(поредица от поеми 2005-2007)
ОЧАКВАНЕТО
Дори не беше дъжд,
а само бегла забележка,
като косата ти:
не беше допир.
Като че съм съгласен,
като че не съм съгласен,
като че просто се усмихвам мило.
Дори не беше дъжд,
по кожата си аз не го усещах повече
от вятър, през прозореца видян.
Само бегла забележка.
В потока на консенсусното
не се бележи нищо и не се задържа,
а само плисва леко – и попито е.
Будя се, но от какво се будя?
Селяшки маскарад на учена илюзия?
„Стена, да те пази Бог, някой те е метаморфозирал“.
Докато Пък във времето се сипе,
камбанките му разпилени са като звезден прах и потвърждават смута.
А бардът тъй всесилен дали ще се съмнява
в природата на съвършенството, що недостатък притежава?
Съзвучието спор да не роди е невъзможно,
няма нищичко за казване, което да е неотложно.
И затова не ще да чакам.
Такава лудост, такава радост.
Внезапен порой от наслада
да обагри плътта: скришом.
Бегла руменина, не по-малко.
„Ах, теб да те обземе смут!“
И ако всеки миг възторжен бъде смятан за фиксация,
то става паметта не повече от евтина сензация.
„Ах, Тисба, убиваш ти със своята сантименталност.“
Скрижалите на въображението,
камък, кръв.
Извайване на радостта,
кост и плът.
И в страховита ярост
огромни дървеса разцепват се
и канари се пръсват,
а после под тъмнеещия покров
соколът ще се стрелне с вик и с остри нокти.
Eййй, eййй,
отнасят агнето,
плътта разкъсват.
Пък омаян е,
и сграбчил болни хумори,
като налят с олово се сгромолясва от оловното небе глупашки.
Но вече е заклано агнето,
еййй, еййй,
разкъсано е сред лениви маргаритени ливади,
непознали болката на битките.
О, лудост, о, радост,
ахам.
Но аз не съм тъй тъп, та да не знам,
ни такъв галант, та да ме подминават смислите.
Дъхът навсякъде е, ако вдъхвам аз дихание.
Защо тогава тъй внезапно секна?
Дали ще бъда стреснат от ловък бриз или назряващ порив?
Ах, но виждам смут
във всякое движение
на листите, които се разделят.
Дивите очи да ме одраскат могат,
дори и да ме изгорят във своята свирепост.
Но ако се обърна и побягна,
не се ли обръща и онова, от което бягам?
Отзад и отпред, този пейзаж.
И тъй, за изтънченото,
не толкоз точното.
Изкосо – въпросителна усмивка,
трепетът на съмнението,
ръка протяга се към нещо,
което не съм аз, истински, неосквернен.
Всички растем,
препъваме се в придобитата грозота,
слепи за свойствената ни красота,
защото всички ние носим
безжалостната пурда на консенсусното. *
Отхвърли този саван на съзнанието,
и в своята страст ще кървим,
после ангелски сън ще заспим.
Как тогава да уравновесим едното с другото,
когато намирайки себе си, намираме другия?
Тази пурда е маската, маскираща себе си,
маската на страха, който в отхвърлянето на страха е страх сам по себе си.
Клоунът е многолик.
О, ела, любов моя,
и заспи своя сън без терзания,
да не би щом магарето зърне,
да заплаче Титания.
А аз ще набера цветя и билки от брега,
в косите й да ги вплета,
та онези, дето огъня ѝ ще разпалват,
да узнаят – бил съм също там.
„О, Оберон, аз предизвиквам те.“
И тук отново дивият звяр,
с окървавената муцуна, запечатана срещу зверства,
по-дълбок от твойта голота, очистена на идеите от плътта.
И все пак тялото ти е познато в особени мигове,
повито срещу тояги и камъни.
И все пак там, където пламъците на пожара в корема ярко се разгарят
и изкушават плътта с козметиката на страстта,
душата ще ридае.
Ти си обичала, моя любов,
и обичана си била,
но не бях аз този, когото докосна.
Бе видяна дори не в огледалото, което съм аз,
защото аз съм над течението и камбанения звън.
