ЦИГАНИН, АМА НАЙ-ХУБАВ

Кристиан Новак

ОЙКОФОБИЯ, СТРАХ ОТ ПОЗНАТОТО

  1. / Рехава земя

Само два са изначалните страхове, знаеш ли? Раждаш се със страх от шумове и страх от падане. Сериозно, има го в нета. Стотината останали фобии ги научаваш от близките си. Някои те предпазват от опасности, да. Ама повечето ги има единствено за да се подиграват с живота ни.

Ето, да речем, сега съвсем ясно усещам, че си напрегната. Иска ти се да приключиш набързо с цялото интервю, пък ние още не сме започнали. Страх те е да не се откажа. Мислиш си, че искам да избягам от всичко.

А и как иначе? Твърде много тъга има в тази история. Твърде много помия се изля отгоре ми. В тази история умират хора. В нея изгубих и малкото, на което държах. Научила си, че всеки нормален би избягал от такова нещо. Да, ама за мен то е всичко, което си струва наистина. Моят избор отдавна не е между щастието и нещастието, моят избор е между нещастието и нищото. Убий ме, обаче избирам бирата.

Сега почти всеки ден пристигат или ми звънят твои колеги, питат ме какво мисля, дали вече всичко не е приключило и дали не биха могли да ме снимат пред къщата, хайде, Милена, само една снимка, ей тука, и дали съм се срещала с близките на пострадалите, дали съм научила откъде са… Какво да им кажа, по дяволите?

Не ме е яд, че не им пука за цялата истина. Яд ме е, че очакват от мен да им помогна да се почувстват по-добре. Искат да се научат на състрадание. Въобразили са си, че всичко това ги засяга, и сега някак си, им е леко неудобно. Трябва им някое оптимистично изречение за край, с което да пресекат по-нататъшните мъчителни разговори за подобни истории.

Какво мислите, Милена, хм, как виждате нещата, Милена, ха, я кажете накратко, Милена, само с едно изречение, какво мислите?  Какво мисля ли? Всеки път, щом изрека мислите си на глас, си спечелвам поне един приятел и поне един враг. И едните, и другите със съвсем погрешни основания. Ето какво мисля. Изчезвайте.

Ти все пак подходи различно, знаеш ли? Заяви, че искаш да чуеш как говоря за случилото се, сякаш съм насаме със себе си. Това е, рекох си. С тази малката може и да се получи. Обаче нищо не става надве-натри, ще караме полека. Очаквам да спазиш уговорката и да не ме прекъсваш. Очаквам някои неща да си останат между нас. Става дума за човешки живот, погледни ме, много е важно да го осъзнаеш. Ако не се чувстваш готова, кажи си отсега. Не ми губи времето. Ами добре тогава. Съблечи си якето, събуй се, разположи се удобно, свали си ръкавиците и пръстените, ще налея по чаша червено. Можеш да пушиш, ако ти се прище, и аз ще запаля една. Няма друг начин да се говори за тъгата. Освен като за любим, който се е завърнал при теб.

 * * *

За да проумееш наистина случилото се, трябва да си наясно с нещо, съвсем незначително на пръв поглед. Земята край селото е доста рехава, сякаш открай време постепенно пропада. В дълбините й са тунелите от рудника, десетки километри, а вече няма жив човек, дето да знае накъде водят. Земята се срутва, щом подгизне от дъждовете, или ако заореш твърде надълбоко, тъй че от време на време току се разнесе слух, че  някой паднал в дупка, просто така, насред двора си, хората се срамуват, като пожарникарите дойдат да ги вадят.

Тези въглища са някаква меджимурска класика. Хем не са достатъчно, хем са и некачествени, че да гинеш за тях. Хората се претрепват от бачкане, обаче земята не връща, само взема. Затворили мините след злополуката през 1964-та, когато петима миньори останали затрупани някъде в рудника „Пети май”. Днес хората вече не помнят защо се е наричал така, но всички си спомнят как ги погълнал.

Разправят, че било призори, забучало и далеч над баирите, и в стомаха на местните. Всички, като по команда, още немити, наизскочили от къщите и хукнали към полето. Едни застинали като вкаменени на мястото, за което, незнайно защо, си мислели, че е над нашите момчета, други заридали, трети се разпсували и искали да убиват, някои доближили ухо до земята, докато други… почнали да копаят. Забележи, да копаят. С лопати, кофи, калаени канчета, с голи ръце, с втренчени погледи, полуживи, като сомнамбули, като обсебени. Часове наред никой не се осмелил да им каже, че можели да копаят до откат, преди да намерят затрупаните и че ако не са се задушили, вече са се удавили, под земята Мура е свършила своето.

Едва надвечер на следващия ден и последните се разотишли по домовете си. Само че вече не били същите хора. С петима по-малко, а останалите – разделени завинаги.

