- Как Сервантес и Ел Греко се запознаха със собственика на кулата,
с когото живяха известно време в добро разбирателство
Чувстваха се щастливи в усамотения си живот и прочетоха много книги. Въпреки че Ел Греко изобщо не харесваше Еклисиаста, следния цитат, гравиран на една от гредите го заинтригува: „Възползвай се изцяло от настоящия миг, останалото е недостижимо за теб“. И точно това правеха те, стига да ги оставеха на мира, което ще рече през цялото време, в което чумата опустошаваше околностите, като държеше настрана всички посетители, включително обитателите на съседното село, затворили се по домовете си или вече напуснали страната.
В продължение на няколко седмици никой не дръзна да се появи в двореца; единствената им компания бе магарицата, от която дояха мляко, и няколко кокошки, които им снасяха яйца. Така беше до деня, в който един нисък човек се появи в библиотеката. Там той изненада Сервантес, който четеше един от томовете на Хрониките на Атауалпа, и Ел Греко, който рисуваше портрет на своя приятел с парче въглен.
Казваше се Мишел дьо Монтен и се връщаше у дома си.
Ел Греко скочи на крака, готов да го погуби, ала Сервантес сметна за по-разумно да му разкрие причините за присъствието им там и затова му разказа за приключенията, през които бяха преминали двамата, преди да стигнат до дома му, като не пропусна нито една подробност.
Господин Дьо Монтен беше с твърде скромен ръст, почти плешив, имаше малки мустачки и брадичка, носеше плисирана яка и беше облечен в дрехи от скъп плат, който обаче бе изцапан от пътуването. Същевременно погледът му беше ясен, а държанието – вежливо. Говореше на доста сносен тоскански, разкрасен с латински изрази, така че гостите му нямаха никакви затруднения да го разбират, същото важеше и за него, понеже владееше и гръцки, и испански. Беше член на Съда и съветник на френския крал Чималпопока. Когато изреди титлите си, Ел Греко понечи да се докопа до ножа за хартия, за да го забие в гърлото му, но Сервантес удържа ръката му.
Господин Дьо Монтен, чийто пъргав ум вече бе забелязал неудобствата на ситуацията, предложи на гостите си да останат тайно в кулата му колкото време желаят, защото макар и да ценеше самотата, му се струваше, че те ще са приятна компания. Нито жена му, която живееше в съседната кула, нито прислугата щяха да бъдат уведомени за присъствието им. Възнамеряваше да разположи възглавници и одеяла в работния си кабинет, където те биха могли да си устроят легло, и поемаше грижата кошницата с плодове и каната с вино, които щеше да им предостави, да са винаги пълни.
Тъй като нямаха никаква друга възможност, освен да бягат из полята като зайци, преследвани от глутница кучета на вражеска територия, нещо, което никак не ги изпълваше с въодушевление, те приеха.
Работният кабинет разполагаше с камина – господин Дьо Монтен беше запечатал камината в библиотеката, понеже се страхуваше, че огънят може да унищожи безценните му книги – така че двамата ни приятели се чувстваха напълно удобно, като не забравяме, че едва преди два месеца бяха напуснали пейката на гребците на берберската галера.
Тъй дните им минаваха в четене, ядене и разговори с домакина им. Вечер хапваха, преди да отидат да си легнат, като никога не напускаха кулата, освен понякога нощем, за да подишат малко свеж въздух и да раздвижат краката си из градините на двореца под зоркия поглед на бухалите.
Господин Дьо Монтен се отличаваше с проницателен ум, любопитство и голямо познание, нещо, което превръщаше разговорите с него в много привлекателно занимание и тъй като нашият дух укрепва посредством общуването със силни и здрави умове, младият Сервантес обичаше да говори с него за поезия, театър и за всякакви неща, воден от насладата да чуе винаги уместно използвани цитати от древни автори като Вергилий, Софокъл, Аристотел, Хораций, Секст Емпирик или Цицерон.
Ала това, което му харесваше повече от всичко, бе да слуша как домакинът им спори с Ел Греко, понеже това винаги пораждаше беседи, с чиято разгорещеност можеше да се равнява единствено находчивостта им. Да, той обичаше да потъва в четенето на произведения, които взимаше от библиотеката, но ученето по книга представлява вяло и бавно движение, което не може да те възпламени, докато живото слово те и учи, и упражнява едновременно[1].
