„Страхливци“

Йозеф Шкворецки

Петък, 4. V. 1945 г.

Седяхме в „Порт Артур“ и Бено рече:

– Революцията се отлага за неизвестно време.

– Да, бе – казах и лапнах мундщука. – По технически причини, нали? – Винаги ми е било приятно да усещам тръстиковия платък. Свирех на тенор саксофон и заради това, че ми бе приятно да го засмуча. А и не само заради това. Докогато свири, човек с удоволствие сe вслушва в неговото жужене. Зазвучава в главата му, приятно стабилно, неопределено и благородно, изобщо, благодат е да свириш на тенор саксофон. Затова и свирех на него.

Бено си свали шапката и я метна на закачалката над Хелена. Сложи куфарчето с тромпета на масата и извади оттам инструмента си.

– Да, по технически причини – рече. – Липсват ни оръжия и кураж, а и все още е пълно с немци.

– Абсолютна глупост – рече Фонда. – Абе, да се радваме, че засега всичко върви гладко.

– Да, ама не съвсем гладко – рече Бено.

– Какво искаш да кажеш?

Бено надигна вежди, пъхна мундщука в тромпета и го притисна към хабсбургските си устни. Фонда го зяпаше с полуотворена уста и чакаше. Бено наду тромпета и задвижи пръсти. Вдигна още по-високо вежди и не каза нищо. Искаше да напрегне Фонда. А Фонда е страшен кибритлия, от най-малкото кипва.

– Какво искаш да кажеш? – повтори настойчиво. – Какво не върви гладко?

Бено изсвири нагласения акорд, който прозвуча стабилно и съвсем уверено, от което пък на мен ми олекна, щото все ме човъркаше мисълта, да не би пък Бено да е изгубил форма, докато беше в концлагера. Не, не беше я изгубил. Категорично не. От този един единствен акорд стана ясно, че не е.

– Вчера са я оплескали в Ходов – рече и отвъртя един от вентилите.

– Какво са оплескали?

– Един се насвяткал и издигнал чешкото знаме, народът тръгнал да обезоръжава немците. – Бено плю върху мундщука и го върна обратно.

– И к̕во? – продължи да настоява Фонда.

– Немците обаче не се оставили да ги обезоръжат.

– Има ли пострадали?

– Ами да – отвърна лаконично Бено.

– Колко?

– Май четирима.

– Ти откъде знаеш?

– Баща ми беше там сутринта с Шабата.

– И как стоят нещата там?

– Пълно спокойствие, всички се спотайват.

– Немците там ли са още?

– Да.

– По дяволите! – рече Харик. – Ти какво искаше да кажеш одеве?

– Какво одеве?

– Като каза, че революцията се отлагала?

– Ами старият Вайс днес смяташе да направи преврат, за който се бе уговорил с Ходов и Рохнице, но тъй като ония там избързаха, се отказа.

– А ти откъде знаеш това? – рече Фонда.

– Пак от баща ми. Той е член на някакъв национален комитет или нещо такова.

– Не му вярвайте – рече Хелена. – Само създава паника. Беник, иди, седни и свири!

Бено си взе тромпета и отиде да седне. Откъм кръчмарския тезгях се дотътри старият Винтър и остави пред Хелена чаша червена лимонада.

– Извинявайте – подвикна Луцие от съседната маса. – А имате ли зелена?

– Ще се намери – рече Винтър и бавно тръгна към тезгяха. Отзад тилът му се гънеше в три ката, а панталоните под задника му висяха като торба. Напомняше ми слона, пък може да е било и слоница, дето бях видял веднъж в цирка, обикаляше около манежа и задницата ѝ висеше така унила и изпразнена както на стария Винтър. Йозеф Винтър казваше, че баща му страда от прогресивна парализа, но него го бе яд на баща му, щото не му давал пари и мърморел, че Йозеф е калпазанин и нищо не върши. Дори да е така, не съм чувал прогресивната парализа да се отразява по този начин на панталоните. Изобщо, просто така ми хрумна. Съвсем тъпа мисъл, каквато понякога може подсъзнателно да му хрумне на човек. Защото в самата си същност човек е циничен. Всеки човек. Само дето някои се правят, че не са, а други не. Вратата се отвори и в „Порт Артур“ влезе Индра Котик.

