Тъмногласие
Страната преживяваше морално-метеорологични и медицински катастрофи. Всичко е като в Стария завет, разсъждаваха хората. След студената зима снегът започна да се топи и в началото на март се покачиха водите. След това дойдоха студени дъждове, така че хората кашляха и храчеха гной. След това рязко се затопли и микробите, които прекараха зимата в скучно безделие, нападнаха човешките черва, уши, уста, бели дробове и не пропуснаха и домашните животни. Понеже преди две години дъбовете родиха много жълъди, на следната година се наплодиха колониите от мишки, които тичаха на воля из дворовете, оборите и къщите, и дори изскачаха от скриновете и чекмеджетата, а мишата година вещаеше, че през пролетта се задава още по-голяма беда – змии. Преяли с тлъсти мишки и плъхове, дълги, дебели, къси и слаби, при първите по-топли слънчеви лъчи запълзяха и се занизаха между краката на хората. Някои успяваха да ги избегнат, но понякога змиите захапваха краката, които им се струваше, че ще ги стъпчат. Някои пък хапеха просто от злоба – така смятаха мнозина. Тъй като освен хората и… да не казваме кого, злобни могат да бъдат и животните, защото техния образ може да приема и оня, който не се пише и не се изговаря.
Още преди да дойде лятото, ще настане страшна жега, вещаеха човешките и астрологическите прогнози. Ще се подпалят пожари – как, от само себе си ли?!, след това ще плъзнат някакви странни насекоми, като скакалци, само че много по-големи, и ще изпоядат и малкото, което успее да се хване на полето. Ще липсва храна на село, но още по-зле ще бъде в градовете, където цената на храните ще скочи. И за да достигне катастрофата библейски размери, ще се появи дизентерия и ще докара стомашни болки, дори и смърт. Ще дойде и чумата и ще прибере една пета от селото, после ще дойдат тиф, петнист тиф и дизентерия, после пак чума, през това време ще нахлуят турците и ще докарат едра шарка, и когато от всички тези злини хората започнат да танцуват танца на Свети Антоний, отново ще дойде тифът и след него чумата… Всичко това може би наистина се е случило, но сигурно не за една или две години. Човешкият ум има навика да сгъстява събитията, когато се обръща към миналото, да ги смесва и украсява богато и да преувеличава в описанията. Последното важи с особена сила, когато трябва да се оправдае някакво минало действие. А добрите неща, о, тях хората добре ги познават. Здравият разум ясно им показва кое е добро и кое не е, особено когато събитието чертае граница между живота и смъртта или уврежда нечие тяло. Просто не можеше другояче, така беше по-добре за всички – това бяха обичайните им обяснения за фаталните събития, някои от които просто биваха изтрити от човешките спомени. Думи като просто и неизбежно са изключително удобни за оправдаване на насилието, защото подсилват смисъла и подчертават неизбежността на стореното. А изтриването на спомените не е нещо лошо, напротив. Да живее с твърде много зло е мъчно и уморително за човека, защото може да го подтикне към вина и безпокойство, а това може да се превърне в тежка тревожност. Трябва да благодарим на Божия промисъл при сътворението на човешкия мозък, защото толкова бързо се отърсва от всичкото зло, което затлачва умовете. Да преувеличава, смекчава, изтрива, уголемява, още някак да преиначава нещата – всичко може човешкият ум. Но човешкият и Божият ум не са единствени. Освен тях съществува още един, който твори най-изтънчените измами, съблазни и заблуди…
– Тогава как да разберем дали сме постъпили правилно? – питат се хората.
– Нима сбъркахме?
– Да не би да сторихме нещо, защото смятаме, че така е наредил Бог, но неволно да се хванахме в капан?
– Как да знаем, че ни говори Бог, а не…?
– А не…?
– Оня другият…
– Може да се познае кой ни говори по гласа – казват хората.
– Винаги ли могат да се различат?
– Двамата ли?
– Защото е възможно да вярваме, дори да сме съвсем сигурни, че ни говори Бог, а всъщност да ни говори…
– Кой?
– Неговият подражател… зловещият, тъмногласният, който се преструва на това, което не е…
– Вярващите различават доброто от злото!
– Но винаги ли? И ако винаги, как? Как старозаветният Авраам, когато на стари години Бог го дарил със син, а след това поискал от него да го заведе на планината Мория и да го пожертва, както се жертва животно, как е разпознал, че това е Божият глас, а не нечий друг? Как е могъл без колебание да хване ножа, за да го забие в сърцето на сина си, защото това искал от него Бог?
– Който вярва, не се страхува и ще направи всичко, което Бог очаква от него.
– А какво щеше да стане, ако ангелът не го беше спрял в последния миг и не му беше показал жертвеното животно?
– Това, че ангелът е спрял ръката на Авраам и е довел овена пред него, е доказателство, че гласът е бил Божият глас.
– Това може и да действа успокояващо, погледнато назад, но в онзи момент, когато чуеш такова страшно искане, когато всичко е открито и пред човека зейне безкрайната пустота… Какво ще стане, ако тази пустота е истинска и в нея няма никакъв смисъл?
– Където има вяра, там няма пустота и безсмислие!
– Да, но убийство на дете? Какъв Бог може да поиска от един баща смъртта на сина му?
– Само Бог, който може дори собствения си Син да изпрати на смърт?
– Тихо! Нека не се мъчим да разберем съзиданието повече, отколкото ни е нужно и дадено. Да не подриваме Божиите планове със съмнения и неуместни въпроси! Това са думи, които са по-големи от нас, които не можем да разберем, а можем само да приемем!
– Но как да знаем със сигурност какво иска Бог от нас? Дали изобщо иска нещо от нас? Как да знаем, че гласът, който говори в нас, не е нашата собствена лудост?
– Знаем, защото вярваме! Така е и точка по въпроса. Трябва да сме благодарни на Бога за всичко, което сме, и което имаме. Без него дори нас, които сме устроени по Божий образ и подобие, нямаше да ни има…
Превод: Георги Стойчев