В качеството си на воин на Христа, член на Йезуитския орден, Ел Греко изключително пламенно упрекваше господин Дьо Монтен – и то без да взима предвид собственото си положение на човек, който му е задължен, – че се излага, като общува с езичниците, и че по този начин предава събратята си по вяра.
Младият Сервантес се опитваше да попречи на приятеля си да задълбава в тази посока, понеже се страхуваше, че така ще обидят домакина си и че той може да оттегли благоразположението си към тях. Но всуе! Ел Греко непрестанно се връщаше към упреците си: „Проклети са християните, които заговорничат с неверника!“, казваше той.
И все пак, вместо да се засегне, господин Дьо Монтен сякаш, тъкмо напротив, подкрепяше тези натяквания и дори извличаше удоволствие от силното и мъжествено общуване, с което Ел Греко му противоречеше. „Никое мнение не ме ранява, колкото и противоположно да е на моето“, казваше той, за да обезсили опасенията на младия Сервантес. „Готов съм да водя спокоен спор цял ден, стига в него да има ред“. И добавяше със смях: „Аз в действителност търся по-скоро обществото на тия, които ме мъмрят, отколкото на тия, които се плашат от мен“. Изглеждаше така, сякаш когато човек спореше с него, събуждаше не гнева, а вниманието му.
Трябва да кажем, че Ел Греко напълно го удовлетворяваше в това отношение, тъй като един ден го обвиняваше в неверие, на следващия ден – във варварство, понеже като служел на узурпатора, заел мястото на най-християнския крал на Франция, не само служел на поклонниците на пернатата змия, а на всичкото отгоре ставал и съучастник в омразното принасяне на човешки жертвоприношения, като нямало никакво съмнение, че той е приел поста си поради малодушие и алчност, а не за да се бори редом до пазителите на истинската вяра.
На което господин Дьо Монтен отговаряше с напомнянето, че най-християнският крал Франсоа I някога не се бе поколебал да сключи съюз с турчина срещу своя голям противник, католическия крал Карл V, и добавяше, че следователно оттам нататък му се струвало много трудно или поне съвсем не кавалерско да му се отправя упрек на него, Мишел дьо Монтен, скромен магистрат, за нещо, което папата бе търпял у един толкова велик крал, понеже, нека не се забравя, ако английският крал Хенри VIII, ако монахът Лутер бяха отлъчени от църквата, а те просто бяха желали да я реформират, то това наказание никога не бе прилагано спрямо приятеля на Сюлейман. Точно както то беше спестено, добави той, и на Атауалпа, и на Куаутемок, които бяха кръстени по християнски, също както и на наследниците им. И в крайна сметка решението се беше оказало мъдро с оглед на новата коалиция, която вече свързваше Максимилиан, Пий V и Селим.
Взимайки предвид възражението, Ел Греко сменяше тактиката си и като виждаше голямата почит на домакина си към гръцките автори, призоваваше на своя страна любовта към родината, от която бяха черпили някога лакедемонците при Термопилите и атиняните при Маратон, за да устоят срещу персийския нашественик.
Монтен възхитено се обръщаше към Сервантес: „Ти си от Кастилия, нали? Знаеш ли, че когато се възкачва на испанския трон, Карл V едва е разбирал твоя език? И защо да не е така, след като се е родил в Гент и всъщност е германец? В какво той е по-голям испанец от този, който го наследи, можеш ли да ми кажеш?“. И след като Сервантес отговаряше, че Карл V поне бе имал майка испанка, Монтен веднага се възползваше от открилия се пред него случай: „И каква майка само! Хуана Лудата, която той лиши от короната. Какъв добър син! Каква добра майка!“. След което се обръщаше към Ел Греко: „Наистина, Карл V беше християнин, нещо, което изобщо не му попречи да разграби свещения град в лето Господне 1527-о от старата ера. Имало ли е изобщо някакво значение за едва спасилия се от кръвожадните ландскнехти Климент VII, избягал като заек в „Сант Анджело“, дали те са били християни, или не? Имало ли е изобщо някакво значение за Пий V, че бойците и галерите на Селим не са били християнски, при положение че са му били предоставени на разположение? Това, което е важно за мен, е, че отвъдморските странници донесоха в Испания и Франция религиозен мир. Знай, Доминикос, че лично съветвах Куаутемок, мир на душата му, и взех дейно участие в прокламацията на Едикта от Бордо, който бе съставен по модела на Севилския едикт, така че всеки да може да изповядва религията, която си е избрал, без страх да бъде пребит, пратен в изгнание, обесен или изгорен на френска земя. Това, Доминикос, не е ли деяние, което в Съдния ден ще бъде сметнато за добро?“.