На тези, дето се предали на отчаянието, и на онези, дето махнали с ръка, на едните, дето жадували за мъст, и на другите, дето копали. Оттогава всеки, който дойде, е някой от тях.

Саболшчани са корав народ, знаеш ли, често си ги представям като камък, покрит с кожа. Не се вайкат за обикновени неприятности. Готови са близките им да изчезнат под земята, в ненадейни дупки. И от друга страна, да се появят непознати. У тях като че ли… в нас като че ли все още тлее надеждата, че онези петимата са се измъкнали някъде оттатък, може би по-надалеч в гората, или на север, и някоя нощ ще се върнат като сенки, ще похлопат на вратата на дома си, ще си умият ръцете, ще си изуят обущата и най-сетне ще намерят покой. От време на време се разчува, че този или онзи мярнал призраци да скитат из селото нощем или рано призори. Ама за това шшшт, само шепнешката.

В Саболшчак хората изчезват и се появяват, просто така, трябва да разбереш. Изчезват онези, в които има твърде много живот, появяват се тези, дето имат твърде малко. Тъй някак си се получи и с мен.

Когато след петнайсет години се завърнах в Саболшчак, дойдох от едно много по-кофти място. Както биха се изразили някои, от чуждо място. За мене то беше отказ и чуждо тяло. Нося го в себе си като острие, което се забива в дроба ми всеки път, щом забравя за него. С години не съм се смяла, нито се навеждам докрай, само си представи. Истинска саблошчанка.

Да.

Знаеш ли, взе да ми олеква, като заговорих. Сигурно има стотици причини да не разкажа за случилото се на никого. И само една да го сторя: дано сваля поне малка част от товара си.

Ако някога успееш да го изговориш докрай, осъзнаваш, че животът ти е истински екстаз.

ТРИПОФОБИЯ, СТРАХ ОТ ДУПКИ

  1. С / Назмес

…Зарад Джани не смеех да се бия. Пък и не бях лош ученик. Хвалех му се, че ми върви по тоз или по онзи предмет, и той беше луд от щастие. Станах втори по бързо четене от всичките първи класове и за награда получих книгата „1000 въпроса, 1000 отговора”, и още една – за хърватските крале, колко били храбри и как винаги побеждавали. Строиха ни пред цялото училище, всички ни пляскаха, а на мен сърцето ми ще се пръсне от радост. На тържеството имаше и родители, да речем на момчето, дето се беше класирало първо, Михаел Пинтарич се викаше.

След тържеството майка му идва при мене и ми вика че някои от децата щели да ходят у тях да празнуват, щото Михаел утре имал рожден ден, та канели и мен. Викам й, че след училище трябва да се прибирам. Тя се дръпна, ама бащата на Михаел ме хвана за рамото и рече: ще те закарам у вас да питам дали мама и татко те пускат на празника.

Беше ме страх, че Джани ще се ядоса, както оня път, като се наядох с боб у Томпа. Помолих баща му на Михаел да спре на влизане в селото. Отърчах вкъщи и показах книгите, на един дъх изстрелях, че Михаел ме кани на рожден ден и баща му ме чака.

Трябва да знаеш, че в Джинц никой не вярва на писаното слово. Чак и ония, дето могат да четат, даже и те не го правят. Вземе ли да чете някой, значи го е налегнала мъка, или нещо не е в ред. В книгите може да пише какво ли не, всичко. Ако ще пълни лъжи да са, все тая. Който мисли сериозно, го изрича на глас, книгата не струва, тъй смятат моите. Пък Джани ги гледа моите две книги, сякаш са от чисто злато, след туй ги вдига на телевизора, после пак ги взема в ръка, показва ги на Албина:

– Мамка му, Албина, я виж. Санди спечелил книги.

Oблече ми друга тениска, извади ръчния часовник от витрината, дето го пазеше в кутия от някакъв материал, досущ кат килим. Получил го някога в армията, понеже бил добър шофьор. Не го беше носил никога.

Заръча ми да поздравя, като вляза, да отговарям, като ме питат по-възрастните, да правя каквото правят другите и да говоря само хубави неща за Михаел, щото е неговият рожден ден. И се закани, че ще ми счупи краката, ако научи, че съм се сбил с някого. И да не давам никой да ми се подиграва. Изпроводи ме до шосето, махна с ръка на таткото на Михаел.

