Мъж със среден ръст, много слаб, с наченки на плешивина и прошарена брадичка, несъмнено изглежда забавен, покачен на колело „Пегас“, облечен в син анцуг с червени кантове и обут във видимо износени гуменки. Но най-силно привлича вниманието на минувачите наклонената му поза на седалката, която оставя впечатлението, че седи само на едната буза на задника. „Сакатият кара колело! Сакатият кара колело!“, скандира група деца пред блок 15, където на партера има дипломатически магазин. Хората влизат и излизат непрестанно. Купуват кубински ром, коняк „Скендербег“, албанско сладко от смокини и китайски цигари. На входа на този изкусителен „супермаркет“ avant la lettre, открит тържествено до фабриката за бетон в Титан, дремят скупчени на слънце пенсионери и бездомни кучета. Мъжът все още изглежда подвижен на велосипеда, закупен на вноски от магазин „Униря“ по времето когато Главнокомандващият все още не беше получил бойното си кръщене в Китай и Корея. Светлината навън предвещава искрящо жълт октомврийски ден. Велосипедистът не е стар. През юли навърши едва 50 години, но претърпеният преди шест години инсулт прегърби едното му рамо, сякаш през цялото време носи кофа с вар в едната си ръка. Сам не го беше грижа за всичко това. Едно по-късо рамо не е нещо, с което не може да се живее, а изпълнените с въодушевление скандирания на децата го нахъсват като агитката на „Рапид“, когато отборът води. Ето защо Сам се впуска в приключението за този ден. В „Шинкай“ ми викаха „Рицарят на печалния образ!“. Сега съм „сакатият“. Добре е да привличаш вниманието. Значи съществуваш. Когато Папа Леви вече не беше „Шалмон банкерът“, престана да съществува. И баща ми, когато „зелената луна“ изпадна от небосвода, сбогом и нямам думи. Не можеш да съществуваш, без да имаш някаква роля. Когато крещят след мен „Сакатият велосипедист!“, сякаш ме приветстват с „Аве, Цезар!“, тази сутрин е ясна и прохладна и Стана ще прави папанаши със сметана и… всъщност кой ме нарече за първи път „Рицарят на печалния образ“? A, да, Митика, Митика Бордеяну от 7-ми А, бях ги подлудил с Баковия, разхождах се с Олово в джоба, където ги сварех, им четях от нея, даже и в тоалетните. Знаех го наизуст: „И есен, и зима се спускат двамина; и дъжд, и сняг – и сняг, и дъжд…“, ето че съм забравил… „жълти и болни идват децата“. Имаше още едно, което ни харесваше, а, да, „Гимназия, гробница на моята младост“. Какво толкова невероятно съм намирал в тоя стих? Почервенял е. Седи на колелото, стъпил с гуменките на асфалта. „И есен, и зима се спускат двамина; и дъжд, и сняг … как беше по-нататък, да му се не види?… жълти и болни идват децата…“ Позеленял е. Натиска педала. Тия кога ще приключат със смяната на трамвайните релси. От две години… колелото се заклаща лошо, когато се качва на тротоара пред подлеза на метрото и навлиза в парк „Титан“ по непавираната алея, която се спуска към езерото. На пейката до будката с „Чико“ и „Еуджения“ го чака кротко Анда, със скования си силует на манекен. Все едно е Ериния на снимката от 20-те години, застинала в подсиления си с китова кост корсет, пристегнат до припадък. И Анда носи корсет, специален корсет с метални поддържащи елементи. Анда е тренирала фехтовка в олимпийския отбор и при една ненадейна атака паднала по гръб. Разместила си два прешлена. Оттогава не ѝ е позволено да сваля корсета. Изминали са шест месеца. Предостатъчно време за един кръстоносен поход. Сам не разграничава корсета на Анда от девствен пояс. Затова, когато се срещат уж случайно на брега на езерото Титан, след като изброят най-новите методи в терапията на гръбначния стълб, с нескрита наслада насочват разговора към темата за „девствения пояс“. Анда e бледа девойка с кестенява коса, безцветни очи и грапава като сух кашкавал кожа. Но когато Сам сяда до нея на пейката, страните ѝ леко поруменяват. След два часа Сам се прибира у дома. Още щом отваря вратата, усеща миризма на бобена яхния със салам, а в специалната керамична тенджера за мляко днес в края на масата се надига пара от папанашите. „Прибра се“, казва Стана и покрива бързо с Ромъния литерара отворената тетрадка на писалищната маса на Сам. „Идва домоуправителят да ни извика на събрание довечера. Искали да сменят не знам си какъв двигател на асансьора.“ Когато Сам се връща от банята, на писалището е само броят на Ромъния литерара. Сам усеща с всичките си пори миризмата на пушено месо от салама в яхнията. Поглежда през прозореца. Вижда простора на отсрещния балкон, откъдето преди седмица падна шофьорът от ливанското посолство; чифт размъкнати мъжки гащи се веят весело от вятъра. „Да ти сложа ли още?“ Сам кимва с глава. Стана сипва още един черпак в чинията му. Той отчупва парченце хляб от филията и го топи в соса. „Виждала ли си някога девствен пояс?“ „Домоуправителят каза да дойдем с талона за пенсията. Непременно си потърси последното удостоверение за инвалидност.“