Гъркът се палеше: „Говориш за изгаряния на християни, но какво ще речеш, когато твоите приятели, мексиканците, изтръгват сърцата на жертвите си по пирамидите? Не се ли чувстваш съучастник в тези еретически престъпления?“.
Монтен трябваше да се съгласи, че не може да одобри подобна практика, но каза, че ходатайствал пред младия крал Чималпопока за премахването ѝ.
Тогава гъркът прихваше в смях: „За наше щастие чумата се оказа по-убедителна от теб“.
Тогава, за да сложи край на спора, Монтен напълваше чашите им с вино от собствените си лозя и весело им подхвърляше: „Когато си в Рим, правѝ като римляните!“.
Ала Сервантес ловко питаше: „А когато римляните дойдат при теб?“.
После всеки потъваше в четенето на някоя книга.
Един ден, когато господин Дьо Монтен го нямаше, Сервантес видя през един от прозорците на кулата млада жена, която стоеше в двора на замъка и хранеше пилците със зърно. Без да може да различи ясно чертите ѝ, тя остави у него добро впечатление, а и в очите му изглеждаше като изискана дама заради стойката и фигурата си. Той намери някакво особено изящество в начина, по който тя хвърляше зърната.
По-късно следобеда Монтен се върна с подарък за Ел Греко: статив и материали за рисуване, понеже беше отгатнал, докато гледаше рисунките му, че художническите му способности са големи.
Тъй Ел Греко започна да рисува портрети на своя домакин и на своя приятел, както и пейзажи от полята край Бордо такива, каквито ги виждаше през прозореца.
Едновременно очаровани и уплашени, Монтен и Сервантес гледаха собствените си лица да изникват сякаш от пръстта, примесени с глина и напластени върху платното.
Въпреки това художникът продължаваше да спори с този, когото смяташе за бунтовник и съучастник на новите ереси. „Трябва да имаш смелостта да останеш на страната на победените“, казваше му той.
Тогава Монтен се засмиваше: „Нали точно това правя с вас?“.
След което дръпваше следната реч: „Виждаш ли, Доминикос, скоро ние всички ще бъдем наследници на победителите и на победените. Първите деца, плод на тези два свята, днес са вече зрели мъже и жени: нашият монарх Чималпопока, син на Куаутемок и на Маргарита Френска, е нашият Адам. Маргарита Дучисела, дъщеря на Атауалпа и Мария Австрийска, е нашата Ева. Кралят на Навара Тупак Анри Амару, син на Жана д’Албре и Манко Инка, херцогът на Романя Енрико Юпанки и осемте му братя и сестри, синове и дъщери на Катерина Медичи и на пълководеца Кизкиз, са също толкова французи и италианци, колкото инки или мексиканци. Инфантът Филип Виракоча, син на Карл Капак и Маргарита Дучисела, наследник на испанския престол и крал на римляните, е нашият Авел на новото време. Тъй Атауалпа се явява като нашият Еней: а Еней бил ли е римлянин? Може би в крайна сметка ние сме етруските на инките и мексиканците?“.
Докато го слушаше, Сервантес забеляза през прозореца, гледащ към градината, дамата, която по-рано бе видял в двора. Този път тя обикаляше сред лехите с домати и подрязваше дръвчетата авокадо. Навярно затварянето и дългата поредица злощастни приключения, които го бяха довели до тази кула, разпалваха въображението му. А младостта му свърши останалото. Той се влюби в нея.
Една вечер, когато бе излязъл да изпуши една кохиба в двора, я видя да се появява на един прозорец във втората кула, на светлината на свещите, осветяващи това, което очевидно бяха покоите на дамата. Тъй като стоеше в сумрака и не се страхуваше, че ще бъде видян, стига да не беше пламъчето на кохибатата, поради което го прикри с шепата си, той стоя толкова дълго време в нишата да дебне появите на младата жена, че накрая заспа под едно дърво много след като мракът се възцари и вътре в кулата, което означаваше, че дамата отдавна си е легнала.
