Бог. Родина. Семейство.

Ласло Дарваши

Вече два часа обикаляха квартала, но  възрастният човек се оказа много твърдоглав. Преди една седмица се обади по телефона, изграчи в слушалката, че непременно трябва да дойде. Това е една много спешна работа. Трябва да дойде за него и да го заведе в Будапеща за един ден. Ама какво е това, което толкова не търпи отлагане? После като го намерят, защото не знае къде е точно, но и те като го видят, ще разберат.

На другия ден тръгна с кола, която трябваше да вземе назаем от друг, защото  неговата както си му е редът я беше взел по-малкият му брат. И не я докара обратно когато обеща.

– Хубава малка кола – оглеждаше се старецът – Дори си има и ароматизатор.

В твоята никога няма.

– Има, само че е свършил.

– Защо не го заредиш?

– Забравям.

Сърни се виждаха в посевите, имаше и малко, и кошута. Преброи шест животни, отдалече една друга група ги следеше. Отляво се надигаше ловджийска засада, в нея се тъмнееше тяло. Можеше да се закълне, че в клетката има някой и се прицелва. Или наблюдава с бинокъл.

– На бензиностанцията спри, трябва да пикая.

Старецът пика, после си купи една кутийка бира. Заради нея на следващата бензиностанция пак трябваше да иде в тоалетната. Отново купи една бира. При третия изход вече поиска пари. Даде му една хилядарка, старецът го разтълкува като унижение, колко малко, дори за милостиня не стига. Той пък въздъхна, че не е задължително да пие на всяка бензиностанция, на което старецът измърмори, че откъде знаеш ти къде трябва, къде не трябва, там трябва да го еба, където може. Не трябва да се пие навсякъде, но където може, там трябва.

Замисли се над тези думи и се съгласи, че старецът е прав. Като по чудо си намериха място в центъра, плати златни пет часа паркинг, започнаха да обхождат града. Старецът се поклащаше като голяма, мокра патка. От слънцето и от бирата започна да мирише, но се оглеждаше внимателно може би има някаква система в това да се придвижват от улица на улица, както завиваха насам, после натам, защото потеглиха от едно училище с железни решетки, където децата пищяха на двора, направиха един голям, несигурен кръг, после старецът застина пред един занаятчийски магазин, пред ръчно направените сапуни, ръчно изработените ключодържатели, ръчно изработените шоколади и извика, разгеле, удари с юмрук по въздуха, разгеле, после веднага тръсна глава, не, не е тук, съвсем не е тук, продължи нататък, застоя се пред старата кръчма с музикалната уредба, недоверчиво я измери, втренчи се в лицата на пушещите на улицата пред една месарница, старомоден, но пълен с юпита магазин за месо, още печаха, носеше се мирис на олио и на кисели краставички, на витрината имаше купища червени наденици, вратни пържоли, патешки бутчета, после и оттук продължи, спря при една бръснарница, при ключар, при антикваря. Винаги тръсваше глава. Не. Не търси това. Вече два часа обикаляха.

– Какво търсиш?

– Нека да го намеря и ще разбереш.

Хвана го за ръката и се опита да го спре.

– Не си спомняш, нали?

– Напротив, помня, само, че не го намирам.

– Е това не е ли същото?

– Не е същото. Ако си спомняш за нещо, то тогава това нещо съществува. Ако не го намираш, и тогава го има, само че не е у теб. Но си е там, защото иначе как ще можеш да си спомняш за него, откъде ще знаеш, какво е било, и откъде ще почувстваш, че ти липсва?! Но ако не си спомняш за него, то значи го няма. Това е същността.

Седнаха на една пейка, по средата имаше преграда заради бездомните. Пред тях надигаше вълни реката. Като един  огромен, бляскав, син гръб. Главата на стареца се килна настрани, колко кораби. В средата на реката се полюшваше кораб, кораб за разходки, но не напредваше, очевидно не беше в изправност.

– Със сигурност беше тук, насам – каза старецът. Стояха пред една банка. Беше чуждестранна банка, от нея излезе един млад мъж в синя риза и черно сако, с документи в ръка, сричаше, промърмори мамицата ви мръсна.

Старецът погледна след него язвително, очите му светнаха.

– Тогава е било тук. Напразно ги псува. Тук е било и толкова – изграчи радостно. После като че ли се облекчи, вкопчи се в другия и почна да го дърпа.

– Трябва да го отпразнуваме!

– Какво?

– Че го намерих – каза старецът и продължи да го дърпа. Още беше силен. Можеше да се клатушка, но може и още да беше в състояние да счупи орех в шепата си както преди.

Превод от унгарски: Радосвета Делчева

Коментари