Върху тетрадката със сини корици е залепен етикет, на който пише с молив Л. Ш. № 1305. Сега отново е под дървената кутия с шахматните фигури, където не може да се види. Сам не е разказал на Стана за съществуването ѝ. Ясно е, че я крие от нея. Стана я откри, когато започна да бърше праха под купчините книги. Мисля, че стои там от доста време, защото ъглите на някои страници умишлено са прегънати, за да се откриват по-лесно определени пасажи, които би искал да препрочете. Не знам къде я е държал досега, чий е този калиграфски почерк, прекалено наклонен надясно, почерк на прилежна ученичка от втори начален клас, който на всяка номерирана страница в горния десен ъгъл беше изписал името Лонко Зандер. Когато за първи път попадна на тетрадката и се зачете, Стана реши, че е личен дневник, поверен на Сам от някоя влюбена в него колежка. Когато му доскучееше от флагчетата и ежедневната игра на Генерален Щаб, понякога Сам ѝ разказваше случки от университета. Беше сварил професор Кицимия преди да се пенсионира. Веднъж старецът влязъл в аудитория „Първан“ с разкопчан колан. „Ние прихнахме да се смеем и започнахме да се ръгаме с лакти, а той се усети чак като седна на стола и почувства, че нещо го убива по задника“, разказваше Сам и си придаваше важен вид, сякаш е участвал е битката при Аустерлиц. Факултативно беше изучавал и класически езици с Фишер и Хънку през 1948 г., преди образователната реформа, когато все още е било възможно. Но онзи, заради когото се отказвал от играта на пинг-понг с Елвира, бил Тоханяну. Често споменаваше Елвира Левантинопол. „Семейството ѝ беше намерило убежище в столицата след отстъпването на Южна Добруджа. Беше от Силистра или от Калиакра. Не знам защо тези имена насочват мислите ми към офицерски съпруги от Старото румънско кралство.“ Смееше се сам на думите си. Колкото пъти заговореше за нея, си представях Ериния като млада. Сам знаеше, че първата любов на баба му е бил капитан на кораб, с когото се запознала в пристанищното управление в Тулча. „Елвира беше любовница на Котяну, знаеше ли?“ „Целият факултет знаеше.“ Дали тя му е дала тетрадката или… Най-хубавите момичета бяха във Филологическия, професорите имаха откъде да избират. И Валентин Липати ходеше с дъщерята на Раля, Катинка, впоследствие се ожениха. Когато се разкри буржоазно-чокойския произход на Елвира, който беше забравила да обяви в автобиографията си, наскоро провъзгласеният професор, току-що завърнал се от Париж, стана председател на другарския съд. Заради верността си към Партията реши да изключи от факултета собствената си любовница с нездрав класов произход. По-впечатляващо, отколкото в Млада гвардия. Възползвах се от велосипедните бягства на Сам и когато ми писнеше да подреждам в шкафа донесените от химическото чаршафи или да изнасям да се проветрят на балкона извадените от нафталина пуловери, влизах леко прегърбена заради студа навън, тръшвах се във фотьойла, повдигах грижливо петте тома на 40-те дни на Муса Даг на Верфел; Сам ги беше прочел на един дъх, тогава забрави за цяла седмица военните си стратегии… Свалях внимателно от етажерката дървената кутия с шахматните фигури. Синята тетрадка беше там, с онзи калиграфски почерк на момиченце, което в горния десен ъгъл всеки път се подписваше като Лонко Зандер. Първите записки бяха от 1935 г. Палех си цигара:
Никога няма да забравя тази нощ. Огромният зелен балон хвърляше фосфорна светлина над залата с хиляда места в „Palais de danse“. Застиналата публика и мъртвото момче, което бях аз, с медночервени като жички къдрици, Лео ме беше научил да поправям изгърмелите бушони. Лежах там бездиханен, под все по-високите, невероятни grand jeté ове на моя спасител. С черното трико, с обръсната глава, приличаше на призрак, огромен кондор, не го беше грижа за опасността, нито за гигантската плячка, която бях аз. Втурваше се като обезумял в зеления балон, за да го прониже с металната си човка. Гърмежът разтърси стените, кондорът изчезна като по чудо, една зелена луна поклащаше дрипите си във въздуха под френетичните овации на залата… никога няма да забравя тази нощ. Нахлуването на арената на Лео Шал с разкъсана на раменете хламида. През ноември заваля лек сняг, пиша без никаква връзка, вече не знам какво точно се случи, нощем сънувах вълчите зъби, той ме загръщаше с онази скъсана на десетки места хламида, проядена от молци, изгризана от плъхове; циркаджии, това бяхме ние, циркаджии с пълни зали и снимки по всички стени. Някой беше научил, че имената ни не са наред. През зимата на 1935 бях на 14 години. Лео ме изпращаше да купя свинска мас с купони от магазина на партера. Бяхме в разгара на Fünfjahresplan. Лео вареше картофи. Хляб не се намираше дори в ресторант Zum Ochsen, където собственикът хер Дебил ни глезеше с деликатеси, които държеше под ключ за Hochstapler ите от Вермахта и СС. Никога не съм се чувствал по-глезен, отколкото от тези двама мъже, един германец и един евреин: Херберт Дебил и Лео Шал. Дълго време Лео пази тайната и когато…
Приглушеното бръмчене на асансьора. Стана затваря бързешком тетрадката, връща я обратно на етажерката под дървената кутия с шахматните фигури. Цигарата все още дими в пепелника. „Прибра ли се? Започнах да се притеснявам“, му казва.
Превод: Ванина Божикова