Малко преди зазоряване Ел Греко, разтревожен от това, че се е събудил сам и че от неговия другар по стая няма и следа, слезе да го търси, за да се увери, че никой прислужник или селянин не го е открил, и го намери под дървото – лежеше със затворени очи, потънал в непробуден сън. Отначало Ел Греко го разтресе съвсем лекичко, но тъй като Сервантес не се събуждаше, го преобърна и взе да го бута, докато спящият най-сетне не се протегна и не взе да се оглежда като напълно слисан човек, преди накрая да му каже: „Бог да ти прости, приятелю, защото ме откъсна от най-приятната гледка, която човек изобщо може да си представи“. Като чу това, Ел Греко, докато го потупваше лекичко по бузите, за да го извади от полусънното му състояние, сметна за уместно да го осведоми: „Предполагам, че говориш за госпожа Дьо Монтен, съпругата на нашия домакин. Тя се казва Франсоаз“.
Те се върнаха в кабинета, който им служеше за спалня, и си легнаха отново в очакване на кукуригането на петела, но Сервантес изобщо не успя да заспи отново и прекара остатъка от времето до утрото в мечтания, в които виждаше как дамата, завладяла мислите му, лежи в леглото си, облечена само с нощница.
На сутринта все така продължаваше да мечтае, застанал зад прозореца на библиотеката, който гледаше към двора, като се надяваше да зърне дамата на сърцето си, която случайно се падаше и съпруга на домакина им, и същевременно слушаше господин Дьо Монтен, който се опитваше да убеди Ел Греко, че вярванията на мексиканците не са до едно за изхвърляне: „Те смятат, също като нас, че светът е близо до свършека си, и виждат знак за това в опустошението, което хората сеят навред, откъдето минат. Кой би могъл да отрече, че това е проява на велика мъдрост и проницателност, Доминикос?“. Според Монтен не по-малко смущаващо беше, че и мексиканците, и инките вярват, че битието на света се дели на пет века и че отговаря на живота на пет поредни слънца, на четири от които времето вече е изтекло, като това слънце, което сега ги огрява, е именно петото. А относно това какво мислеха мексиканците за начина, по който това последно слънце ще загине, Монтен все още не бе научил нищо. „Но всъщност кои сме ние“, питаше той, „че да твърдим, че техните вярвания отстъпват на нашите?“.
Като чуваше тези думи, Ел Греко, който пушеше кохиба, се задавяше и викаше, че това е богохулство, а после отвръщаше на Монтен, че единственият и единият истински Бог не е пожелал неверниците да победят при Лепанто и така по категоричен начин е дал доказателство за собственото си превъзходство над лъжовните богове, дошли отвъд морето, и че ако волята на единствения Бог е била да подложи на изпитание чедата Си, като им изпраща този презокеански бич, той също така без никакво съмнение щял да възнагради истинските християни с последната победа. „Истинските християни не се крият, когато времената са трудни, именно те осигуряват триумфа на истинската вяра! Къде беше ти по време на битката при Лепанто, Мишел? Къде беше ти, когато чумата се стовари върху собствения ни град? Ако Бог, в Своето милосърдие, ни дари с победа, както съм уверен, че ще стане, ти няма да си дал своя принос за това“.
Без да губи добродушието си, Монтен му отговаряше с не по-малка решимост: „Но аз не одобрявам това, което виждам, че се случва, а именно че се утвърждава и подкрепя религията чрез успеха и процъфтяването на нашите начинания. Твоята вяра, Доминикос, има достатъчно много други основания, за да се налага да ѝ придаваш истинност чрез случилите се събития“.
Ел Греко, който виждаше богохулства навсякъде, не пропусна да ги съзре и тук:
– Мишел, чуваш ли се какво говориш? Ти каза твоята.