Ще развържеш възела във Вугриновец, току след църквата, после надясно, в къщата с червеникавата фасада, пред нея има кипариси. Какъв чуден ден! Очакваш едно, пък получаваш наопаки. Мислех си, че Михаел ще седи на масата, в средата, и ще получава подаръци, докато другите гости се веселят. А то, едвам успях да го хвана в двора, пълен с деца, и да му дам подаръка. Каза благодаря и го занесе на майка си. Исках да обясня, че туй е специален часовник и отърчах след него в кухнята.  Застанах на вратата. Майка му отваря кутията пред другите родители. Всички гледат сериозно, само един взе да се смее гръмко. Сърцето ми се изпълни с радост, понеже си мислех, че всички знаят тоя часовник какъв е, най-ценното, дето Джани е имал някога.

Пихме сок, ядохме сандвичи, играхме на въже, дето един върти въжето, пък другите го прескачат. Дадоха ми и на мен да въртя. Михаел ми показа как храни рибките в един стъклен съд. Япица, беше ми толкоз хубаво! Децата търчат насам-натам, също като нашите, ама на всеки пет минути се връщат при баща си, при майка си, вземат си нещо сладко от масата. При нас по-големите те дразнят, репчат се. Пък белите учат децата си как да вкарат гол, как да направят по-добре едно или друго. И те викат подире им, ама никой никого не удари, чух само закани, че ще има шамари вкъщи. Играхме футбол, на смрачаване, сигур едно трийсеина души. И някои от татковците участваха, също и една майка. Имаше къса черна коса, дребна такава, закръглена, с кърпа на врата. Смееше се много и дрезгаво. Играеше от нашия отбор, запомни ми името и ми подвикна да й подам. Никога повече не я видях, но оттогава, Япица, не е минало ден, без да си спомня за нея. За жената, чието име не знаех, ама тя знаеше моето.

Живееш ли като тях, живееш спокойно, бедите те заобикалят, имаш право да плачеш за мъртвите, да умреш стар. Имаш право на справедливост. Пък ако си в Джинц, от един скандал на друг, от заем в заем, затъваш все повече и повече, все към дъното. Проклето място, нищо не е твое докрай, хората мрат, пращат ги в затвора. За тебе никога няма справедливост.

Те не се карат, не се бият, внимават да не се дразнят без нужда, вечер си лягат и сутрин се будят. За всичко се договарят и никой не разбива главата на другия със секира. Не са длъжни никому. Те са чисти, пък ние сме прокълнати, ето тъй си мислех, макар да знаех, че не бива. Знаят какво ще е утрото на следващия ден. Те са от сой, пък ние сме пасмина.

Бях още дете, Япица, ама вече съзнавах, че не принадлежа на Джинц.

Нея нощ не можах да заспя, сърцето ми тежеше. Джани пушеше на прозореца. Разпитвах го за белите, безброй въпроси. Беше мрачен.

– Да не те обиди някой?

– Не.

– И правилно.

Разправям му, че по-големите играха с нас на мач, разказвам му какво сме яли-пили, какви подаръци е получил Михаел. Джани мълчи и накрая смутолевя, колкото да каже нещо. Вика: белите не са толкоз лоши, колкото ги изкарват в Джинц.

– …ама трябва да се пазиш. За тях винаги ще си по-долу.

– Защо не можем да сме като тях?

– Сус бре! Ами шамар зад врата – викна. Aлбина отвори очи. – Много умуваш сега. Същите са като нас.

– Не са.

– Да, ама са.

– Не си чупят главите. Не крадат.

Ljagu ljimbe! Млък! И те крадат. Само че малцина го правят. Не им се налага, живеят добре. Обаче откраднат ли, крадат здравата. Пък нашите много пъти, ама по малко… Затуй изглежда, че крадат само нашите.

– Те живеят по-добре, Джани – рекох накрая и вече бях готов да ме цапардоса по главата.

– E, тука си прав – отвърна, все пак кротко. – Ама туй го можеш и ти. За тебе е по-тежко, нежели за някой от тях, обаче можеш. Стига да си добър, чуваш ли, стига да слушаш, като начало ходи на училище и чети бързо. Мани ги наш’те говеда от село, тях не ги гледай. Само да чуя, че си откраднал, ще те метна в Мура, чуваш ли? Аз те hmorim. Ako ти трябва нещо, аз съм насреща. Само да не чуя случайно. Rej fišori градят щастието си на чуждото нещастие, туй са гнили темели. Събирачите, и тяхното бъхтане е кел файда, щото градиш из дълбокото и няма начин да мръднеш от земята. Тия, дето управляват, те градят връз всички останали. И тяхното не струва. Ти потърси чисто място, направи го свое и там почни да градиш. И запомни, винаги може и другояче, ама е зор.

Tъй ми рече, пък аз него ден си мислех, че Джани може на времето да е бил такъв или онакъв, да е взел чужди пари и да не ги е върнал, не знам, ама сега е голяма работа, заслужил си е чистото. И беше голяма работа чак докато не изчезна един ден, баш на метър от щастието.

Превод от хърватски: Русанка Ляпова

Коментари