богати, и за бедни, старци плачеха, толкова бе обичан той, той, който бе смачкал еничарите, въвел франкска дисциплина и облекло. Междувременно около шатрата се издигна сградата, която виждаме сега; чак когато поставиха купола, когато полумесецът заблестя на слънцето там горе, свалиха шатрата над ковчега, облян със сълзи.
Но ние сме вече уморени от ходене и от гледане; и утре е ден, ще ходим до кервансарая, огромния, каменен колос, който крие скъпи стоки от градовете на Азия, ще ходим до великолепния акведукт, където пълзящите растения висят между големите, дялани камъни, ще посетим турска баня[13] и да, може би ще я опитаме!
Ето това бе днес нашата разходка в Константинопол!
IX
Танцът на дервишите
Широко известно е, че турците, което ще рече, по-необразованото мнозинство от нацията, считат всички душевно болни за вдъхновени от божествен дух. Затова лудите имат място в джамиите, ужасните исауи[14] са предмет на благоговение и страхопочитание; дервишите достигат подобно състояние със своя танц, който е истинско самонаказание; един специален корен с опияняващо действие, който те дъвчат, повишава състоянието на делириум.
Дервишите, чийто манастир се намира в Скутари, се наричат „руханис“, което означава „виещите се“; дервишите в Пера имат името „мевлеви“, което е „въртящите се“; танцуват обикновено в четвъртък и петък; виждал съм тези танци и ще опитам да опиша тях и впечатлението, което ми направи цялата церемония в техния манастир.
Пътешественикът, с когото плавахме до Скутари, за да видим дервишите, ме предразположи в голяма степен с разказите си за сродните танци на исауи; пътешественикът, който идваше от Трополи[15], където, както по цялото африканско крайбрежие, във всички джамии, се намират под един вид охрана цели групи от подобни същества; в опреден ден в годината се известява, че исауи ще танцуват през града, всички заключват вратите си и нито християни, нито евреи смеят да се покажат навън, тъй като може, при среща с това диво шествие, макар да е охранявано, да бъдат разкъсани живи; кучета, котки, всякакви животни, които срещнат, те раздират живи и гълтат кървавите парчета.
„Бях миналата година в Трополи на този ден на лудите“, каза непознатият, „бях си намерил място на плоския покрив на нашия консул; по цялата улица всички порти и врати бяха грижливо заключени; шествието се приближи; група от добре въоръжени войници на коне беше обкръжила побеснелите, които, като изключим коланите им, бяха чисто голи, а дългите им черни коси висяха надолу по раменете. Те правеха странни, малки подскоци и издаваха диви крясъци, като непрестанно мятаха глави ту напред, ту назад, така че дългите им коси ту закриваха лицата им, ту се развяваха с плашеща дивост; грозните писъци се съпровождаха от музиката на тъпани и гайди и както подскачаха, понякога те се навеждаха надолу към настилката и вдигаха свободно лежащи кремъци, с които режеха дълбоки рани по гърдите и ръцете си. Пред къщата, в която се намирахме, за да видим лудостта на исауи, бяхме казали на слугата мавър да завърже жива коза; когато тълпата се приближи, на мавъра бе наредено да убие животното, той заби кинжала си в гърлото му и се скри зад вратата; козата се замята кървава, в същия момент крещящите исауи се приближиха и един от тях пъхна ръката си в кървавата рана, вдигна козата с крясък във въздуха, разкъса я и метна кървавите вътрешности в стената на къщата. Цялата тълпа се хвърли върху животното и изяде, без да преувеличавам, месо, кожа и козина!“.
По време на този разказ ние плавахме през Босфора; предавам тук разказаното като прелюдията, която възбуди представите ми за манастира и танците, които щях да видя.
Пристигнахме в Скутари, град със сто и петдесет хиляди жители, значи половината от населението на Копенхаген, но въпреки това се считаше само за предградие на Константинопол; тук всичко бе старо-мохамеданско, тук живеят, ако човек смее да ги нарече така, правоверните турци. Няколко тежко въоръжени, полуголи араби караха натоварените си камили от брега, през улицата, накъм голямото гробище; започна се дълго пътуване; последвахме ги и спряхме в покрайнините на града край една бедна, невзрачна къща, доколкото си спомням, кирпичена с гредоред, това бе манастирът на дервишите.
