За поляците и чехите
През моето градче Злотория в Судетските възвишения на 21 август 1968 г. преминала колона на полската армия, която след това пресякла границата край Наход и на 22 август стигнала до Храдец Кралове.
Хората благословили преминаващата войска с кръстния знак.
Някой сложил свещ на прозореца и икона на Ченстоховската Богородица, та да благослови войниците.
Някои жители на Долен Шльонск, както се вижда на снимките, дори хвърляли цветя към танковете.
Казвали, че трябва да се намесим в Чехословакия, понеже, ако не го направим, ще влязат там западногерманците. Трябва да защитим съседа.
А истината била, че съседът от няколко месеца се е чувствал най-сетне освободен. Не свободен, защото за това трябвало да се смени строят, но си представям, че е изпитвал приятното чувство, на което се радва мъжът, който може да си разкопчае ризата и да разхлаби вратовръзката.
Продължавала Пражката пролет и вече за пореден месец човек можел да говори и пише това, което мисли. Можело също да замине в чужбина – там, където иска. Разбира се, не ставало дума за истинска демокрация и плурализъм, каквито имало преди войната. Пак ставало дума за социализъм, само че за такъв, който вече никого не изключва и не унижава.
Излизали забранени книги.
Ленка Рейнерова (с която се запознах през 2003 г. и която тогава бе вече последната немскоезична писателка на Прага) благодарение на Пражката пролет е могла да издаде например спомените си от сталинския затвор, където разпитващите настоявали да обяснява как така е жива. „Много интересно наистина – казвал следователят. Твърдите, другарко, че нацистите са избили по време на войната цялото ви семейство. А пък точно вие сте имали такъв късмет и само на вас нищо не ви се е случило.“
Мисля, че най-голямото постижение на Пражката пролет е било това, че е можело безнаказано да си спомняш.
„Борбата на човека с властта е борба на паметта със забравата“ – е казал през 1971 г. един от героите на Милан Кундера.
Лидерът на тези промени, първият секретар на комунистическата партия, Александър Дубчек, написал след двайсет години, че в сравнение с Пражката пролет перестройката на Горбачов била хладък слаб чай, а гласността не можела да се мери със свободата на словото, която със закон си гарантирали чехите.
Съветският съюз решил да сложи край на това и пет армии на Варшавския договор нахлули в Чехословакия. Казват, че Брежнев най-много го ядосвало това, че там позволявали на хората да говорят, каквото си искат.
След влизането на тези армии Дубчек заедно с целия Централен комитет на партията бил откаран от съветски командоси в Москва и принуден да подпише споразумение, в което се съгласил с присъствието в страната му на чужди армии.
Поляците хвърляли на чехите позиви:
„Дойдохме да изпълним интернационалния си дълг към вас и към нас самите.
Братя!
Погледнете истината в очите и осъзнайте каква съдба са ви приготвили вашите реакционни сили. Пред лицето на опасността ние сме с вас – така, както някога заедно, рамо до рамо, при Грюнвалд победихме държавата на кръстоносците.“
За няколко дни след нахлуването – преди да затворят границите – от Чехословакия са избягали сто и петдесет хиляди нейни граждани.
Във Варшава имаше протести срещу тази интервенция, но жителите на малкото градче Злотория бяха старателно откъснати от тези информации. Както и войниците, на които им бе втълпено, че ще трябва да воюват с немците, защото, преструвайки се на туристи, немци навлезли в Чехословакия, за да установят там капитализъм.
На офицерите показвали дори снимки на немски летовници, които носели скрито под дрехите си оръжие и били създали вече мощни военни бази. Твърдяло се, че чехите и словаците били съвсем баламосани от западната пропаганда, защото се влюбили в марките и доларите.
На съвременна реплика, че това са някакви глупости, как можело войниците през 1968 г. да повярват, че ще има нова войната с Германия, един от тогавашните полски командири отвърна, че са повярвали. „А нима неотдавна целият свят не повярва, че Ирак има ядрено оръжие – попита той.“ Неговото поколение все още е помнело войната, неприязънта към немците била повсеместна. „Властите знаеха, че ще повярваме на всичко лошо, което кажат за немците, нали детството ми беше минало по времето на окупацията – обяснявал той.“
С една дума, полските войници очаквали, че в Храдец Кралове ще воюват дори с хитлеристи.
