КНИГА 6
ДАРИЯ
Този свят не е създаден от нас,
Този свят не е създаден от мен.
А светът е така устроен, че в него всичко е възможно,
но после нищо не бива да променяш.
A. Пугачова
За нас с Дария Съветският съюз означаваше постоянни траурни маршове и погребални процесии, на които носеха престарели комунистически ръководители към гробовете им. Навсякъде карамфили и абсурдни гледки, предавани по всички телевизионни канали. За нас Съветският съюз означаваше вечните летни лагери, пионерските връзки. Чаените плантации, пчелините и колхозите. Белите чорапи от Китай, гоблените с ловни сцени по стените, шоколадовите бонбони Мишка на север, лимонадата от градински пелин марка „Лаги”. Лимузината на дядо ГАЗ 13, разноцветните парчета пластилин с жаби по тях, жълтият шампоан за деца Кря-кря, кремът за бръснене Старт на дядо, пудрата с котешка глава, която беше в шкафа на банята и която не ни беше разрешено да използваме. Лосионът за тяло Хигиена, парфюмът Червена Москва на Стася, който миришеше на старост и предизвикваше главоболие. Кафявият сапун за пране, който нямаше никакъв аромат и чиято марка наистина беше Сапун за пране.
Кафявите ученически униформи от Москва бяха знак за благосъстояние, а идентичните, но много по-грубо ушити униформи, които се произвеждаха в Тбилиси носеха ония, чиито родители не бяха нито директори, нито професори или комисари. С бели престилки бяха дебелите жени, които седяха в столовете, лавките, кафенетата, хотелските преддверия и пред буретата с бира. Балсамът Cao Sao Vang Golden Star Aromatic Balm, наречен още Виетнамско чудо или тигров балсам, смърдеше така чудовищно и с него трябваше да се мажем, ако усетим, че настиваме.
Кефирът беше в синьо-бели триъгълни опаковки, а млякото беше в стъклени бутилки, които можеше да се купят от гастрономите в града, където иначе имаше доста ограничен асортимент. Съветският съюз означаваше вкусно кондензирано мляко, което ние тайно ближехме, както и отвратителни рибни консерви. Календарът с лист за всеки ден висеше във всяка добра социалистическа кухня с рецепти за социалистическата домакиня за всеки ден, с всички важни социалистически празници и биографии, с полезния, но не толкова социалистически, всекидневен съвет: „Алое вера действа противовъзпалително, ако се…”.
Работническите, пенсионерските и комсомолските книжки с отпечатана глава на Ленин бяха с червени корици, а игрите носеха имена като „Мислител” или „Млад часовникар”, като най-любимата игра беше „Млад химик”, за която постоянно се карахме с Дария. Съществуваха мъжът и жената, държащи кръстосани сърп и чук, които бяха емблемата в началото на всеки социалистически филм (нещо като ревящия лъв на MGM).
Съществуваха Чебурашка и Уини Пу, който ние наричахме Мечо Пух, фигурките от социалистическите анимационни филми, скърцащите зимни космонавтки, в които майка ни обличаше и които трябваше да събличаме изцяло, ако ни се пишкаше, както и дращещите вълнени чорапогащници. Имаше го и мечока Миша с многото медали, талисманчето на Олимпийските летни игри в Москва през 1980 година. (Този мечок съществуваше във всякакви форми – като най-различни играчки, щампован по шалове, чинии, чаши и много години след Олимпиадата можеше да бъде намерен в почти всяко социалистическо домакинство.)
Имаше ги жълтите жигули, черните волги и белите лади. Червените пластмасови петолъчки, значките със снимка на Ленин като бебе или като дете (Възрастта не можеше точно да се определи), които можехме да закачим на гърдите си. Съществуваха грамофонните плочи на Мелодия, касетките Максим, за които трябваше да се изръсиш с много пари. Бонбоните Гъливер и дъвката с вкус на кафе, която, както е известно, не харесва нито едно дете на света, тъй като децата не обичат горчивия вкус на кафето. Имаше плюшени играчки от тежък дращещ вълнен материал, предимно кучета и мечета (Да, мечета, все тия мечета !), които с много голямо усилие можеха да минат за плюшени играчки. Имаше топено сирене Дружба и клатеща се кукла Ванка-Станка, която изглеждаше като нескопосана куха матрьошка от пластмаса. Имаше вкусен сладолед Ленинград на твърди четириъгълници, опакован в станиол. Имаше го руския дядо Мраз с червения му нос (без бирения корем на Санта Клаус от рекламата на Кока-кола). Имаше тежки тенекиени чайници и много търсените 8-мм-камери. Цветното бельо с отпечатани на него щастливи спортисти или надписано с всеки един ден от седмицата. Имаше евтини брошури със заглавия като „Истината за американските дипломати”. Сивите и обикновено потрошени улични телефони. Пазарските мрежи на бабите. ( Обаче тях ги имат всички баби по света, един Господ знае от къде ги вземат!)