Вратата все още не беше отворена, бяхме дошли прекалено рано, и затова се отправихме към турските кафенета, които се намираха наблизо, по границата с дългата километри кипарисова гора, където почиват мъртвите. Пред кафенетата, под зелените дървета, бяха насядали множество турци, военни и цивилни, част от тях бяха тук, за да вземат участие в танца на дервишите, а други, като нас, за да го гледат. Ту седеше и едно грозно, старо джудже, говореше се, че бил ревностен руханис, скоро щях да го видя сред танцуващите, той бил много богат и имал дванайсет красиви жени в харема си, малкият му син беше с него в кафенето, хубаво момче, което бе високо колкото баща си.
Най-сетне вратата на манастира се отвори. Тръгнахме нататък и влязохме в широко преддверие, което бе разделено на две със закачен вълнен килим; изглеждаше като навес пред бараките, в които показват диви животни в нашите провинциални градове. Всички трябваше да си свалят обувките или ботушите, и да ги наредят зад завесата.
Моят спътник, пътешественикът, който бе ходил в Триполи, извади от джоба си чифт галоши от сахтиян, обу ги върху ботушите си и влезе така, но турците го гледаха гневно и говореха помежду си; аз имах ремъци, зашити за панталоните, така че ми беше трудно да си сваля ботушите, но нали „отидеш ли в Рим, прави като римляните“, та извадих бързо един нож, срязах ремъците и влязох, като турците, по чорапи; един старец с чалма ме потупа по рамото, кимна учтиво и каза нещо. Преводачът ми обясни, че значело, че съм добър човек, който уважава религията, и заслужавам да съм турчин! „Бог да те просветли!“, бяха последните думи на стареца.
Влязох в самия храм, ако можеше да се нарече така; това бе четириъгълна зала, в горната част имаше добре зарешетени галерии за жените, в долната – парапет от нерендосани дъски обграждаше намираше мястото за танци, което в момента бе покрито с кожи, боядисани в червено, бяло и синьо; върху тях лежаха по корем множество дервиши, облечени по турски обичай, но имаше и много с регламентираните наскоро облекла, военни чинели и високи, големи фесове; те докосваха пода с челата си; понякога повдигаха глави, но бързо, като че някой ги уплашваше, навеждаха глави надолу; аз стоях по чорапи на студения, каменен под и редувах да слагам единия си крак върху другия, за да ги топля; не беше никак приятно.
На една стена висяха в рамки големи, турски надписи и картини, които представляваха сгради; висяха дайрета, чинели и железни въжета с остри шипове, с които дервишите се бичуваха. В средата на стената имаше, като в турските джамии, една ниша, която служеше за олтар, а пред нея стоеше свещенослужител в синя роба, зелена чалма и дълга, бяла брада, той размахваше кадилница и изговаряше с чудновати, гърлени звуци някакви турски думи; сега отделни гласове започнаха песен в хор; казвам песен, но това не е правилната дума, това бяха звуци, които образуваха нещо странно диво, което се променяше в различни ритми, един вид скала, едно причудливо пеене с гръкляна, също като дивак с музикален слух, който, след като е чул за първи път някоя от великите арии, иска да пресъздаде изкусното пеене. Не беше толкова нехармонично, колкото просто мъчително за слушане. След като дервишите бяха докоснали пода няколко пъти с челата си, те се изправиха, целунаха ръката на свещенослужителя и се наредиха в полукръг по протежение на парапета, извън който стояха зрителите.
Танцът започна; в този момент влезе един човек, най-ужасният когото някога бях виждал, придружаваха го двама дервиши от Пера, различими по високите си, филцови шапки без козирки, той бе отшелник от околностите на Медина, каза преводачът ми; никога не бях виждал човек, от чиито очи да се излъчва такава лудост като у този; другите танцьори бяха оставили чалмите и фесовете си в нишата и всеки си беше сложил по една бяла шапчица; с такава влезе и отшелникът, черната му, твърда коса висеше далеч надолу по гърба и раменете му; той носеше бяла наметка, по която бяха изшити с червен плат два крилати коня; той застана в средата на полукръга; всички стояха, като че краката им бяха заковани, но останалите им крайници бяха като задвижени от парна машина; всички стави се движеха в една и съща посока и по едно и също време, първо напред, после назад, сега надясно, после наляво, и всичко това под такта на една песен или рецитиране, както искате го наречете, първо бавно, а след това във все по-бързо и по-бързо темпо, както песента, така и движенията; танцьорите се извиваха в диви, почти срамни пози.