Съпротивата на мирното чешко население срещу агресорите избухнала внезапно и била организирана. По пътя на полската армия чехите издигали барикади от автобуси и тежки пътностроителни машини; правели огнени стени от запалени гуми, което било особено опасно за цистерните с гориво; събаряли дървета и скални блокове на планинските пътища, където нямало възможност за маневриране; часове наред държали спуснати железопътните бариери, твърдейки, че ей сега ще мине влак; заставали на групи пред танковете по средата на пътя.
Полската армия арестувала издигащите барикади чехи и ги карала в Полша.
По стените и витрините на магазините се появявали надписи: „Поляци! Допуснахте трагична грешка. Защо се оставихте да ви излъжат?!“.
В Храдец Кралове раздавали на полските войници листовки:
П О Л С К И С И В О Й Н И К!
З а щ о дойдохте в нашата земя?
Нашата земя беше свободно и радостно до 21 август.
Живеехме и работили.
В нашата земя не е Р е в о л ю ц и я!
Чехословашкият народ стои зад Дубчек и президента Свободоу.
Наш президент е хърдина на С ъ в е т с к и я с о ю з.
Молим Те мисли за Всичко. Даваме Ти въпрос:
Защо си в Чехословакия???
Казваме Ти, че Чехи и Словаци искат демокрациу и социализму
с чело на с. Дубчек.
В Р Ъ Ц Е Н И Н Е О Р Ъ Ж И Е!!!
Н Е С Т Р Е Л Я М Е!!!
Н Е С Т Р Е Л Я М Е!!!
Разпространявали новите десет Божии заповеди на чехословака. На исканията от страна на окупатора трябвало да се отговаря: 1. Не знам. 2. Не го познавам. 3. Няма да кажа. 4. Нямам. 5. Не умея. 6. Няма да дам. 7. Не мога. 8. Няма да продам. 9. Няма да ви покажа. 10. Няма да го направя. В колективен мит се е превърнал споменът за това как в Прага руските войници след няколко дни буквално умирали от жажда, а никой от жителите на града не искал да им даде да пият вода.
Когато през 1969 г. на световното първенство по хокей в Стокхолм Чехословакия играла със СССР и спечелила 2:0, един от малкото чехословашки запалянковци на трибуните държал транспарант: „През август вие, сега ние“. Предполага се, че след химна на победителя състезателите трябва да си благодарят, но чешкият отбор се обърнал и тръгнал към съблекалнята, без да подаде ръка на съветските спортисти. Седмица по-късно, на поредния мач със СССР, когато отборите излезли на леда, петима от чехословашките състезатели били с лейкопласт, залепен на фланелките. Всички на едно и също място – на гърдите, над герба. Така закривали съветската звезда. Чешкият лъв бил с корона, докато комунистите не взели властта и не я заменили с червената петолъчка. Чехословакия пак победила, този път с 4:3. Хората излезли по улиците със знамена, в Прага демонстрирали сто хиляди души. Някои на парче картон написали резултата – 4:3 – и гордо го носели над главите си.
Чехите са майстори на пацифизма, но това не значи, че им липсва достойнство.
Когато наесен полската армия се връщала у дома, населението на Долен Шльонск връчвало на офицерите писма, като например: „От името на заводската профсъюзна организация ви благодарим, че осуетихте плановете на силите на империализма“. Тук-там отново хвърляли цветя към танковете.
За съжаление, аз тогава не съм знаел нищо за всичко това. На 5 септември 1968 г. съм щял да навърша две години.
Когато вече трийсет и четири годишен пристигнах за пръв път в тази страна, се чудех дали в ХХI век чехите имат зъб на поляците за окупацията, както поляците имат зъб на руснаците за много неща.
В Храдец Кралове градската управа издаде стенен календар със снимки от най-важните моменти в историята на града. Освен от хитлеристката окупация в него има и снимка на танкове на площада на Стария град с надпис: „Полската окупация от 1968 г.“. „Чехите са любезни, но помнят“, смята моя позната, на която са подарили този календар. Една полякиня се омъжила за чех и ми писа, че дядото на мъжа ѝ (1920 набор) на собствената ѝ сватба ѝ натяквал за 1968 г.
През следващите няколко години неведнъж и дваж съм казвал на чешките си познати, че се чувствам ужасно неудобно, че поляците редом със Съветите през шейсет и осма…
‒ Всъщност мой дълг е най-искрено да ви се извиня – казвах на една чешка учителка, един чешки мениджър, чешки майстор на телевизионното кулинарно изкуство и чешка писателка.
‒ Ти пък? – отвръщаха ми те. – Какво са виновни поляците? Ако Съветите ни бяха заповядали на нас да нападнем Полша, ние също щяхме да ви нападнем.
Превод: Милена Милева