ГОСПОД
ЦВЕТЕТО
– Синко, това е пръст.
Момчето кимна с натежалата си глава.
– Това там е небето. Облаците. Птиците. Вятърът. Ветровете не ги виждаме. Но ги усещаме. Вдигни си лицето! Усещаш ли? Това е вятърът. Онова там е самолет. Хора седят в него. Пътуват нанякъде. Заминават, пристигат. Как блести корпусът му.
– Виждам – кимва момчето. – Блести. Ние няма ли да заминаваме?
– Няма да заминаваме – отвърна мъжът.
– Мама си замина – каза момчето.
– Огледай се – посочи мъжът след кратка пауза и се повъртя. – Животни. Крави. Овце. Морски орел. Лети. Кучето. Тук е с нас. Наше е.
Момчето се усмихна.
– Кучето е наше. Мое е. Няма да си замине?
– Не, кучето няма да си замине.
– Защо кучето няма да си замине?
– Обича ни.
Много пъти не можеше да се погледне отвъд оградата, сивотата вече беше погълнала и изсъхналия орех. Мъжът седеше до кухненския прозорец и съзерцаваше как се просмуква пейзажът. Дъждът сега беше такъв, че въздухът не помръдваше. Между посивялата земя и посивялото небе бяха опънати сиви корди.
– Виждаш ли, това е дъждът – отрони.
– Виждам – отзова се момчето. – Студен е.
– Снегът е по-студен от дъжда – заобяснява мъжът. – Снегът вали през зимата. Сега този дъжд дойде наместо снега. Спомняш ли си снега?
Момчето поклати глава.
– Не си спомням снега. И за зимата не си спомням.
– Снегът е бял и прилича на пух. И идва от небето.
Момчето погледна пред себе си. Брадата му проблясна.
– Не знам. Не си спомням.
Мъжът го погали по рамото.
– Няма нищо, синко. През зимата. Тогава ще ти покажа всичко.
Беше неволно изпускане, но не отбягна от вниманието на момчето.
– Всичко?
– Не всичко. А зимата – отговори мъжът.
– Ако не е зима, то не можеш да ми покажеш зимата?
– Мога да ти я покажа, но ще я видиш по-трудно. Така си мисля.
– Сега къде е зимата? Заминала си е?
Мъжът се замисли преди да нахлузи гумените ботуши. Наметна дъждобрана. Беше време за хранене.
– Никога няма да мога да ти покажа всичко. Може би то и не съществува – после се обърна от вратата: – И не трябва да се забравя и Господ.
– Господ – повтори момчето. – Не знам. Не си спомням – сви рамене.
– Господ Отец, Господ син и Светия дух – обясни мъжът.
– Господ Отец, Господ син и Светия дух – повтори момчето. И се усмихна принудено.
Мъжът излезе в дъжда. Водата барабанеше по гърба му, като че ли го натискаха с пръсти. Обгрижи животните. Внесе дърва. Заедно ги нацепиха, момчето помагаше, после бързо му омръзна. Дълго не похвана нищо. Но можеше да проспи целия ден, за да може после, през нощта да обикаля, да гледа Луната, звездите, да слуша радио или да яде.
Дъждовните, студени дни отминаха. Времето бавно омекна, топлината обсипа поляните около къщата с жълтите слънца на млечката. Зеленината узря, стана по-дълбока. Околността се напълни с щъркелови гнезда. Мъжът хвана момчето за ръката.
– Пролет е. Пролет е, нали знаеш.
– Пролет – кимна.
Един ден неочаквано се събуди рано. Още преди обед се измъкна от своя кът.
Мъжът пъхна в ръката му филия с мас. Момчето започна да дъвче, после излезе пред чифлика, седна на ръба на канавката. Оглеждаше се, плюеше.
Изведнъж започна да крещи.
– Ела! Ела!
Мъжът излезе при него, избърса си ръцете, тъкмо режеше лук.
– Баща ти съм. Баща. Разбираш ли?
– Баща – кимна момчето. След това започна да изучава тревите и цветята на ръба на канавката. Галеше, замиташе, отмахваше настрани с дебелите си пръсти. Правеше го сръчно. С чувство. Изведнъж престана. Мъжът се наведе по-близо. Момчето посочи бледочервено, синкаво цветенце. Жълти нишки пробягваха по цветчетата му. Очите на момчето заблестяха.
– Кестьолцесьомьоце? – каза.
Мъжът се почуди. Никога не беше чувал тази дума. Беше израснал тук, сред белостенните чифлици, разхвърляни по полята и пуснали корени; до копите, в тъмните кътчета на градините, познаваше всеки храст, дърво и всяка рекичка.
– Кестьолцесьомьоце?
– Да – отвърна момчето. – Цвете е, виждаш ли?
– Виждам – каза мъжът.
– Да наберем за мама като се върне.
– Да наберем – съгласи се мъжът.
Момчето се прибра в къщата. Хапна още нещо, после си легна, за известно време пружините на леглото скърцаха в ритъм. През нощта стана да яде, мъжът чуваше, че тършува. Имаше няколко бири, изпи ги. Сигурно изпуши и всичките цигари.
На сутринта мъжът отиде на ръба на канавката, след като се изпика, потърси цветето. Наведен претърси околността. Заболя го кръста. както когато цепеше дърва. Не намери цветето.
– Кестьолцесьомьоце – каза на момчето, когато следобяда се събуди, защото беше огладняло.
– Какво? – попита момчето.
– Кестьолцесьомьоце – повтори мъжът.
Момчето примижа, потърка си челото.
– Не си спомням – сви рамене и започна да загребва с лъжицата от тенджерата. Ядеше. Не го смущаваше, че картофите паприкаш са студени.
Превод от унгарски: Радосвета Делчева