Двама млади турци седяха на петите си извън полукръга и даваха тон на песента, която постепенно се извисяваше, с едно монотонно ударение на третата сричка, мина се през целия Мохамедов род, от Абдалах до Мохамед, а хорът отговаряше: „Ла илах! Илаллах!“. Накрая това звучеше като кух вой, хъркане или предсмъртно хриптене. Някои бяха смъртно бледи, други изглеждаха като кръв, от лицата на всички течеше вода. Отшелникът хвърли голямото си наметало и остана по червена, вълнена блуза с дълги ръкави и голи крака; скоро той изпадна в ярост и разкъса тясната блуза, голите ръце блъскаха по гърдите му; едната му ръка бе изсъхнала, най-вероятно някога той сам я бе осакатил; устата му бе една голяма, кървава рана; наскоро и двете му устни бяха отрязани, така че белите му зъби се смееха, беше ужасно за гледане! Устата му кървеше, очите му се въртяха, вените по челото му се издуваха. Танцът ставаше все по-див и по-див, но въпреки това никой не се поместваше от мястото си. Танцьорите изглеждаха не като хора, а като машини, те не изговаряха повече думите, които изчезваха в кратки крясъци: Йехова[16] звучеше като Йе-ху! В останалата част от скандирането „Я“ (Помощ!) звучеше по-отчетливо. Това бе като смъртен стон, беше ужасно, и колкото повече гледах танцуващите, толкова повече чувствах, че се намирам сред безумците в някоя лудница. „Я-ху! Я-ху!“, кънтяха дивите крясъци.
Спътникът ми ми прошепна: „За Бога, не се смей, ще ни се случи нещо лошо! Ще ни убият!“. „Да се смея!“, отвърнах аз. „Та аз съм съкрушен от плач! Потресаващо е, ужасно е! Не издържам повече!“, и бързо се насочих към изхода, в същия момент двама-трима от танцуващите паднаха на пода.
Отвън, на улицата, все още чувах дивите крясъци: „Я-ху! Я-ху!“.
Колко красиво, колко топличко беше навън, на ясното слънчице. Леката лодка, тънка като люспа, се носи от азиатския бряг към Европа през силното течение, покрай платноходи и лодки; най-малкия удар и ние можехме да се обърнем, но не допусках тези мисли, ние идвахме от дома на ужасите; отвъд това всичко бе природа и жажда за живот.
На следващия ден посетих мевлеви, въртящите се дервиши в Пера; те имаха собствена униформа и просторен, красив манастир. По всичко личи, че те имат по-висок ранг от руханис. На главната улица в Пера, близо до гробищата, се намира входът на манастира; в двора има няколко високи кипариса. Самият манастир е отделно от храма, където се танцува.
Един стар арменец ме заведе дотам. Дворът беше пълен с жени, които не смееха да влязат в храма. През отворените прозорци на манастира видях няколко млади дервиши да се упражняват във въртене.
Войниците, които ги пазеха, ни махнаха, тъй като ние продължавахме да стоим в двора; трябваше да си свалим ботушите и тогава ни въведоха в намиращата се зад залата галерия, която бе постлана с рогозки; всичко тук бе чисто и красиво; гледката през отворените прозорци към Скутари и далечните, азиатски планини придаваше, разбира се, допълнително декорация; всеки прозорец предлагаше прелестна диорама[17].
Галерията, в която влязох, беше препълнена с турци, но когато видяха мен, чужденеца, те веднага направиха място, бутаха се един друг настрани, за да мога свободно да стигна до парапета. Тук, както и навсякъде, трябва да похваля учтивостта на турците.
Празненството започна. Влезе тълпа от дервиши; всичките бяха боси и омотани в по една голяма, тъмнозелена наметка; бели, филцови шапки, високи по около един лакът и без каквито и да били козирки, покриваха главите им. Един от най-старите, с дълга, бяла брада, застана в средата на залата, скръсти ръце и прочете молитва, към която звучеше тиха, монотонна музика, два тона на флейта и един и същ тон на барабаните, звучеше почти като еднообразното плискане на изворче; всички други дервиши вървяха бавно в кръг около стареца.
