Има сънища, които са неприятни, защото не разбираш, че сънуваш. Струва ти се, че всичко се случва наяве и ти наистина пропадаш в бездната. Но за щастие, нямах повече подобни сънища.
Бях съвсем сигурна, че моите сънища наистина са сънища.
Пред очите ми можеха да се случват най-лошите неща или също така най-странните. Това просто не ме засягаше. Не беше наяве.
Например сънувах, че те бяха дошли и ме бяха отмъкнали, така както си бях по нощница. Бяха трима, трима мъже с къси панталони и три четвърти вълнени чорапи, странни обувки, като от средновековието, и сигнално червени ризи. И тези шапки. Зелени, отгоре с дълги бели пера. Когато единият от тримата се обърна към мен, видях, че беше Фабиан.
Какво ли не си измисля човек, когато сънува. Още в съня си реших да попитам Клара, щом отново се събудя и се почувствам достатъчно отпочинала. Клара, която беше посещавала курс по тълкуване на сънища. Тя би могла да ми каже какво означава този сън. Точно така, да седна с Клара, да пием коктейли и да си пофантазираме относно моя сън, това беше идея! Радвах се, че ще го направя.
‒ Вижте, мъже, колко се радва моето пиленце! ‒ каза на останалите двама онзи, който приличаше на Фабиан. Наистина какво ли не можеш да си измислиш. Любопитна бях какво ще се случи по-нататък.
В съня си аз бях Снежанка, само дето моите джуджета бяха със зелени шапки и бели пера и отначало бяха само три, но после изведнъж станаха повече от седем. Това беше, разбира се, моментът, когато трябваше да се появи принцът. Вече бях любопитна как моето подсъзнание си представяше принца.
Сигурно като Йоос, строен, с гъстите си, руси коси, но с бял кон вместо Марике. Естествено, на бял кон, така трябваше да бъде. Марике въобще не трябваше да я има. Сега сигурно се изсмях насън. Това си беше много забавно, да съпреживяваш съня си.
Моля, какво казах? Белият кон беше като по поръчка. Вече разпознах снежнобялата му козина, с няколко жълти петна по нея.
Не, обаче това не беше никакъв кон, беше брадата на главното джудже. Главното джудже имаше кожа като кора на сухи дънери, а очите му ‒ горящи въглени.
‒ Това нещо е много гърчаво! – извика потресено главното джудже. – Това вече не е жена. Трябва й малко сланинка на дупето!
Почувствах в устата си нещо хлъзгаво, което с дъвченето ставаше все повече и повече.
Нямаше никакъв вкус, но по всяка вероятност просто не можеш да сънуваш вкус. Външно имаше пепелявосива кожа, през която прозираха зеленикави черва. Приличаха на безформени, бледи жаби и все повече и повече скачаха в устата ми. Добре, казах си и продължих да дъвча. Дъвчех дни наред. Но не ми пукаше, все някога сънят трябваше да се промени.
Тогава се оказах изведнъж с тази рокля. Вече окончателно бях сигурна, че съм Снежанка. Всеки знаеше, че Снежанка никога не се жени в бяло, а винаги с червената си рокля на бели петна и зелена престилчица. Двадесетте джуджета ми помогнаха да облека роклята и тогава се явих в една стая, цялата в дървена ламперия. И отново свещи горяха навсякъде. Но това въобще не беше красива сватба. Никакви цветя, никакви дребни животни, които да скачат около мен, затова пък имаше голямо разпятие в единия ъгъл с дървения Спасител, който според неговите стандарти изглеждаше доста нещастно. В друг един ъгъл имаше ужасно лице с лула в уста и пронизващ поглед.
‒ Можеш да не ме зяпаш така! – извиках му аз. – Знам аз, че се казваш Румпелщилцхен!
Нищо не можеше да ми навреди в съня, съвсем нищо. Това си беше класическо. В един такъв сън или пропадаш в пропаст, или попадаш в стая, която става все по-тясна, в моя случай, защото всички джуджета едновременно се сбутаха да влязат през вратата.
Все още бях любопитна как би изглеждал моят принц. Би трябвало да се е появил и да ме е целунал, иначе щях да лежа припаднала след всичките тези отровни жаби, с които се бях нагълтала. Отвори се една врата и прозвуча музика, която все повече взе да напомня на звук от потрошена ламарина. Музика като при сблъсък на коли.
От коридора пристъпи някакъв образ, с повече пера, отколкото нещо друго на главата, широка, глуповата усмивка на също така широко лице.
Че Йоос ще е моят принц, яздещ бялата Марике, това така или иначе не бях го очаквала, отгоре на това сънят беше доста неприятен.
Но да е точно Фабиан вече беше отчайващо. Подсъзнанието ми не можа ли да съчини нещо по-добро.
Той застана до мен и обви ръката ми. Шумът от блъскащи се коли заглъхна и главното джудже започна да говори.
‒ Мъже! Днес сме се събрали, за да… как се казваше тая?
‒ Киара – прошепна му едно от ниските джуджета, едно с гарвановочерна коса и святкащи сини очи.
‒ …съберем Фабиан и Киара в свещен брачен съюз. Пред нашия Бог и Свети Едуард! За да родят след това порядъчни деца!
И отново всичко се промени. Нещо разполови тълпата джуджета.
‒ Ехо. Може ли да сторите път? Ще може ли? Става ли?
И тогава се събудих.
‒ Мамо?
Моето мъртво дете стоеше пред мен. И беше бременно. И съвсем сигурно това не беше сън.
‒ Валентина.
‒ Мамо. Махай се от тези хора. Смешни са.
И тогава се разплаках.
А главното джудже се загледа във Фабиан, сякаш искаше да го изпържи с горящите си очи-въглени. И Фабиан се разкрещя, сякаш в момента го пържеха.
Превод: Александър Александров