– Здравейте! – поздрави и тръгна да си вземе контрабаса, беше го скрил в спалнята на Винтрови.

– Брей, довтаса най-сетне – рече Фонда.

– Нямаше как да дойда по-рано, при нас днес стана една…, голям майтап!

– Къде при вас?

– Във фабриката.

– И к̕во? – рече Харик.

– Как к̕во?

– Какъв майтап, бе, къде!

– В Месършмитката. Във фабриката.

– Индржишек, ти к̕во бе, днеска си бил на работа ли?

– Не, бе…

– Ей, голямо се говедо! – рече Фонда.

– Ми…, к̕во да правя…

– К̕во да правиш ли, да не вършиш тъпотии – рече Харик. – Извинявай, ама с какъв акъл продължаваш да хо­диш във фабриката?

На вратата на кухнята на Винтрови се появи госпожа Винтрова с контрабаса. За Индра съвсем навреме, щото конфузът край него ставаше все по-голям.

– Благодаря – рече и се скри зад контрабаса. Започна да се прави, че уж го настройва, ама тъпо от негова страна, щото всеки знаеше, че не го настройва. Пък и туй Индра изобщо го не можеше. Свиреше с нас от немай къде, щото друг контрабасист така и не си намерихме, всъщност не можехме да намерим контрабас и когато Индра си го купи, направо бяхме щастливи, че някой с контрабас поне ще стои до нас на концертите. Кофтито е, че бяхме принудени да му позволим да свири, но тихичко. Инак отказваше да ни услужи с него. Сетихме се с тебешир да драснем черти под струните, да знае къде и какво да дърпа, та поне тоновете, които изтръгваше от инструмента си да не са толкоз фалшиви, а и с времето Индра се научи да дрънка доста прилично. Дори на едно парче го оставихме да свири соло. Чуваше се най-вече плясъкът на струните, тъй енергично ги дърпаше, затова пък не се усещаха фалшивите тонове. Индра беше много горд с това си соло и го наричаше „Стилът на Хамър“, ние не му възразявахме. А и гледахме да не го ядосваме толкоз, щото баща му имаше магазин за текстил и думата му се чуваше както в кметството, така и при немците, а това можеше да е полезно за концертите ни.

– А стига, бе! – рече Харик. – Хитлер си тегли куршума, а той продължава да ходи на работа!

– Ако искаш да знаеш, тия дни във фабриката бяха доста интересни!

– Така ли? И с к̕во?

Индра това и чакаше. Сега можеше да разказва и така да разсее конфуза си. Погледнах към него и видях как върти един от ключовете на контрабаса и се прави, че уж нищо, просто слуша и ей така, между другото разправя:

– В Месършмитката се разбунтуваха работниците. Спряха работа и искаха да им дигнат надницата.

– А стига, бе! – рече отново Харик. – Хитлер го няма, райхът гори, а работниците по месършмитите не ги интересува нищо друго, освен да им плащат по-добре!

– Прав си, тъй е. Шантава работа. А най-смешното е, че бунта го поде Бартошик.

– Тоя пък кой беше?

– Не се ли сещаш? Хер Бартошик от счетоводство.

– А, тоя ли? И тия глупаци са се оставили да ги поведе такъв колаборант.

– Да – рече Индра и замълча. Свърши с настройката и отвори нотите пред себе си. Всички го следяхме с поглед. От туй, което каза, се разбра, че това не е всичко. Той изчака за миг да утихнем и продължи:

– Да, оставиха се да ги поведе. Но само до канцеларията на Феник, а там ги прибраха и двамата, и ги затвориха в мазето.

– Виж ти! – възкликна Харик. – Започвам да изпитвам уважение към трудовия народ.

– Не можете да си представите каква физиономия направи Бартошик, като го арестуваха. Голям майтап!

– Случайно мога да си го представя, защото съм го виждал вече при подобна трагична грешка.

Преводач: Васил Самоковлиев

Коментари