– Това, което искам да кажа – подхвана пак Монтен, – е, че вашата… че победата, за която говориш (и която ни коства толкова много, и на теб, и на Мигел), е със сигурност една хубава морска битка, която бе спечелена в тези последни месеци срещу Инкската империя и Франция – под командването на капудан пашата, между другото, – но също тъй на Бог се стори угодно да устрои и други битки, които се оказаха във ваш ущърб. Бе угодно Богу и Карл V да бъде пленен в битката при Саламанка. Също така му бе угодно и да свали от власт Франсоа I в битката му срещу съюзилия се с англичаните Куаутемок. Бе угодно Богу и да изтръгне Свещената римска империя от ръцете на Хабсбургите, за да я повери на рода на Атауалпа. Бог, желаейки да ни научи, че благото, за което може да се надява добрият, и злото, от което трябва да се страхува злият, нямат нищо общо със сполуките и несполуките на този свят, се разпорежда с тях и ги разпределя съобразно със своите предпочитания, отнемайки ни по този начин възможността глупаво да извличаме полза от тях.
След което, понеже виждаше, че беседата му тръгва към думи, които стига да бъдеха чути от християнски уши, замирисваха на клада, предпочете да смени темата.
Сервантес го чу да цитира Хораций като предупреждение към Ел Греко: „Несправедлив се зове справедливият, луд пък мъдрецът, щом като мярка не знай в страстта си към добродетел“[2]. Той го чуваше как осъжда липсата на умереност в стремежа към доброто, както и стрелеца, който пропуска целта си, понеже се цели прекалено надалеч. След това престана да слуша.
Тъй като нашият младеж отново бе забелязал госпожа Дьо Монтен да преминава през двора, той изгуби всякаква представа за време, като придоби усещането, че са изминали няколко дни – и това беше може би вярно, – когато накрая умът му се върна към разговора, който незнайно как се бе отклонил към темата за брака.
Ел Греко не намираше достатъчно сурови думи, за да осъди отвратителния навик на отвъдморските суверени да имат по няколко съпруги, и този път Монтен беше съгласен с него. Кой ли монарх, ако се изключи Карл V, бе толкова добродетелен, че да има сношения единствено с жена си пред Бога, без любовници, без незаконни деца, освен в най-първа младост? Нима самите папи нямаха наложници и народени копелета, които издигаха на най-престижни места? Ала да се жениш за любовниците си е грях пред Бога, тук той бе съгласен.
В този миг вниманието на Сервантес се изостри до крайна степен.
Монтен обясняваше кои са опасностите на любовта в съпружеския живот, който според него трябваше да забранява всеки изблик на сладострастие, а, тъкмо напротив, да изисква умереност и въздържаност, и твърдеше, че понеже целта на брака е създаването на поколение, едно изключително горещо, сладострастно и усърдно удоволствие променя семето и пречи на зачеването.
Той самият се хвалеше, че посещава покоите на жена си само веднъж месечно, и то с единствената цел тя да зачене. Отстъпел ли пред любовните пориви, не се съмнявал, че взаимното им уважение и доброто разбирателство, което ги свързва, със сигурност ще бъдат подкопани. Така като бракът е ненарушим договор, играта на удоволствието, казваше той, не си струва свещта на приятелството[3].
После по повод жените каза нещо, което на Сервантес му се стори, че е отправено изрично към него самия, и което отваряше пред младежа опасни хоризонти: „Нека не се учат на безсрамие от мен“.
Животът в кулата продължи. Монтен четеше или диктуваше писма на секретаря си (тогава Сервантес и Ел Греко слизаха, за да се скрият в параклиса), или пък изобщо го нямаше, защото ходеше в Бордо да се занимава с обществените дела, с които бе натоварен. Ел Греко рисуваше, а Сервантес, вдъхновен от четивата в библиотеката, за да има някакво занимание, започна да пише малки пиеси, които им четеше след вечеря. А паднеше ли нощта, той неизменно ходеше да изпуши една кохиба под прозорците на Франсоаз. Понякога я чуваше да си тананика приспивна песничка и омагьосан от гласа на младата жена, въздишаше и все повече и повече чезнеше от любов по нея. Ел Греко, който се опасяваше да не би Сервантес да бъде открит от хората в двореца, порицаваше това безумство и го хокаше за липсата му на предпазливост.
Само че една вечер, понеже не издържаше повече, Сервантес премина по крепостната стена, свързваща двете кули.
