Превод от немски: Алеко Дянков
Кога ли щяха да се върнат? Той се заслуша. В мрака дори и най-тихият звук се превръщаше в адски шум, всеки шепот ставаше крясък, самата тишина бучеше в ушите му. Едно непрекъснато бумтене и трещене. Болката го подлудяваше, трябваше да се стегне. Не биваше да обръща внимание на шума от капките, колкото и силен да беше. Капки, падащи на твърд и влажен под. Знаеше, че това, което капе върху бетона, е собствената му кръв.
Нямаше представа къде го бяха завлекли. На място, където никой не го чуваше. Крясъците му не ги извадиха от релси, явно ги бяха предвидили. Може би мазе? Или някакъв склад? При всички случаи – помещение без прозорци. Не проникваше никаква светлина, само някакво мътно сияние. Същото сияние видя, докато стоеше на моста, загледан в светлините на влака и потънал в мисли. Мисли за плана, мисли за нея. После дойдоха ударът и пропадането в мрака. Мрак, който оттогава не го бе напуснал.
Трепереше. Само въжетата под мишниците го крепяха изправен. Краката не го държаха, нямаше ги, вместо тях имаше само болка, както и в дланите, които не можеха да хванат нищо. Той вложи всичката си сила в ръцете и гледаше да не докосва пода. Въжето претриваше кожата му, бе плувнал в пот.
Образите се връщаха отново и отново, не можеше да ги забрави. Тежкият чук. Дланта му, вързана за стоманената греда. Хрущенето на счупени кости. Неговите кости. 10
Непоносимата болка. Викове, слели се в един гигантски крясък. Загубата на съзнание. И след това изплуването от тъмната нощ – болките, разпъващи всяко късче от тялото му. Не бяха достигнали обаче до сърцевината му, беше ги задържал далече оттам.
Опитаха се да го подлъжат с дрога, която да притъпи болката. Искаха да го пречупят, трябваше да се бори срещу слабостта си. За малко и познатият език да го размекне, гласовете обаче звучаха по-твърдо, отколкото в спомените му. Много по-твърдо. По-студено. По-злобно.
Светлана говореше на същия език, но колко различно звучеше! Гласът ѝ бе обещавал любов и бе разкривал тайни, гласът ѝ беше нещо познато и бленувано. Да, тя дори бе успяла да събуди светлия град за нов живот. Града, който той беше напуснал. Така и не успя да го забрави, дори и на новото място. Той обичаше своя град, който заслужаваше по-добро бъдеще. Своята страна, която заслужаваше по-добро бъдеще.
Нима тя не искаше същото? Да изгони престъпниците, узурпирали властта. Той си спомни нощта, която прекараха будни в леглото ѝ, топла лятна нощ сякаш преди цяла вечност. Любиха се и споделиха тайните си. И ги събраха в една голяма тайна, която да ги доведе една крачка по-близо до техните надежди.
Всичко се подреждаше толкова хубаво, но явно някой ги беше издал. Отвлякоха го. А Светлана? Да знаеше поне какво бе станало с нея. Враговете бяха навсякъде.
Бяха го довели на това място без светлина. Знаеше техните въпроси още преди да ги чуе. Отговори им, но всъщност нищо не каза. А те даже не забелязаха. Глупаци! Алчността ги заслепяваше. Влакът вече беше потеглил, това не биваше да научават, за нищо на света. Планът бе пред своя край. Той се вгледа в очите им, преди да го ударят, и там видя алчност и глупост.
Първият удар беше най-гадният. Всичко, което дойде след това, само разсейваше болката.
Увереността, че ще умре, му даваше сила да понесе, че никога повече нямаше да може да ходи, да пише и да я докосне. Трябваше да се примири, тя бе вече само блед спомен. Но той никога нямаше да предаде този спомен.
Сакото. Трябваше да се добере до сакото си. В него имаше капсула, както у всички от тях, натоварени с тайни, които не биваше да попадат в ръцете на врага. Не беше реагирал навреме, не беше разпознал клопката, иначе отдавна да е сдъвкал капсулата. Тя си оставаше зашита в подплатата на сакото, метнато на стола, чиито контури едвам различаваше в мрака.
Не го бяха вързали. След като му натрошиха ръцете и краката, само го провесиха на въжетата, да им е по-лесен за обработване, когато болката го върне в съзнание. Дори пазач не оставиха, толкова бяха сигурни, че никой няма да чуе виковете му. Знаеше – това е последният му шанс. Действието на дрогата отслабваше. Болката щеше да е непоносима и без опората на въжета щеше отново да припадне. За колко дълго? При мисълта за предстоящата болка го обля студена пот.
Нямаше друг избор.
Сега!
Стисна зъби и затвори очи. Вдигна ръце, мишниците му загубиха опора, а с тях – и цялото му тяло. Разкашканите буци, някога негови ходила, първи докоснаха пода. Изкрещя още преди торсът му да се пльосне на бетона и падането да възроди болката в ръцете му. Само не изпадай в безсъзнание! На пода се сви на кравай, дишаше плитко, докато туптенето и бодежите постепенно не намаляха. Успя! Лежеше на земята и можеше да се движи. Да лази на лакти и колене, оставяйки след себе си кървава диря.
Бързо се добра до стола, смъкна сакото със зъби и яростно се нахвърли върху него. Затисна го с десния лакът и захапа хастара със зъби. Болките го разяряваха още повече и го караха да къса и дърпа още по-гневно. Накрая със замах успя да отпори хастара.
Изведнъж заплака неудържимо. Връхлетяха го спомени, все едно хищна котка държеше жертвата си и я разтърсваше. Спомените за нея. Никога вече нямаше да я види. Знаеше го още откакто го примамиха в капана, но отведнъж му стана пределно ясно. Колко много я обичаше! Колко много!
Постепенно се успокои. Езикът му затърси капсулата, усети вкуса на мръсотия и стар плат, но най-накрая откри гладката и хладна повърхност. С резците внимателно я изтегли от хастара. Да! Беше вече в устата му. Капсулата, която щеше да сложи край на всичко! Триумфална усмивка озари раздираното му от болки лице.
Книгата се издава с подкрепата на програма „Творческа Европа“ от Издателство „Парадокс“