Изведнъж те хвърлиха наметалата си, отдолу бяха с отворени, тъмнозелени дрехи с дълги, прилепнали ръкави, а дълги поли от същия плат и цвят висяха надолу до прасците, като падаха на големи гънки около краката им; те вдигнаха ръце и се завъртяха в една и съща посока; полите им се повдигнаха във въздуха като фунии около тях.
В средата на кръга се въртяха двама дервиши, на едно и също място и на една и съща страна; около тях се въртяха останалите във вихрен танц; най-старият, с бялата брада, се разхождаше спокойно между най-крайните и двамата в средата. Танцът трябваше да представлява движението на планетите.
От затворена галерия над нас се чуваше тиха, еднообразна песен, тъпанът и свирката се придържаха към своята приспивна музика, дервишите продължаваха непрестанното си въртене, все на същата страна, все в същия такт; изглеждаха съвсем като безжизнени кукли; изражението им не се променяше, само дето бяха смъртно бледи.
С един силен удар на тъпана те изведнъж се спряха, като че ги бе ударил гръм, промърмориха една кратка молитва, еднообразната музика започна отново и те всичките пак се завъртяха в една и съща посока като преди, на човек му прилошаваше да ги гледа, те се въртяха и въртяха, един се препъна, свирката и тъпанът ускориха темпото и препъналият се завъртя още по-бързо, все по-диво, все по-бързо, човек вече не издържаше! Този танц продължи цял час, но нямаше нищо страшно, можеше почти да се нарече грациозен; човек просто трябваше да забрави, че това бяха хора, и да си мисли, че са кукли; танцът в синхрон със слабата, монотонна музика придаваше на всичко това характер на тиха лудост, заприлича ми по-скоро на балет, докато танцът на дервишите в Скутари остана в паметта ми като картина от някоя лудница.
Превод от датски: Петър Милков
[1] Освен това тържище има още едно в Топхана и едно за роби-мъже до „Седемте кули“. (Бел. на Андерсен)
„Тържището за робини“ на Аврет пазар в Константинопол, където се е търгувало с жени. (Бел. на прев.)
[2] Нарича се още божо дръвче и е вид пелин със силен мирис. (Бел. на прев.)
[3] Евангелие от Йоан, 4:4–30. (Бел. на прев.)
[4] Исус Навин, 6. (Бел. на прев.)
[5] Щраусови яйца с огън в тях са били използвани за декорация. (Бел. на прев.)
[6] 29 срещу 30 май 1453 г., когато Мехмед Втори влиза в града след едногодишна обсада. (Бел. на прев.)
[7] Град в източен Ливан. (Бел. на прев.)
[8] Храмът на Артемида в Ефес, днешна Турция. (Бел. на прев.)
[9] Андерсен прави най-вероятно малка грешка – площадът Атмейдан в Истанбул е прочутия Хиподрум, мястото за надбягване с коне в Константинопол, построено в края на I век. (Бел на прев.)
[10] Те са отишли от Атина в Хиос, оттам в Константинопол, а оттук са откарани във Венеция; Наполеон наредил да ги отнесат в Париж, но сега са обратно във Венеция. (Бел. на Андерсен)
[11] За феята Моргана от „Хиляда и една нощ“ се считало, че може да създава миражи. (Бел. на прев.)
[12] Бащата на Абдид Меджид (Бел. на Андерсен)
[13] Баните, както и джамиите, имат куполи, откъдето светлината пада през големи, стъклени камбани. В първата зала, където човек се съблича, има шадраван, а по протежение на стената дивани; през една по-затоплена зала се влиза в банята, която е от мрамор, с високи колони, подът е горещ, така че трябва да се ходи с налъми, залата е изпълнена с горещи пари. (Бел. на Андерсен)
[14] Секта, подобна на танцуващите дервиши. (Бел. на прев.)
[15] Става дума за втория по големина град в Ливан, а не за столицата на Либия. (Бел. на прев.)
[16] Йехова, еврейският Яхве. Мюсюлманите почитат Стария завет като свещена книга. (Бел на прев.)
[17] Картина, нарисувана върху извита плоскост, което създава впечатление за пространственост. (Бел. на прев.)