Ел Греко цяла нощ го чака, изпълнен със силна тревога. При завръщането си Сервантес беше в толкова приповдигнато и възбудено състояние, а и бе разгърден, чорлав и говореше несвързано, че спътникът му се уплаши не на шега. Тук авторът на този разказ трябва да признае, че не може да докаже истинността на онова, което Сервантес разказа на Ел Греко, но се придържа точно към казаното от него. И наистина, младежът твърдеше, че след като чакал един час на крепостната стена и вече не знаел какво да стори, се решил да подраска лекичко по вратата на дамата. Тя пък, убедена, че това е съпругът ѝ, понеже обикновено само той използвал този вход, му отворила. И като видяла младежа, надала тих вик на изненада, но нещо прошепнало на Сервантес, че той може би не ѝ е непознат и че от доста време тя го е забелязвала в двора или когато той я наблюдавал от прозореца си. Какъвто и да бил случаят, тя го помолила да не вдига шум, за да не събуди спящото ѝ дете. Тази вечер имало пълнолуние и се виждало като посред бял ден. Може би загрижена да не предизвика клюки или пък обзета от страх да не се вдигне тревога – Сервантес така и не каза ясно кое от двете е било, – тя го пуснала да влезе.
Когато продължи с разказа си за последвалите случки, младежът толкова се развълнува, че Ел Греко го помоли да сниши глас; понеже колкото и да е невероятна, това е сцената такава, каквато я разказа на своя приятел: госпожа Дьо Монтен замълчала и тъй като той се колебаел, неговата богиня го прегърнала с белоснежните си ръце и го сгряла в нежните си обятия. Той пък изведнъж се почувствал обзет от обичайния огън; добре познатият му плам го пронизал вдън душа и пробягал по тръпнещите му кости. Било като светкавица, която изсвятква, отваряйки огнена цепнатина, чиито начупени линии пробягват през облаците. Накрая той ѝ дал очакваната от нея прегръдка и след това положил глава на гърдите ѝ, потъвайки в сладък и омаен сън.
Понеже не можеше да различи истината от лъжата в този необикновен разказ, Ел Греко поиска от приятеля си да се закълне, че никога повече няма да се връща на крепостната стена. Ала Сервантес вече си бе легнал, заспал с доволна усмивка на устните.
Изниза се още една седмица. Вече бяха изминали пет месеца, откакто двамата се настаниха в кулата на господин Дьо Монтен. Младежът би искал да остане там до края на живота си, ала една сутрин неколцина войници, които имаха заръката да заловят двама бегълци, отговарящи на имената Мигел де Сервантес Сааведра и Доминикос Теотокопулос, потропаха на вратата. Те намериха двамата приятели, които все още спяха в работния кабинет, и ги арестуваха. Слисаният Сервантес не оказа съпротива, но Ел Греко, вбесен от грубото отношение на тия раздърпани селяци, стисна за гърлото един от войниците с такава сила, че бе по-вероятно онзи да изгуби живота си, отколкото Ел Греко да разхлаби хватката си, което щеше и да стане, ако не се бяха намесили останалите и не го бяха спасили.
Господин Дьо Монтен, облечен в нощен халат, понечи да се намеси, но нищо не помогна: двамата бегълци бяха хванати и оковани, за да бъдат отведени в Бордо. Тогава Ел Греко взе да надава ужасни крясъци, като обвиняваше домакина им, че ги е продал на мексиканците, а Монтен безуспешно се опитваше да вразуми войниците, като изтъкваше положението си на магистрат и съветник на принца, ала всичко това се оказа напразно. Сервантес напусна окован кулата заедно със своя приятел и под погледа на своята любима, несравнимата по красота Франсоаз, която бе дотичала, обзета от паника, заедно с цялата прислуга в замъка, за да види каква е причината за цялото това вълнение. За първи път той успя да я види толкова отблизо и на дневна светлина, слънце под слънцето. Това беше и последният.
Превод от френски: Владимир Сунгарски
[1] По превода на Тодор Чакъров, Опити, книга 3, глава VIII, „Наука и изкуство“, София, 1980 г. – Бел. прев.
[2] Начало на глава 30, преводът от латински е на Анна Николова-Бурова. – Бел. прев.
[3] „Играта (не) си струва свещта“ е френски израз от XVI век. Идва от това, че играта – комарджийска – често се играе след залез и съответно играчите се нуждаят от светлина, а свещите са скъпи. Ако играта не си струва свещта, значи, че печалбата не стига дори за заплащането на свещта. – Бел. прев.