Аз не съм нишка на съществуването,
защото съм цялостна тъкан,
хералдическо знаме на страстите.
Аз съм всичкото или нищото.
Политай тогава, политай.
Пурда на консенсусното
грозна е сама по себе си,
защото себе си отрича.
Гмурни се тогава, гмурни се.
Дали съзнанието не е нищо повече от пресечната точка
между знанието и незнанието?
Ех, че сладко, тъпо като гъз!
Сърцето бие
и тялото движи се,
и бие сърцето
отвъд знака,
отвъд фалшивото обещание
за фалшиво спасение.
Нека тогава сърцето да бие и тялото да се движи
далече от измислената мъдрост,
та дълбока любов да може да рукне.
И сред този потоп, отприщен и всичко заливащ –
сламено легло.
И вкусът на кръв, който е еталонът,
същността и мястото на покоя.
И чакаш като океан:
нерв и буря.
Ти – погубен. Ти – цялостен.
Но несъмнено океанът не може да благодари на плувеца?
Ти – погубен. Ти – цялостен.
По-малко от това. И повече.
Зора, държана на изчакване,
обвила като сенчест кът пробуждащи се сънища.
„Разкажи ми приказка“.
„Това е приказка“.
Ала няма място, дето няма сянка,
и как тогава хвърля се тази светлина?
С издихание, или във полета на пеперуда към трепкащия пламък?
Нека тогава сърцето да бие,
и тялото да се движи, и да бие сърцето.
Най-сетне – неизменният маскарад на дъбравата.
Тогава ще спим
там, дето не дръзват да влязат
ни приказният принц, ни Пък.
И аз познавах онзи обрасъл с билки бряг –
цял в дива мащерка, иглики, кимащите теменуги.
Но безсърдечни тръни сърцето могат да пронижат
и да примамят нея, женския дух, от съня,
да стане и да поеме по росни езически друмища,
да въздъхне с въздишката на древните:
„Че стар си ти и си одялан,
че ти си камък тъй студен.“
И постоянно – времето,
обратът на непосредственото,
който е рамката на вечността.
„Е, здравей, ето те и теб. Сбогом.“
Но макар да не сме се докоснали,
ние не сме се разделяли,
нито били сме чужди в нашата страст.
Тогава тихо,
дали това тръбите на пъргав танц са?
Тишина.
Фиууу, фиууу. Еййй.
Погледни сега, върху опънато въже
Пък въстава срещу вечната шега на времето.
Това е утешение чрез сблъсък,
хаосът предлага ни разтуха.
Виждаш ли го как се сгромолясва?
Глупак е и под всяко друго име.
Но щом се смея, аз и плача също,
защото времето се ускорява
към свършек,
той се ускорява също,
телесен и изгубен,
към начало.
И тук откършвам клонка от гъстака,
която може да се вкорени без семе,
и нека тази, лятната дъбрава,
завинаги в копнежа да остане.
Аз зова,
ала своето име аз викам,
изгубен отвъд континенти грамадни,
сред вълните бушуващи на дълбоки морета,
в безгрижни легла.
Ще ти покажа…
Отново се будя и чувам закачки, бъбрене и бълбукане.
Ти полагаш ръка на главата ми,
ала съм мъртъв, вече съм мъртъв,
изящен в своята неподвижност,
защото ако сега живея,
живял съм тогава и съм умрял.
При всяко щракване с пръсти, при всеки фразеологичен обрат
се търкулвам като обрасла с мъх метафора
и познавам и началото, и края в едно.
И ако вълчият вой значи нещо,
той значи, че аз съм тук,
цял, непокътнат.
И все пак не мога да се освободя от тази паяжина.
Има духове и привидения,
които се носят плавно като облак преди да се съмне:
болката, копнежът.
Невидими на края на времето,
чакаме.
Няма нужда да бягаме.
Превод: Светлана Комогорова-Комата
(*Пурда – морално-етичен кодекс, широко разпространен сред жените от Афганистан, Пакистан и мюсюлманското население на Северна Индия. Основава се на ислямските закони за положението на жената в обществото и семейството. Същността му е налагането на пълно затворничество на жената, за да запази тя своята духовна чистота и целомъдрие. – б. пр.)