Имаше гречка и кюфтета. Конфитюр от рози. Индийско кафе на прах. Имитацията на дънки Мавин(Мawin) или Лий (Lеe). Синьо-бежовите ученически чанти, праха за зъби, пластмасовите несесери за химикалките, вазите с кремълски мотиви, тънките зелени ученически тетрадки, на които пишеше „Ученическа тетрадка”, жетоните за метрото с буквата „М” върху тях, тениса на маса и бадминтона през лятото, грозните прически, касетофона Електроника 302.
Имаше цигари марка Астра, които Стася пушеше, и грузинските Космос (Първите цигари, които изпушихме с Дария в ученическата тоалетна, ни изпратиха наистина в Космоса), електронните часовници, ако искаме да бъдем точни, сметалата в магазините и на пазара, в училище, на работа, Домино в малки красиви украсени със седеф кутийки.
Билетът до Москва беше 36,50 рубли. (Ние самите не се възползвахме от това.)
Имаше едно предаване Илюзия, всяка събота по първи канал на Грузинската държавна телевизия, където се показваха чуждестранни филми, понякога цензурирани, понякога съкратени. Например класики като Римска ваканция, по време на който очите на Стася винаги се навлажняваха или пък Някои го предпочитат горещо, при който Костя се смееше от все сърце, но също и Каскадьорът с Питър О´Тул и Барбара Хърши, който ни беше любим на нас с Дария. Имаше киноавтобуси. Автобуси, които минаваха през кварталите, звъняха като количките за сладолед и качваха срещу малки суми предимно младежи, за да им прожектират любимите филми. Най-напред в Топ 10 на филмите в киноавтобусите беше, разбира се, серията Анжелика от 60-те години. Ние с Дария постоянно се карахме дали Неукротимата Анжелика или Анжелика и султанът е по-добър. Едва след това идваха Граф Монте Кристо и всички филми на Боливуд.
Имаше кина като „Аполо” и „Казбег”. Съществуваше списание Огоньок, имаше нелегално наддаване за снимки на чужди актьори, които можеха да се купят преди всичко от циганите в подлезите пред входа на метрото. Имаше смешно-музикални и подценяващи интелигентността филми за родината, любовта и работниците. Анцузите от полиестър и вкусните млечни шейкове, наречени гласе, мой фаворит беше шейкът с ягодов вкус, а на Дария – с ванилов.
По-късно се появиха кафене „Франция”, ресторант „Будапеща” и чайната срещу университета. По това време тайно слушахме Свободна Европа. Появиха се приличащите на хладилници автомати за напитки, на които пишеше „газирана вода”, които обаче никога не работеха. Появиха се германските списания Бурда, които се продаваха на черния пазар и в които имаше така търсените шивашки кройки. Останаха си тролейбусите и навъсените милиционери, но се появиха тайно препечатваните и разпространявани романи на дисиденти и предатели.
Четяхме руските и грузинските класици, разбира се Александър Дюма, френските романтици, много търсен беше Ромен Ролан, той е симпатизирал на комунизма и беше посетил Съветския съюз. Никога критиците нe бяха единни по отношение на Джойс и Фокнър, но във всеки случай те не бяха забранени. Беше трудно да се намерят екзистенциалистите. Имаше Горки в огромни количества, както и басните на Крилов. Присъствието на Толстой, Хенри Джеймс, Текери и Твен се разбираше от само себе си. Лермонтов и Пушкин бяха на първо място. И разбира се, над всички стоеше Витязът в тигрова кожа – великият национален епос на Грузия от Руставели.
Превод от немски: Силвия Василева, Милен Милев, Борислав П. Петранов